juji Posted August 18, 2005 Share Posted August 18, 2005 Пускам тази тема, защото не харесвам част от себе си. Не ми харесва това, че се правя, че нещо не съществува, че никога не се е случвало и че го няма. От друга страна зная, че ако не правя това ще съм едно мекотело, което реве често и може да бъде моделирано по какъвто и да е бил начин. Това и това ме накараха да пусна тази тема. Тук спокойно можете да коментирате кое е по-добре- да обръщаме внимание на животите, които минават покрай нашите или да не им обръщаме внимание. Можете да разказвате за хора, които сте виждали само няколко пъти, но са успявали да преобърнат живота ви или просто нещо във вас. Бихте могли да пишете за хората, които виждате ежедневно, но познавате само по физиономия, за неща, които са ви правили истински и силно впечатление, хора, които са ви трогвали. Ограничавайте се предимно върху непознати. Ужасно много ми се иска да подходите малко по-сериозно, за да се получи едно хубаво разказче за "невидимите" човеци, които са просто част от гадната статистика. Нека ги изкараме от там! Link to comment Share on other sites More sharing options...
LPFC Posted August 18, 2005 Share Posted August 18, 2005 Супер тема,наистина мисля,че би могло да се получи интересно.Не знам как да започна,затова си мисля,че е най-добре авторът/авторката на темата да даде тон,както се казва. Link to comment Share on other sites More sharing options...
second.life.syndrome Posted August 18, 2005 Share Posted August 18, 2005 Напоследък колекционирам докосвания... Хората минават покрай мен, спират се за миг, за да се огледат в нечии стъклени очи, виждайки това, което искат да видят. Някои - рядко, но има и такива хора - оставят ефирното усещане за допир с нещо красиво. Да... Някой трябва да разкаже за хората, които минават покрай нас. Но не и аз, не и тази вечер. Надявам се темата да не се разводни... Link to comment Share on other sites More sharing options...
juji Posted August 18, 2005 Author Share Posted August 18, 2005 Възрастна жена върви като призрак едва-едва по улиците. Тъмно е. Никой не й обръща внимание. Изведнъж от тротоара слиза на улица и започва да крета по средата на платното. Цялата изтръпвам и се спускам към нея. Хващам я под ръка и започвам да я дърпам към тротоара. Тя се обръща, поглежда ме, но продължава да упорства в нейната си посока. Опитвам се да й обясня, че там е опасно за нея и че пешеходците не се движат по средата на платното, а тя просто стои и ме гледа с упрек. В очите й виждам как ме обвинява за това, че се намесвам в намеренията й, но ме разпознава и ми се усмихва. Преди двайсетина минути ме питаше дали съм виждала внука й, а преди по-мако от пет минути бях чула внука й да й крещи(тя го молеше той да я изпрати, защото вече беше късно) и мъж, които я познаваше да я избутва от пътя си с ръка и огромна досада. А тя държеше една монета от лев и гонеше мъжа да му я даде. Аз нямаше какво да правя. Не ми се прибираше вкъщи и реших да я изпратя. Прекарах около два часа и половина с нея. Говорихме си много. Хапнахме пица, защото се оказа, че тези сто стотинки са били всичките й пари и тя няма какво да вечеря. А онзи мъж, на когото тя ги бутна, ги взе с такова пренебрежение все едно му даваше боклук... Оказа се, че всеки я подритва, никой не я зачита за човек, а тя просто е ужасно самотна и търси нечие внимание. Нищо повече. Една самотна стара жена, която дори през цялото време се притесняваше, че ми досажда. Следващия път, когато я видях, тя стоеше на един ъгъл и гледаше към прозореца на внука си, жадна за капчица внимание. Тогава я подминах и се направих, че не я виждам. Дори си измислих оправдание-"бързам". Оказа се доста удобно оправдание, защото го използвах и следващия път, когато я засяках- пак вперила очи в прозореца на внука си. Веднъж я видях да върви пред мен и подминавайки я, я поздравих. Усмихна ми се като дете с думите:"О, това сте Вие!", а в очите й сякаш прочетох:"Зная, че се направи, че не ме познаваш, зная защо го направи и зная, че ще го направиш пак и те разбирам" Следващия път я подминах. Удобното оправдание върши чудеса! А аз вече зная какво може да очаквам, когато остарея... Една ненужна вещ, за която други ще измислят почти същите оправдания... Само декорът, само декорът е различен... Link to comment Share on other sites More sharing options...
afx Posted August 18, 2005 Share Posted August 18, 2005 to be edited... След като прочетох историите ви.. сякаш няма какво да кажа.. съжелявам. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Aquila Posted August 19, 2005 Share Posted August 19, 2005 Една медицинска сестра, познавам дестки, но тя е една. Работи в Пирогов, урология, детска реанимация. Познава ме се от около десет години, знае всичко за мен, аз за нея... почти нищо. Знам, че е разведена, знам че има дъщеря която не живее при нея, сама е. Невероятно силен човек, поне така изглеждаше. Винаги чаках с нетърпение нейната смяна. Щом влезе в отделението всичко ставаше по-хубаво, само една нейна усмивка и забравяш, че от теб излизат и влизат 12 маркуча, и че преди 48 часа си имал 11 часова операция и ти се е разминало замалко. Настроението и е заразно, винаги е усмихната, винаги щастлива, дори когато не е... Винаги знаеше как да изцеди усмивка от всеки лекар, дори и след най-тежкият и иизтоителен ден. Обикновенно смяната и протича в превръзки и чистене на различни телесни течности, а за необикновенните неискам да говоря, бил съм свидетел. Една вечер приеха по спешност бебе. Почина вечерта... тя беше на смяна. Леглото на бебето беше на два метра от мен, него болеше, късметлия. Почина заради "професионализма" и "отдаденоста" към професията на нашите лекари. И аз щях да си замина по същата причина, но неизвадих този късмет. Отклоних се от темата. Въпросната сестра цял нощ заедно с дежурния лекар бяха покрай детето направиха всичко възможно... На следващият ден трябваше да замести нейна колежка, дойде... усмихната. Останалите сестри идват на работа със собствените проблеми и цел да си го изкарат на всички, но не и тя. Никога, нио неискаше, за разлика от другите. Обичам я, като приятел, като човек, несъм я виждал от три години, но продължавам да изпращам картичка на рожденния и ден. Тя е един от малкото сапиенси, които могат да се нарекат ЧОВЕК. Не се сещам, какво друго да напиша, а има още много. Исках да разкажа за още един човек, който ме промени, направи нещо невъзможно. За този човек съм писал много (но не достатъчно) в други теми затова, с мъка ще се въздъжа този път (засега). Link to comment Share on other sites More sharing options...
Deftur Posted August 19, 2005 Share Posted August 19, 2005 Скитниците, бездомните, свободните! Хората, които се радват на малкото! Хората, забравили притежанието като усещане! Тези, които са загърбили предрасъдъците, защото са на дъното и не съдят никого за нищо! Живеещите на улицата, вдишващи ежесекундно прахта й и газовете на скъпите автомобили! Мръсните, гладните, унизените и оскърбените! Те, които дори не просят и сякаш живеят на фотосинтеза! И по-специално една жена! Тя седеше на спирката до бившия Т.О.Х., цяла зима минавах покрай нея! Наблизо е квартирата на едни колеги, само колко пъти съм я подминавал - пиян, напушен, сит и загърнат със дебелото си пухено яке! А тя винаги седеше прегърбена в студа, загърната със стара шуба и още някакви парцали! Никога не помръдваше, така понякога я затрупваше снега! Всеки път щом подминех започваше да се обажда съвестта ми: "Копеле гадно, пилееш парите си за глупости, защо поне не отделиш нещичко за едно добро, дори и малко (под формата на един хляб или пакет вафли)?"! Обвинението започваше да ми натежава, забявах ход, забравях студа, но винаги успявах да си намеря оправдание: "Ами ако спи, да не я будя!", "Как ще реагира, ако не иска подаяния!", "Следващия път...". Както можете да се досетите така и нищо не сторих за нея! Сега е лято, топло е и нея я няма! Чудя се какво ли прави? Жива ли е? Или пък и е провървяло и е намерила някакъв подслон? А може би ще се върне през зимата!? Ако е така, този път вече наистина ще направя нещо! Link to comment Share on other sites More sharing options...
juji Posted August 19, 2005 Author Share Posted August 19, 2005 Aquila, Deftur, ОБИЧАМ ВИ! И ужасно много ви благодаря, че споделихте тези истории! Пътувах към баба и дядо за Великден. Беше някакъв гаден дъждовен ден. Седалката в автобуса до мен беше празна и аз си бях оставила багажа там. Рейса беше препълнен. На една спирка се качи мъж на около петдесет години. Много сух, мургав и със стари, много похабени дрехи. Видя, че седалката до мен е празна и се запъти към мен. Въобще не исках да сяда на това място. Извърнах глава към прозореца, защото ми беше противен. Той застана до мен сконфузено и не посмя да ме попита дали е свободно. Понякога умея да гледам доста злобно и надменно(обикновено, когато не съм на кеф). И така. Стреснах човека, а той наведе смутено глава като виновно дете, дръзнало да посочи с пръст захаросаната пръчка от другата страна на витрината, която не може да плати. Точно в този момент ужасно съжалих. Теглих си няколко майни и отместих багажа си. Той отново не посмя да ме погледне и аз го подканих сухо:"Седнете!". Мъжът започна да ми благодари, а погледът, с който ме гледаше тогава никога няма да го забравя!Очите му бяха пълни с влага и се взираха в мен с такова умиление... А аз просто се обърнах отново към прозореца, защото не исках да ме занимава повече... Дори, когато дойде време да слиза, не отговорих на неговото "Довиждане". Даже не го и погледнах. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Antares Posted August 19, 2005 Share Posted August 19, 2005 Некролога е сменен... да, изминали са 40 дни от смъртта на Тона - лицемерно отново трупам авоари за сметка на нейното нещастие, отново се правя на интересен и за материал ще се нахраня със смъртта на един призрак. Не се уважавам, но пък го пиша, нещо ме кара отвътре и колкото и да се псувам сам себе си го правя. Прочетох посланието на некролога й... ако не бях това безчувствено запечено лайно, в което сам съм се превърнал - сигурно щеше да ми стане адски неприятно от клишираното и лицемерно послание, което беше изписано на некролога... от тези, които се виждат на всеки трети... Сигурно би било красиво, ако не си го видял на стотици други некролози, на които ти е попаднал погледа... ако не си запознат с поне малка част от историята на този призрак. Ето - възхвалявайте ме за прекрасния ми стил - шибаното ми его иска точно това. Нахранете ненаситното животно в мен Всички хора сме паразити, паразитираме един върху друг... дано някой се намери да ме опровергае, да ме убеди в противното, би ми станало по-хубаво... Link to comment Share on other sites More sharing options...
dark_wonderer Posted August 19, 2005 Share Posted August 19, 2005 Трябваше да се чакаме на едно място с приятелите и да ходим на рожден ден.Само че аз отидох по-рано на уреченото място и там на една ограда седеше един човек към 55 му давам.Беше със стари и износени дрехи.И започна да ми говори как работел като общ работник и носил каси с безалкохолно, бира и др. в някво заведение.Изкарвал по 2 по 3 лева на ден и имал какво да яде що годе, обаче днес след като цял ден е мъкнал наляво надясно разни неща шефа му бръкнал в джоба и едвам му събрал 1 лев на стотинки.Поиска ми човека 20 стотинки да си купи една вафла и започна да ми обяснява колко по-вкусни били вафлите от 20 стотинки отколкото скъпите щото били по ароматни и на него повече му харесвали. И си казах баси аз сиа ша ида на тоя рожден ден и ша са наям и напия кат прасе с разни там мръвки пък тои ми казва колко били вкусни вафлите от 20 ст. Еми дадох му още 20 и му казах да иде да си земе още една от мен еи така.А тои ми отговори че ще ги запази за утре да може да си купи вафла. После не че не отидох на рожденния ден и не забравих за него ама поне ми беше малко по-добре че тоя човек е изял една от любимите си вафли заради мен. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Aquila Posted August 19, 2005 Share Posted August 19, 2005 Някаде край София, студено, гъста мъгла. Седя на стара пейка пред сива сграда. До мен седи ТЯ. Гледаме малко момиченце, циганче. Облечено по класически ромски стил с небрежно захваната с ластик руса косичка. Яде ябълка, ябълка колкото половината му личице. Стърже със зъбки от нея, а в очите му се чете такова щастие... от една ябълка. Забелязва, че го наблюдаваме и се крие зад майка си и баща си без да сваля ябълка от лицето си, като че ли е най-ценното нещо което притежава. От тогава започнах да забелязвам погледите на хората, настроенията им, започнах да забелязвам хората. Link to comment Share on other sites More sharing options...
sincity Posted August 19, 2005 Share Posted August 19, 2005 Скитниците, бездомните, свободните! Хората, които се радват на малкото! Хората, забравили притежанието като усещане! Тези, които са загърбили предрасъдъците, защото са на дъното и не съдят никого за нищо! Живеещите на улицата, вдишващи ежесекундно прахта й и газовете на скъпите автомобили! Мръсните, гладните, унизените и оскърбените! Те, които дори не просят и сякаш живеят на фотосинтеза! И по-специално една жена! Тя седеше на спирката до бившия Т.О.Х., цяла зима минавах покрай нея! Наблизо е квартирата на едни колеги, само колко пъти съм я подминавал - пиян, напушен, сит и загърнат със дебелото си пухено яке! А тя винаги седеше прегърбена в студа, загърната със стара шуба и още някакви парцали! Никога не помръдваше, така понякога я затрупваше снега! Всеки път щом подминех започваше да се обажда съвестта ми: "Копеле гадно, пилееш парите си за глупости, защо поне не отделиш нещичко за едно добро, дори и малко (под формата на един хляб или пакет вафли)?"! Обвинението започваше да ми натежава, забявах ход, забравях студа, но винаги успявах да си намеря оправдание: "Ами ако спи, да не я будя!", "Как ще реагира, ако не иска подаяния!", "Следващия път...". Както можете да се досетите така и нищо не сторих за нея! Сега е лято, топло е и нея я няма! Чудя се какво ли прави? Жива ли е? Или пък и е провървяло и е намерила някакъв подслон? А може би ще се върне през зимата!? Ако е така, този път вече наистина ще направя нещо! <{POST_SNAPBACK}> Много пъти съм я виждал и аз на същото място. Вчера я видях на спирката на Сточна гара. Пак си говореше сама и пак беше със старата си шуба. Вероятно само нея има Link to comment Share on other sites More sharing options...
Mila Posted August 19, 2005 Share Posted August 19, 2005 Всички хора сме паразити, паразитираме един върху друг... дано някой се намери да ме опровергае, да ме убеди в противното, би ми станало по-хубаво... <{POST_SNAPBACK}> Самият факт, че тази тема я има във форума и че хората пишат в нея, говори, че не всички са паразити... Веднъж, когато светът ми се беше срутил и мислех, че съм най-нещастното същество на земята, вървях по една малка уличка и не виждах нищо освен собствената си дупка. Вървях бързо, потънала до гуша в самосъжаление. По едно време трябваше да забавя, защото пред мен вървяха две жени. Повдигнах поглед да ги видя и разбрах, защо вървяха бавно - едната беше момиче на около 15-17 години, вероятно преболедувало от детски паралич, защото куцаше силно и не можеше да ходи без патерици. Толкова весело разказваше нещо на жената до него и се смееше, че се сепнах... Осъзнах как това момиче никога няма да може да тича и да се радва на всички тия "дребни" радости на живота, които ние въобще не забелязваме и приемаме като нещо, което се разбира от само себе си, а всъщност трябва да сме ужасно благодарни, че ги имаме... Сещам се и за една реплика на моя приятелка, изречена пак в такъв момент - виж хората как се радват на живота, а ние сме заприличали на ходещи некролози... Никога няма да я забравя. Вече не приличам на некролог @ juji - идеята за тази тема си е великанска! и на всички, които се решават да пишат по нея Link to comment Share on other sites More sharing options...
snejko Posted August 19, 2005 Share Posted August 19, 2005 До зеленчуковия пазар в Тракия имаше една възрастна жена, която продаваше собственоръчно изплетени бебешки терлички. Първият път когато я видях беше приседнала на тротоара, облечена с вероятно най-спретнатата си рокля и разбира се с престилка отпред, беше прибрала косите си назад с невидими фиби, спокойно положила ръце в скута си и гледаше така, сякаш наблюдава танцуваща прашинка - с лека усмивка и почти нетрепващ поглед. Минавайки покрай нея видях и подредените в/у парче вестник няколко чифта бебешки шушонки - имаше бледо розови, тъмно червени, синички, шарени - и всичките бяха различни и красиви. Казах си, че ако имах дете сега щях да си купя поне един чифт. Няколко метра по-нататък осъзнах, че усмивката, която се появи на лицето ми при вида на тези малки плетени бижута още не се е изтрила. Забавих ход, спрях се, обърнах се и се върнах при жената. Заговорих я най-напред за цената, за да не изглежда, че просто си нямам работа и искам да си поговоря с нея. Тя изведнъж откъсна поглед от прашинката, в тялото и сякаш премина ток, обърна се към мен и насреща си видях една мила, нежна и топла усмивка, тази усмивка, която баба ми ми дарява вече 25 години и която само истинските хора могат да усвоят. Започнах да говоря напосоки - за терличките, за това колко са красиви и меки, за бебета, за времето, за баба ми - но в един момент усетих, че прекалявам, платих 1 лев за чифт розови терлички и пожелах "Приятен ден". Отдалечавайки се крачка след крачка усмивката ми постепенно увяхваше, лицето ми посивяваше, а очите ми потъмняваха и се напълниха с влага. Имах нужда от тази жена. Имах нужда да седна до нея и заедно да продаваме бебешки терлички, заедно да си мълчим и заедно да наблюдаваме танцуващата прашинка. На връщане към вкъщи си поплаках... Link to comment Share on other sites More sharing options...
Deftur Posted August 19, 2005 Share Posted August 19, 2005 Май месец заминах да работя на Слънчев Бряг, върнах се за изпитите и тук си останах. Но за краткото си пребиваване там се запознах с много и интересни личности! Там в подземието на лъскавия хотел се намираше един друг свят, предполагам по-опростен модел на външния! Лесно бе да разпознаеш "идеалните типове" личности сред така компактно натъпканите като рибки в консерва същества. Какво да ви кажа за този невидим свят? Няма прозорци, нито слънце, нямат обхват нито радиото, нито телефоните, за телевизионен сигнал да не говорим - пълна изолация! За сметка на това имаше едно нещо в изобилие: влага, която прониква чак до мозъка на костите ти, а въздухът - студен и тежък, те кара да се задъхваш и да се чувстваш винаги уморен, дори и след дълъг сън. А в хаотичната работна атмосфера, безразличието имаше голям превес. Случи се един ден така, че докато бях в банята (обща за всички) мите съкилийници са ме оставили заключен отвън. Къде бяха отишли, никой не знеше, а не го интересуваше! Бях останал гол и мокър, да седя и да чакам! Хората ме подминаваха и ми се смееха. Тогава покрай мен мина единия от общите работници, тъмничарите, които никога не излизаха от тази дупка! Попита ме какво е станало, обясних му. Той веднага се затича да ми помогне, намери едно от момчетата и ми донесе ключа. На следващата ни срещата, когато вече носих очилата си и можех да го видя ясно, забелязах че той е един от онези добряци, които имаш чувството че си срещал и преди. Благодарих му, въпреки, че знаех че няма нужда, той просто го е направил от доброта, а и скромността не му позволява да се ласкае от благодарности. Сприятелихме се, посещавах дупката му (бяха го натъкали сам в асансьорната шахта), когато имах малко свободно време. Беше наистина интересен човек, разказваше ми за живота си, споделяше патилата си - как е бил музикант и една вечер пиян бос на някакъв завод му предложил работа, после наистина станал "някой", но след '89 и чисктките никъде не го искали на работа. Компанията ми му се отразяваше добре. Никой не разбираше защо кисна при онзи, който събира амбалажа от боклука, при некъпания общник, при най-ниското обществено стъпало. Не знаеха, че този възрастен човек преживял своя възход и падение, сега бачкаше като кърт и събираше бутилките от чувалитете със лепкаваа смет за да изхранва семейството си (и двеете му деца бяха със сериозни здравословни усложнения). Не знам дали този човек си е намерил друг събеседник след като аз си тръгнах, надявам се да е така - вратата му беше винаги отворена, въпросът е дали някой се е спрял пред нея. Но както казах там е друг свят, с други порядки. И тази история вероятно ще си остане там, скрита в подземието, в съзнанието на двама стари приятели срещнали се случайно. Link to comment Share on other sites More sharing options...
velvet_underground Posted August 19, 2005 Share Posted August 19, 2005 Две истории,за които се сещам понякога без причина,но ги помня съвсем ясно. Преди около 3 години бях все още доброволец в БЧК и случилото се е едно от нещата,които ме накараха да се махна завинаги.Червеният кръст организира всяко лято лагер на морето,където се събират доброволци от цялата страна.Имаше едно момче-Радо...беше на 17 или 18 години,страдаше от епилепсия и множество други заболявания,завърши образованието поради ред причини не като нормално момче,не както е завършил всеки от нас,а вкъщи,частни учители,явяване на изпити и прочие.Той нямаше приятели заради състоянието си,заради всички останали по-точно.Защото никой не приема различните.Но той имаше огромното желание да помага,не съм виждал друг подобен човек.Участваше във всякакви дейности,един от най-всеотдайните хора.Той искаше да отиде на този лагер.И тогава хората,от които зависеше това,се оплетоха в най-грозните лъжи,защото го чувстваха като товар.Той беше болен,не беше като всички нас.Тъгата в очите му беше огромна.Тогава си замълчах,знаех,че няма да променя нищо ако кажа копелета тъпи,той е сто пъти по-добър човек от вас,защо го лъжете,нали уж трябва да помагаме на хората.Но мълчах.Не зная дали той усети какво се случва,но дори и да е така,Радо си остана същото добро момче.Веднъж прочетох един разказ във вестника,който пловдивският червен кръст издава-Радо разказваше за живота си.Беше тъжно,ужасно тъжно.Сигурно трябва да си много силен,за да живееш такъв живот.Ще се опитам да открия този брой и ще напиша разказът тук. Другото нещо е посещенията в дом за деца-сираци или такива,които имат родители,но прекарват с тях много малко време.Тези посещения са едни от най-веселите и същевременно най-тъжни спомени.Тези дечица си нямат никой,най-прекрасните им години са преминали в мизерно сиропиталище.Ходехме,за да ги изведем на разходка,да играем с тях.Когато пристигахме в дома-най-щастливите очички на хлапенца по на максимум 10 години.Едни от малкото щастливи мигове за тях,защото получаваха внимание,което рядко са срещали.Вярвайте ми,не съм очаквал,че мога да се забавлявам така с малки деца.Ставах точно като тях.Околните гледаха-някои усмихнати,някои леко учудени.А децата се радваха.И когато си тръгвахме тези дечица не ни пускаха,все питаха кога пак ще дойдем и гледаха със същите онези очички.Това беше най-трудното-да си тръгнеш.За няколко часа свикваш с тези деца,ти забравяш,че те си нямат никой,те също.Но животът си продължава,някой идва,някой си тръгва.Ето това е животът на тези малки деца. Link to comment Share on other sites More sharing options...
juji Posted August 19, 2005 Author Share Posted August 19, 2005 Обичам празниците и се опитвам да се възползвам максимално от настроението, което излъчват. Беше 1 март, привечер. Бях на работа. Често при мен идва една женица-изключително скромна и добродушна. Само като я видя и цялото ми настроение се оправя. Винаги е изключително любезна, а очите й винаги са толкова тъжни, когато се усмихва. Не я познавам. Не зная какъв човек е вдействителност, но я асоциирам с ангелче. Тиха, свита, винаги мислеща, че трябва да се съобразява с всички околни и когато някой й обърне внимание, тя му благодари с такова умиление, че сърцето ти може да се пръсне... Само като я видях как застава пред вратата и усмивката ми веднага се появи. Носех повечко мартеници за приятните ми клиенти и поисках да й вържа. Лицето й се разтопи от умиление. Протегна ръка към мен и докато шеговито й казвах да си намисли желание, забелязах, че нямаше нито една мартеница. Бързо погледнах към другата й ръка-нищо, ревера на палтото-нищо, пуловера-нищо. Жената забеляза как търся с очи и ме погледна толкова тъжно и благодарно. Идеше ми да ревна, защото съм я виждала със семейството й, личеше си, че се връща от работа и никой не се беше сетил за тази скромна женица! Помня, че отново се пошегувах с нещо за желанията, защото забелязах, че се почувства неловко. Когато си тръгна, единственото нещо, което ме спря, за да не се разплача беше фактът, че около мен имаше още хора. Ужасно много ми напомняше за един човек, когото аз много обичам и който за съжаление повече никога не мога да видя, един човек, който прекара живота си, угаждайки на всички и подритван от всички... Забелязали ли сте как точно тези хорасякаш са най-невидими. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Antares Posted August 19, 2005 Share Posted August 19, 2005 Вървя си един сив ден, почти не виждам нещо от заобикалящия ме свят, сляп за красивото и грозното в него. Сухо. Това е от тези дни, в които ти е толкова тъпо и убито, сиво, скучно и вяло, че се чудиш какво правиш тук. Дни, в които се чувстваш смачкан, но не можеш дори да заплачеш, защото си сух откъм емоции... Случайно погледа ми попадна на бебешка количка, в нея имаше едно малко детенце, с най-прекрасните искрящи сини очи, които можете да си представите... Може и да съм му се усмихнал несъзнателно, но ясно си спомням как то ми се ухили до уши, очичките му блеснаха, един прекрасен слънчев лъч в сивия ден. Тази усмивка и тези прекрасни сини очи върнаха цветовете в заобикалящия ме свят... Чудя се как може в този мръсен и зацапан свят децата да са толкова чисти... Все по-често се улавям, че мечтая за деня, когато ще гледам и ще се радвам на очите на собствените си деца... Link to comment Share on other sites More sharing options...
Neovampirism Posted August 20, 2005 Share Posted August 20, 2005 Съжелявам, че не мога да напиша такава история. И не защото не съм виждала, а защото не нямам дар слово да пиша като вас. Наистина бях изгубила надежда, че все още има човеци в този свят . Вчера вечерта към 23 като четях разказите ви у нас сама, така се разревах, че половин час не можах да се успокоя . Толкова тъжно ми стана. Имаше една жена на главната в инвалидна количка, която пееше народни песни. Един ден прочетох във вестника, че е намерена у тях починала преди 2-3 дни. Сетих се за това, защото направих асоциация с моята баба, която също пееше и също я няма на този свят вече. Но тя поне си имаше нас, а тази жена от главната нямаше никой. . Link to comment Share on other sites More sharing options...
Aquila Posted August 20, 2005 Share Posted August 20, 2005 До зеленчуковия пазар в Тракия имаше една възрастна жена, която... <{POST_SNAPBACK}> Виждал съм я един-двапъти. Много добре си я описала Осъзнах как това момиче никога няма да може да тича и да се радва на всички тия "дребни" радости на живота, които ние въобще не забелязваме и приемаме като нещо, което се разбира от само себе си, а всъщност трябва да сме ужасно благодарни, че ги имаме... <{POST_SNAPBACK}> Да ти кажа честно на мен въобще не ми липсват тези "дребни" радости, липсват ми доста "по-едри" Преди около 3 години бях все още доброволец в БЧК и случилото се е едно от нещата,които ме накараха да се махна завинаги.Червеният кръст организира всяко лято лагер на морето,където се събират доброволци от цялата страна.Имаше едно момче-Радо...беше на 17 или 18 години,страдаше от епилепсия и множество други заболявания,завърши образованието поради ред причини не като нормално момче,не както е завършил всеки от нас,а вкъщи,частни учители,явяване на изпити и прочие.Той нямаше приятели заради състоянието си,заради всички останали по-точно.Защото никой не приема различните.Но той имаше огромното желание да помага,не съм виждал друг подобен човек.Участваше във всякакви дейности,един от най-всеотдайните хора.Той искаше да отиде на този лагер.И тогава хората,от които зависеше това,се оплетоха в най-грозните лъжи,защото го чувстваха като товар.Той беше болен,не беше като всички нас.Тъгата в очите му беше огромна.Тогава си замълчах,знаех,че няма да променя нищо ако кажа копелета тъпи,той е сто пъти по-добър човек от вас,защо го лъжете,нали уж трябва да помагаме на хората.Но мълчах.Не зная дали той усети какво се случва,но дори и да е така,Радо си остана същото добро момче.Веднъж прочетох един разказ във вестника,който пловдивският червен кръст издава-Радо разказваше за живота си.Беше тъжно,ужасно тъжно.Сигурно трябва да си много силен,за да живееш такъв живот.Ще се опитам да открия този брой и ще напиша разказът тук. <{POST_SNAPBACK}> Знам за какво става дума, до осми клас и аз бях на частни учители и изпити вкъщи. Най-трудното е да намериш хора, които да те уважават заради това което е в канчето ти без да се интересуват дали самото канче е ръждясло, очукано и без дръжки. Аз успях да си спечеля уважението на доста хора, само за три години, но беше достатъчно да усетя, че МОГА. Като гледам как си писал за Радо виждам, че и той е намерил поне един човек който да го уважава заради самията него. Вчера. Седя пред кабинета на невролога и си чакам съдбата. На пейката срещу мен в чакалнята седи дебела майка, отвратително облечена с малка татуировка на рамото. До нея седи малко момченце, а в скута си държи бебе. Това беше най-щастливото същество, което съм виждал. Надути бузки, чорлава косичка и пламък в очите. Раздаваше безплатно най-прекрасните усмивки и парченца щастие, на всички нещастници. Нямаше някой, който да не му се усмихне и да не го закачи. Всички забравха собствените си проблеми, дори и аз. Не се здържах да не го щипна по бузката. Помислих си "щастливо е защото незнае какво го чака". Като се прибрах отворих албумът ми със снимки и видях същото бебе, същата усмивка, същия поглед, но 22 години по-стари. Отново си помислих "щастливо е защото незнаело какво го чака" и изведнъж ми мина друга мисъл, можеби бебетата знаят нещо повече от нас, знаят какво е щастието, а с времето животомелачката изтрива това знание. Затова толкова настървено и отчаяно се опитваме отново да открием загубеното щастие под каквато и да е форма... Все по-често се умалки Катрафилчета. Искам да прегръщам детето си докато все още имам ръце, защото неискам да стане идиот катомен.лавям, че мечтая за деня, когато ще гледам и ще се радвам на очите на собствените си деца... <{POST_SNAPBACK}> Да, въпреки че съм възможно най-асоциалният и човекомразещ индивид, много искам да имам деца. Вече все по-често мисля за малки Катрафилчета. Искам да прегръщам детето си докато все още имам ръце затова, защото неискам да порасне идиот като мен. Link to comment Share on other sites More sharing options...
afx Posted August 20, 2005 Share Posted August 20, 2005 Много велика тема досега не съм следял juji с постовете й във форума, но тази тема е най-човешката до момента. (бих я пиннал ако бях модератор) първоначално си мислех че наистина няма какво да напиша. Neovampirism се оплака от липсата на дар слово. Мога да кажа че и аз съм същия. Не само това: четейки вашите мнения и разкази освен че осъзнавам че има прекрасни хора из този форум, също така стигам до извода колко безразличен съм аз. Aquila спомена за това че е запознал да забелязва хората. Погледите им. Аз по скоро бих обърнал внимание на някое коте като си вървя из квартала отколкото някой бездомник скрит тихо в някое ъгълче. Съзнавам че тези хора до един имат своята история - никой не се е родил без дом все пак. Хора изтикани на дъното от водовъртежа на живота... Все пак се сетих за няколко мой впечатления: От време на врема като ходя на работа, към офиса.. минавам сутринта към 10часа през подлеза на панаира и забелязвам една възрастна жена в дрипави черни дрехи да проси. Всеки път си намирам оправдание да не и дам 5 или 10 лева ей така да се зарадва.. вместо да стискам тия пари и да ги давам за бензин.. за да си купя наприемер USB Bluetooth или като снощи.. да изпия в една кръчма два литра бира .. да изям една салата.. порция пържени картофи.. кашкавал пане.. и малко сирене по воеводски. при което да оставя само аз сметка от 11 лева... А оправдания колкото искате: 1. шефа не ми давал достатъчно пари 2. бързам 3. аз мога да я зарадвам но на практика не мога да й помогна много дори и с 50 лева.. а само удължавам агонията й 4. не я забелязах днес... 5. получих смс.. и в момента го чета слизайки по стълбите на подлеза.. и още куп и куп оправдания. аз съм отвратителен човек Сещам се за още една случка преди няколко години. Мисля че ходих пеша до центъра (имах среща на часовника...) и на минаване покрай подлеза пред ПУ-то една жена ме спира и ме помогли да отида да й купя хляб от отсрещната страна на подлеза, тъй като тя не можела да слиза по стълбите. Не мога да си спомня дали само си помислих "бързам" или за мой срам наистина съм й го казал.. но в крайна сметка взех левчето.. изтичах до остсрещния магазин. Купих хляб и й го занесах.. Тя започна да ми благодари.. да ме благослови.. аз просто й се усмихнах, казах й нещо от рода на "няма проблеми" и си продължих по пътя, а отвътре ме топлеше чувството че съм извършил добрина... колкото и малка да е тя. Link to comment Share on other sites More sharing options...
afx Posted August 20, 2005 Share Posted August 20, 2005 Сетих се за още нещо Бил съм някъде осми клас... Пътувам с 37 по обяд.. и както предполагам знаете автобуса се напълва на Площад Съединение като цяло с възрастни хора пазарували на Четвъртък Пазара. При което аз съм седнал на една от седалките и едно по-малко от мен момче на предната седалка.. Качва се една възръстна жена, при което момчето става и й отстъпвя мястото си, при което жената блародарна за отзивчивостта му и възпитанието му, му подарява една ябълка. Аз, като най-големия глупак вместо да си взема поука, че трябваше аз навреме да се сетя първи да й отстъпя мястото си.. (споменах ли че се тъпчех с пакет чипс) ставам и я подканвам да си вземе малко чипс (кой знае.. с надеждата и на мен да даде ябълка) Тя от учтивост си взе разбира се, благодари ми.. но както се досещате нямаше ябълка Почувствах се много странно тогава (факт че си го спомням и досега) Така че изовда е: ако ще правите добро.. направете го без да се замислите. Топлото чувство което те изпълва след това е несравнимо с нищо друго, така че който не го е изпитвал може съвсем спокойно да се счита за ограничен човек В някой от постовете наскоро прочетох че тези .. SMS-ите за бедстващите хора след наводненията. Беше казано че едва ли не тези хора са участници в някакъв Big Brother... Тук наистина мога да се съглася.. и да спомена че аз лично се трогнах след като гледах по новините репортаж за хора които са си дали цяла къща барабар с покъщнината за хора които са останали без такива.. просто ей така, от човещина.. от щедрост.. от солидарност.. от любов към ближния... и то БЕЗ да търсят някаква облага. Освен разбира се топлото чувство за което споменах Така че другия ми извод (може да прозвучи малко нелогично) е че на практика правейки добро ние пак сме егоисти защото се зареждаме с благодарността на другите. Ще се съгласите че ако всички бяха егоисти от този род, света щеше да е много по-добър. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Deftur Posted August 20, 2005 Share Posted August 20, 2005 Всички сме го виждали и не знам защо точно аз реших да пиша за него, може би защото сега се връщам от центъра. Вероятно вече сте се досетили за кого говоря, за онзи сакат човечец, който се влачи по главната и в студ и в пек, бутайки пред себе си едно корито. Отчаянието му дава сили за този "подвиг", дори когато е уморен гладен и премръзнал. Сцената става и още по-нечовешка, когато се види контараста между лазещия в прахта и минаващите покрай него наконтени първенюта и лъскави магазини. Един приятел, който учи в Щатите и се върна зимата, застина при вида на тази "жестока гледка", отвърна поглед. Не искаше да гледа, не го виня, защото никой не иска. За това и ако ви е направило впечатление, когато той върви по средата на главната всички се отдръпват встрани - сякаш му правят път, все едно той е някоя вип персона. Истината е, че просто гледат да го заобиколят, него и неговото послание за помощ. За добро или за лошо сега не се сещам какво точно пишеше на картонената табела, висяща на врата му, предполагам, че е някоя гореща молба за малко милосърдие, на която никой не обръща внимание. Може би грешката е в "маркетинговата стратегия" на безпомощния, според мен би трябвало да си окачи табела :"Майната ви, скапаняци! Дано някой ден лазите след мен!" - тогава може би ще му обърнат повече внимание! Да, точно така, тогава онези които купуват дрешки и обувчици за четирицифрени суми, ще се сетят че има и други хора, на които може да се помогне с тези пари. Защото всички сме равни пред мъката! Сега обаче главната е изрината, даа така е! Общината поправя пътя за завръщането на своята най-вип персона! Link to comment Share on other sites More sharing options...
Mila Posted August 20, 2005 Share Posted August 20, 2005 Съжелявам, че не мога да напиша такава история. И не защото не съм виждала, а защото не нямам дар слово да пиша като вас. Наистина бях изгубила надежда, че все още има човеци в този свят . Вчера вечерта към 23 като четях разказите ви у нас сама, така се разревах, че половин час не можах да се успокоя . Толкова тъжно ми стана. <{POST_SNAPBACK}> Вярно е, че има брилянтни кратки разкази тука, някои просто имат дарба да пишат, но мисля, че целта е всеки да сподели преживяното, което го е променило и другите да го съпреживеят, доколкото могат. И аз като тебе вчера четох, четох... изпратих линка на една позната, която доста се беше отчаяла - за да види колко много чудесни хора има - някакси не го забелязваме в ежедневието... Колкото и тъжни да бяха повечето истории, направиха ми празник на душата Да ти кажа честно на мен въобе не ми липсват тези "дребни" радости, липсват ми доста "по-едри" То за един са дребни, за други - едри и обратно... Като се прибрах отворих албумът ми със снимки и видях същото бебе, същата усмивка, същия поглед, но 22 години по-стари. Отново си помислих "щастливо е защото незнаело какво го чака" и изведнъж ми мина друга мисъл, можеби бебетата знаят нещо повече от нас, знаят какво е щастието, а с времето животомелачката изтрива това знание. Затова толкова настървено и отчаяно се опитваме отново да открием загубеното щастие под каквато и да е форма... <{POST_SNAPBACK}> Браво, Aquila, браво, момче! Бебетата знаят, че целият свят е техен и че най-важното е любовта - хич не се съмняват има ли защо да ги обичат или не! Като не им е добре - плачат - силно Като са щастливи - излъчват любов и радост. Много е просто всъщност. Все не мога да се начудя как така "израстваме" после, че да забравим тия простички неща... Link to comment Share on other sites More sharing options...
zoo Posted August 21, 2005 Share Posted August 21, 2005 Защо не се замислите за издаване на "Пилешка супа за душата 3" ? Link to comment Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Archived
This topic is now archived and is closed to further replies.