Историйки

[Chaos]

Ахах ако аз съм направил обрат, то тогава тоя с усмирителната риза преобърна сичко. Съвсем бях забравил, че почнахме от болница

Ааа и juji, време беше да се завърнеш.

 

... брат ти. Поне сега съм това което виждаш.

- Но как е възможно?!? Кой ти пречини тази гадост ?

- Братко,братко. Изобщо не си се променил. Все още същата жестокост, същата омраза и злоба към света.Мислех, че затворничеството ще те промени поне малко, но явно съм грешал.

-АХАХАХ. Дойдох с намерението, да те измъчвам до края на вечността, всеки ден да те изтезавам до ръба на смъртта и да те връщам обратно на следващия. Но явно съм прекалено милостив. Който и да ти е причил това е много по изобретателен от мен. Ще се радвам да се запозная с него.

Брат ми стана и влезе в колибата.Аз го последвах в сумрака на стаята ...

[juji]

Дано се завръщам през деня, че знаеш ли колко е лошо да не те хваща сън....

Брат ми стана и влезе в колибата.Аз го последвах в сумрака на стаята ...

Беше влажно и миришеше на мухъл. Точно бях започнал да си мисля, че навсякъде тук ще се носи аромат на цветя! Вървях след него, а съзнанието ми препускаше между спомените. Беше ми доста трудно, защото бях живял два живота и сега всичко беше една огромна каша в главата ми. Толкова силно исках всичко да се избистри, най-накрая да разбера отговорите, които толкова много търсих не само като Зергатул, а и като онова жалко подобие, наречено човек. Имах чувството, че до всяка следваща крачка минава цяла вечност. Кракът се повдига от пода. Първо петата, ходилото се сгъва под пръстите и се оттласква нагоре. Кракът започва бавно да се сгъва в коляното и да преминава напред... А мислите препискат като диви коне... Откъслечни спомени пресвяткат като светкавица в съзнанието ми и се скриват в тъмнината. Появяват се от тъмнината и изчезват в тъмнината. Само ако можех да се потопя в нея... Да я вкуся, да почувствам как ме обгръща, как се пропива във всяка една моя пора, да я усещам в себе си, да усещам как ме изпълва и преобръща всичко в мен, как ме обсебва...докато аз стана тъмнина... Тогава ще мога да имам пълната мощ да подчинявам всичко, което се изпречи пред погледа ми. Дори и брат ми. Това жалко подобие на същество. Как изобщо си беше позволил да ме превърне в човек. Какво всъщност е целял с това? Кракът се изравнява с другия и започва лекичко да го изпреварва, като продължава да е свит в коляното. Как така го бях видял в лудницата? Какво правеше там? Кой беше този, за който ми говореше? Защо носеше усмирителна риза? Защо след това видях обездвиженото му тяло в онова легло? Там всички стаи ужасно си приличаха... Всичко беше като в лабиринт... Бях толкова слаб... Толкова безпощадно немощен..., а ръцете ми веднъж бяха в кръв... Блясък. Две ръце, които ме хващат за гърлото и стискат, затягат хватката си, а аз се давя... Кракът ми вече се изпъва. Сочи напред. Петата удря пода, а ходилото се разсила по него. Другия крак се отделя и тръгва напред. Наглото джудже. Него щях за малко да го удуша. Малко ми трябваше, наистина. Щях да му счупя врата като на пиле. Змиите, които ме хапят... Блясък. Битката... Още усещам опияняващия й вкус... Кръвта, която пръска лицето ми... Блясък. Една усмивка. Не зная чия е. Дори лицето не мога да видя. Само опънатите устни, които разкриват правите редички на зъбите. Колко е хубаво да съм целия в кръв, да усещам вкуса й... Замах с меча... Още един... Капчиците политат към мен. Разбиват се в лицето ми... Няма по-хубаво от това...

Ярка светлина ме заслепи за миг. Присвих очи. Толкова бях свикнал с тъмнината, че сега направо не ми се искаше да отварям клепачи. Извърнах главата си на другата страна. После бавно я обърнах към брат си. Очите ми вече бяха свикнали малко.

-Сега ще ми кажеш всичко!-казах аз.

Брат ми ми посочи едн стол, погледна ме и леко се усмихна.

-Сигурно си гладен?

Докато не ме попита, не бях обърнал влимание на болката в стомаха. Вече бях свикнал толкова с нея, че дори не исках да ме напуска.

-Не съм гладен. Искам да ми кажеш всичко!

.....

Май започна да ми се приспива(Слава, тебе, Господи!) Спирам до тук, че ще взема да се разсъня...

[PSYCHOSIS]

-Не съм гладен. Искам да ми кажеш всичко!

<{POST_SNAPBACK}>

- Така да бъде, братко мой. Ще ти разкажа историята на семейството ни. Преди десет поколения прадедите ни са управлявали тези земи. И не само тях. Царството им се е простирало отвъд земи, за които дори не си чувал. Управлявали са тези земи със здрава, но справедлива ръка. Този, който е заслужавал смърт, я е получавал бърза като ястреб, спускащ се от небето към жертвата си. Този, който е показал уважение към господарите си, е получавал финансова подкрепа и земи, които да развива. Поданиците са били щастливи хора. Не са се чувствали поробени, напротив - чувствали са се част от едно голямо семейство.

Животът е бил прекрасен по онова време. До един ден. Ден , който е донесъл голяма радост на краля и на всичките му поданици. Ден, който дава началото на краят на империята ни. Рано сутринта на този ден кралят научава, че жена му е бременна и ще му роди син! Каква радост го обзема само! Започва да танцува и да подскача по коридорите на двореца си. Веднага заповядва да се вдигнат невиждани тържества, с които да отпразнува чудесната новина.

- Не разбирам...какво лошо се е случило в този ден?

- Ще стигна и до там, братко. Следобед кралицата се оттеглила в покоите си, уморена от всеобщата възбуда. Легнала си и заспала. Не забелязала присъствието на тънка черна фигура. Скоро заспала. Тогава фигурата се приближила, надвесла се над кралицата и изрекла древно проклятие. И се изпарила.

- Какво проклятие? Как въобще знаеш за това?

- Не знам...това е легенда, хората са я измислили. Няма друго обяснение за последвалите събития...Минало време. Кралицата родила момче. Но какъв бил ужасът, когато се видяло, че детето е недъгаво...Лявото му око било накриво и гледало грозно! Кралят бил съсипан! Как да покаже на поданиците си това дете? Какво да направи? Да го убие? Не му давало сърце. Все пак е неговото дете. Дете, което един ден щтяло да стане крал. Така и станало. Детето порастнало, станало голям , едър и силен мъж, който с един удар събарял стена. Но...окото му си останало така. И хората го гледали странно. Това го подлудявало и той станал жесток. А когато станал крал, с получената огромна власт и жестокостта му станала огромна. И народът започнал да страда. Но проклятието не свършило дотук. Родило му се дете. Също недъгаво. И историята се повторила. Всяко следващо поколение раждало недъгаво дете , което в последствие допринасяло за упадъка на кралството с управлението си. И така да ден днешен. Ти, братко мой, ти единствен имаш брат. Имаш мен. Имаш и най-страшния недъг...

- Какво ми е? С какво съм прокълнат? КАЖИ МИ КАКВО МИ ИМА!?

- Сърцето ти, братко, сърцето ти...

[Antares]

Извинявам се за Offtopic-а, но аз се оттеглям... цепя се от колектива и се захващам със солов проект

Извинявам се, че донякъде ще изплагиатствам една-друга идея, но снощи (след седмата или осмата чаша вино) ми се роди в главата идея за разказ, която мислех да реализирам като един вид финал на този... но видях, че разказа е тръгнал в друга насока... Ако ви интересува какво е излезнало - мога да го публикувам някъде. Малко ще е сходен с този.

[Chaos]

...то не ти принадлежи. То е сърцето на демон. Демона в който преди беше вътре в теб и те подлудяваше с безумните си желания за господство над света и демона чиято външност вече си придобил. Оковаването ти трябваше да отключи човешкото в теб, защото аз твърдо вярвам, че все още.. някаде дълбоко в тъмното ти сърце има останала малко доброта. Дори Сириус се жертва като стана част от теб, част от покварената ти душа, за да открие тази доброта, но му трябва още време. И затова братко не мога да ти позволя да напуснеш тази стая. Не можем да допуснем отново да поведеш Великата Битка и пак да потопиш света в кръв и ХАОС.

-И как смяташ да ме спреш ? Мен ? Господарят на мрака, Властелинът на огъня, Унищожителят на Световете ?

- Лесно. Дори ти имаш слабости, скъпи братко. И аз ги знам. Победих те веднъж, ще го направя пак.

-Победи с подлост и измама. Втори шанс няма да имаш, защото няма да си тръгнеш жив оттук.

Брат ми стана и свали бялата си роба. Отдолу беше облечен с блестяща ризница.Взе щита, който беше на гърба му, изтегли скрития си меч и се приготви за бой...

-Тези жалки оръжия няма да ти помогнат. Аз съм ДЕМОН. Силите ми отдавна превишават твойте.

-Ще видим братко,ще видим. Аз не се плаша от това,което ми е отредила съдбата...

[Was ist? ? ?]

И после дошъл края на света и историйката свършила :allien .

[PSYCHOSIS]

Е, значи трябва да започнем нова...

 

Имало едно време едно село. В това село живеели около 5000 човека. Всеки ден на мегдана на селото се събирали около 200 човека и си говорили за какво ли не. Било много приятно, защото всички били мили и дружелюбни хорица. Aма появили се по едно време едни нехранимайковци, които се смесили с милите и дружелюбни хора и започнали да се пречкат на приятните им разговори. Милите и дружелюбни хора, тъй като били много мили и дружелюбни, не реагирали. Все пак и нехранимайковците са хора,нали? Ама нещата станали сериозни. Нехранимайковците започнали да се множат, започнали все повече да се бъркат и пречат на разговорите на милите и дръжелюбни хора. И един ден чашата преляла. Милите и дружелюбни хора станали навъсени и силно раздразнени хора. Събрали се на съвещание. И решили, че най-добрия начин да се отърват от нехранимайковците е да ги унищожат като хлебарки. До крак. Създали отряд за борба с нехранимайковщината. И рано на следващата сутрин членовете на отряда се разпръснали из селото и нахълтали в домовете на нехранимайковците. Изненадали ги докато спят. Първо ги промушквали с нож в гърлата, за да не могат да пискат. После изваждали очите им с лъжица и ги стъпквали. Изрязвали устните им за спомен, да разказват на внуците си какви нехраниммайковци е имало. После грижливо нарязвали крайниците им и ги подреждали в едно корито. Накрая ги заливали с киселина, за да не остане и следа от тях.

Някъде по обед мисията приключила. Успешно. Нехранимайковците били премахнати и хората от селото пак станали мили и дружелюбни.

[predatora]

... За щастие един от новобранците и много едтусиазиран нехранимайко callled Пенчо сяка сутрин ходил в гората при ...

[Antares]

ходел в гората при мен да се опитвам анално да му избия илюзиите, че е остроумен... Психи, не им се връзвай, всеки човек има правото да бъде кретен. Не ги лишавай от единственото нещо, което е истинско в тях - идиотизма...

...

Яростен замахнах, но удара ми разсече празния въздух, брат ми го нямаше. Пред очите ми падна червена пелена, изревах яростен. Наоколо се чу звукът на изпотрошена стъклария. Прах се посипа от покрива. Опиянен от мощта ми, смътно забелязвах размито, в червената мъгла на притока на огън в главата ми фигурата на брат ми. Стоеше леко приклекнал, детайли не можех да различа. С един подскок преодолях разтоянието, межу нас имаше нещо, но не разбрах какво, изглежда бях преминал през него, разбивайки го на парченца. Замахнах със всичка сила, брат ми отново изчезна, но този път ръката ми не разсече празния въздух, а премина като през кибритена клечка през подпорна греда на колибата. Изревах яростен, този път силата на яростта ми беше достатъчна и колибата се разпадна върху мен. Изправих се и яростно махах с двете си ръце, за да разкарам тези боклуци от мен. Слънчевата светлина ме блъсна като чук. Свежия въздух, леката мараня, издигаща се над водата режеха дробовете ми като киселина. С гърлени хрипове се свлякох на колене... Опитвах се да изгоня слънчевата светлина, но тя си беше там, безмилостна и жестока... А Ларкър стоеше изправен до мен, държеше меча си спуснат, гарда свален. Понечих да го ударя но ръката ми се вдигна съвсвем малко...

- Убий ме проклетнико - звуците излизаха със свистене от гърлото ми.

Ларкър хвърли меча встрани.

- Ще бъда по-жесток. Ще ти разкажа останалата част от историята... Виждаш ли това лице братко?

Лицето му беше човешко. Не го помня толкова ясно човешко лице на раменете на тялото на брат си. Винаги е бил по-слабия, но човек...

- Ти братко... си първи, който имаше брат. Виждаш ли това лице, братко? Това е твоето лице. Тринайстия син, на първия прокълнат, братко... този, който щеше да стане носител на демонското сърце, в чието тяло да заживее демона Зергатул... се роди двоен. Ти, братко се роди първи и понесе по-голямата част от проклятието. Аз се родих втори. Преди години Сириус ме предизвика на дуел, в астралния свят. В арогантността си приех, без да те уведомя. За мой ужас той ме надви. И в момента, в който лежах окован и безсилен на дъното, когато очаквах да произнесе руната за смърт, той ме погледна и произнесе руна, която не бях чувал... руната за свобода... Той ме освободи от проклятието, братко. И жертва по-късно себе си, за да отслаби демона в теб, за да ти даде шанс, да извоюваш свободата си от демона, за да извоюваш човешкото в себе си.

И Ларкър започна да произнася непозната за мен магическа руна. Глас вътре в мен пригласяше. Предположих, че е руна за свобода...

....

Слънцето не прогаряше зениците ми, свежия студен въздух беше приятен, беше нощ. Отворих очи. Полумесецът беше изгрял и се отразяваше в ромолящата река. Започнах да лазя към реката, изгаряше ме жажда. Стигнах до реката, загребах с шепи вода и отпих. Когато утолих жаждата си, погледнах във водата. От там ме гледаше човешко лице. Приличаше на лицето на Ларкър...

- Добро утро, Реймар! (Психи, да ти влезна в тон)

Събудих се. Беше ранна утрин. Сутрешна мъгла се беше вдигнала над реката. Пойните птички започваха сутрешния си концерт. Това беше приятно за мен. Огледах се, бях завит. До мен, в огнището тлееха последните въглени на огъня.

- Дагот вече е разбрал какво се случи. Вероятно няма да е много очарован.

- Дагот?

- Помниш ли едно дребно джудже? А може би се сещаш за черната фигура, проклела плода на твоите предшественици, инвокирайки демона в семейната кръв? 13 поколения преди нас? Е, може би няма да те изненада факта, че са едно и също същество...

[Chaos]

Такаа викам да поразширим темата и да увеличим броя на женските персонажи, които са сега са... хмм.. ми николко

Ee ми то тва име си ми харесва Дайте няква идея и ще го променя

 

...По същото време Кериган, Кралицата на Остриетата, седеше в мрачния си дворец и чакаше. Тя чакаше вече десетилия завръщането на Зергатул. Този, който беше предречен от самия Хаос, за неин съпруг, и заедно, двамата щяха да управляват всичките измерения на времето и пространството. Властта им щеше да е безгранична, но ... "както винаги толкова самоуверен в собствените си сили Зергатул обърка всичко. Атакува армиите на Сириус без да изчака нейните легиони на Мрака. И подлият човек успя да го победи,... чрез глупавата си саможертва успя да се слее с душата на демона и да го атакува отвътре. Докато течеше това невидимо за околните сражение, най-верният му генерал го предаде. Брат му го атакува, хвана го в едно от заклинанията си и го отведе в измерението на Доброто. Място, което все още е недостъпно за мен и легионите ми.- Кериган сви ядно ямрук, обсипан с малки шипове и остриета. - "По късно шпионите ми научиха, че Ларкър е бил победен от Сириус и подложен на действието на Руната за Свобода. Ако бях получила тази информация по-рано, щях собственоръчно да разкъсам гърлото му и да гледам как кръвта му бавно се стича по ръцете ми. А после, безжизненото му тяло щеше да стане играчка за подрастващите ми ловци-убиици/hunter killer/.

Но не успях да се намеся навреме и душата на Зергатул бе затворена в човешко тяло. "

Внезапно Кериган стана от трона си.

- ДА. Той се е освободил. Зергатул отново ходи по земята и стъпките му остват неизличими следи в тъканта на материята. Този път ... след армиите ни няма да остане нищо. Ще бъдем достатъчно силни да отворим портите към Забраненото измерение и да изкореним доброто от мястото, където то е най-силно. Повикайте всичките ми генерали.Кажете им да свикат армията ми и да се подготвят за война. Времето на мир свърши!

Летящият наблизо Повелител/Overlord/ излезе безмълвно от стаята, за да изпълни заповедите на своята кралица.

Останала сама Кериган се върна обратно до трона си. Той беше масивен, изцяло черен, все едно изтъкан от самия Мрак. И нищо чудно това да беше така, защото той и беше подарък лично от Хаоса. Когато тя прие да му се подчини, това беше първата от многото обещани награди. Той беше предназчен лично за нея. Никой не можеше дори да се приближи до него. Остриетата, който се отдръпваха пред нея, щяха да оставят от всеки друг малки и много фини парченца от плът и кости. От тук произлизаше и прозвището и Кралицата на Остриетата.

Но докато ходеше тя усети някаква промяна. Нещо свързано с Зергатул. Присъствието му все още беше там, тя усещаше мощта му. Но сега имаше и нещо друго... нещо... добро...

- Какво означава това ? Уведомете Дагот, че искам да се срещна с него. Той създаде Зергатул, той и ще ми помогне да го спасим.

"Нима са толкова могъщи ?! Да подложат Зергатул на Руната... Но сега няма да успеят толкова лесно. "

Кериган седеше в мрачната си крепост и чакаше...

[PSYCHOSIS]

Chaos, промени й малко името де, не трябва да е баш същото