tankis Posted February 8, 2005 Share Posted February 8, 2005 ...изгубих пак съзнание... Link to comment Share on other sites More sharing options...
Boro Posted February 8, 2005 Share Posted February 8, 2005 ...изгубих пак съзнание... <{POST_SNAPBACK}> събудих се и за щастие никой не ме оп*****е ... поугледах се и видях, че няма стълба по която да се кача... Link to comment Share on other sites More sharing options...
tankis Posted February 8, 2005 Share Posted February 8, 2005 ...ръката много ме болеше.Нямаше как да се измъкна... Link to comment Share on other sites More sharing options...
Antares Posted February 8, 2005 Share Posted February 8, 2005 малко късно се включвам но... Гледката ме потресе... <{POST_SNAPBACK}> Отдолу нямаше нищо... празнота... едва доловима мъгла и черна сянка, това беше всичко, което се намираше под чаршафа. Мракът долу ме сковаваше, кръвта ми се превърна в течен азот, смразяваше всяка една клетка в тялото ми. Вцепеняваше мускулите ми. Ужасения ми поглед търсейки като удавник сламка се върна върху лицето му, с надеждата, че това толкова ужасяващо лице, което ме вледеняваше, ще ме върне към действителността, към реалността. Надявах се, че мрака и почти плътния ужас, който се намираше под завивките не е съществувал. Къде свършваше зловещия мрак, и къде започваше лицето не можеше да се разбере. В този момент очите се отвориха... но НЕ! Очните ябълки липсваха. Там сияеха в черно две черни дупки. Две непреодолими бездни, които се впиваха в мен. Не забелязах усните да се движат но в главата си чух, със страховития тътен на каменни скрижали думата "ЕЛА!". Света замръзна, огромен водовъртеж, със център тези смразяващи очи погълна целия свят, погълна мен! Мрак... мрак... къде съм? Опитах се да потърся със ръце стените но... нямах ръце. Опитах се да се влача безсилен по земята, но нямах крака... опитах се да се огледам наоколо, но нямах очи. Виждах навсякъде, и отпред, и отзад, и отстрани, но отвсякъде ме обгръщаше празнота. Нямаше мрак, нямаше чернота, в този момент бих приел черния цвят като една прекрасна палитра от сияещи цветове, но и този последен знак от действителността ме бе изоставил. Нямаше нищо. Не изпитвах студ, но исках зъбите ми да тракат от неописуемия ужас, който изпитвах. Нямах очи, с които да плача... Поисках да отворя уста и да викам, да пищя... но нямах уста, с която да крещя... Link to comment Share on other sites More sharing options...
WriteR4e Posted February 8, 2005 Share Posted February 8, 2005 малко късно се включвам но... Отдолу нямаше нищо... празнота... едва доловима мъгла и черна сянка, това беше всичко, което се намираше под чаршафа. Мракът долу ме сковаваше, кръвта ми се превърна в течен азот, смразяваше всяка една клетка в тялото ми. Вцепеняваше мускулите ми. Ужасения ми поглед търсейки като удавник сламка се върна върху лицето му, с надеждата, че това толкова ужасяващо лице, което ме вледеняваше, ще ме върне към действителността, към реалността. Надявах се, че мрака и почти плътния ужас, който се намираше под завивките не е съществувал. Къде свършваше зловещия мрак, и къде започваше лицето не можеше да се разбере. В този момент очите се отвориха... но НЕ! Очните ябълки липсваха. Там сияеха в черно две черни дупки. Две непреодолими бездни, които се впиваха в мен. Не забелязах усните да се движат но в главата си чух, със страховития тътен на каменни скрижали думата "ЕЛА!". Света замръзна, огромен водовъртеж, със център тези смразяващи очи погълна целия свят, погълна мен! Мрак... мрак... къде съм? Опитах се да потърся със ръце стените но... нямах ръце. Опитах се да се влача безсилен по земята, но нямах крака... опитах се да се огледам наоколо, но нямах очи. Виждах навсякъде, и отпред, и отзад, и отстрани, но отвсякъде ме обгръщаше празнота. Нямаше мрак, нямаше чернота, в този момент бих приел черния цвят като една прекрасна палитра от сияещи цветове, но и този последен знак от действителността ме бе изоставил. Нямаше нищо. Не изпитвах студ, но исках зъбите ми да тракат от неописуемия ужас, който изпитвах. Нямах очи, с които да плача... Поисках да отворя уста и да викам, да пищя... но нямах уста, с която да крещя... <{POST_SNAPBACK}> ...та аз бях прозрачен... Link to comment Share on other sites More sharing options...
juji Posted February 8, 2005 Share Posted February 8, 2005 Ужасно много се извинявам, но просто не мога да се сдържа. Имам едно процедурно предложение. Пичета, като искате толкова много да пишете за опъ*ния, защо просто не си пуснете отделна тема. Аз дори мога да ви помогна със заглавието. Мисля, че ще звучи доста добре следното:"Моите тайни гей фантазии излизат наяве". Поне там ще можете да блестите с колосалната си колоритност, която така добре излъчвате. Имам и още едно предложение-вземете се вижте най-накрая на по биричка, че като гледам как добре се допълвате и си помагате, може и да си пасните. Така най-накрая ще имате и възможност да си поиграете не само със собствените си *ишки, но и с чужди *ишки. Не че нещо, ама да си кажа, че * замества букмичката м-просто за всеки случай. Link to comment Share on other sites More sharing options...
NightWolf Posted February 8, 2005 Share Posted February 8, 2005 i na men ne mi haresva temata no tova beshe grubo..... Link to comment Share on other sites More sharing options...
juji Posted February 8, 2005 Share Posted February 8, 2005 Извинявам се, ако съм била груба. Старая се адски много да не ставам лоша, но си има хора, които ще решат колко грубо е било и съответно да ме накажат. Ако не нещо друго, то поне мога да нося отговорност за действията си. Нямах очи, с които да плача... Поисках да отворя уста и да викам, да пищя... но нямах уста, с която да крещя... Започнах да се давя. Не можех да си поема въздух. Паниката ме завладя напълно. Бях сигурен, че това е краят. Имах чувството, че ще се пръсна на хиляди малки парченца. В мен сякаш бушуваше нещо, нещо, което не можех да определя какво беше, но ме изпълваше с болка, пълзеше по вените ми и достигаше до всяка една клетка от тялото ми. Всичко се завъртя. Нищо не виждах, но бях сигурен, че съм попаднал във водовъртеж. Вече нямах никакви сили и бавно започнах да губя съзнание. Когато се съвзех, отново бях в стаята, пак на леглото и пак завит. Имах ужасно главоболие и не можех да заповядам на тялото си да ми се подчини. Лежах така с часове, мъчейки се да разбера какво всъщност ставаше с мен, но единственото нещо, което изникваше в съзнанието ми, бяха само спомени от животът ми преди да дойда в клиниката. Така се бях вглъбил в мислите си, че въобще не съм усетил как в стаята беше влезнала една медицинска сестра. Аз започнах да следя движенията й с поглед. Можех да движа само очите си. -Как сте днес?-попита ме тя и започна да оправя завивките ми. Аз я гледах безпомощно и се опитвах да си спомня дали я бях виждал и преди. -Днес по-късно ще Ви прегледа докторът. Сутринта не бяхте в стаята си. Намерихме Ви в котелното помещение. Какво правихте там?-дзаогледа ме с любопитство. Аз я гледах неразбиращо и се мъчех да отлепя устните си, но непрекъснато ме унасяше. Накрая дори не можех да държа клепачите си отворени... Link to comment Share on other sites More sharing options...
Antares Posted February 8, 2005 Share Posted February 8, 2005 ...и във ефирното състояние преди сънят да ме обземе напълно пред мен изникнаха отново кошмарните две очи... двете бездни. Те се впиха в мен. Огън пламна и бавно започна да прогаря това, което някога е било тялото ми. Във вените ми течеше лава. Отворих устата си да крещя, но от нея излезна само огън. Горещите вълни въздух повдигнаха тялото ми във въздуха. Изправиха ме пред чудовищните очи. И...изведнъж... малка искрица проблясна във всяко едно от тях. Малка искрица, която бързо се разрастна, две чудовищни свръх нови пламнаха и ме изпепелиха в миг... Събудих се във въздуха. Висях на около метър височина. Леглото димеше, дрехите ми бяха овъглени и разкъсани, а за одялото ми загатваха няколко овъглени парчета, по различните ъгли на стаята. Всичко беше покрито със сажди, миришеше на сяра. В мига, в който се свестих се стоварих на пода. От удара всичкия въздух от дробовете ми изхвърча със плашещо свистене, всичко се завъртя и аз отново загубих съзнание... Link to comment Share on other sites More sharing options...
Boro Posted February 8, 2005 Share Posted February 8, 2005 Tankis продължавай наща ... Link to comment Share on other sites More sharing options...
PSYCHOSIS Posted February 8, 2005 Share Posted February 8, 2005 ...всичко се завъртя и аз отново загубих съзнание... <{POST_SNAPBACK}> Събудих се от силния и дразнещ аромат на амоняк. Разтърках очи и се огледах. Бях в голяма стая, пълна с хора, облечени в червени роби и червени качулки. Стреснах се и се опитах да помръдна. Не можех. Чак сега осъзнах, че съм завързан за нещо. Какво по дяволите беше? ...Кръст? Инстинктивно започнах да шавам с ръце, но неуспешно. Китките ми бяха здраво вързани за дървото. - Кои сте вие? Къде съм? Какво искате от мен, дявол да го вземе?!? - закрещях като продължавах диво да се въртя, с надеждата да се освободя. - Ооо, не споменавай Името Му напразно! Измежду хората в червено излезе напред един дребен човек, около метър и петдесет. За разлика от останалите, той беше в лилаво. Приближи се до мен и посегна с ръка към лицето ми. Беше костелива и жестоко надрана. Обзе ме ужас и се разкрещях още по-силно. - Спокойно, дете мое, никой няма да те нарани! Дете мое?....пак ми причерня пред очите... Съвзех се след малко. Всъщност не знам. Съвсем бях изгубил представа за времето. Все още бях вързан, но този път бях поставен в легнало положение върху нещо като...олтар? Огледах се из стаята. Беше малка, с много малки рафтчета по стените. По тях бяха наредени всякакви малки разноцветни шишенца. От тавана висеше някаква странна конструкция. Заприлича ми на гнездо...какво по дяволите ще прави едно гнездо в такава стая?!? В този момент някъде зад мен се чу щракване на ключ и отваряне на врата. Гнездото се разшава и отвътре се чу тихо съскане... Link to comment Share on other sites More sharing options...
juji Posted February 8, 2005 Share Posted February 8, 2005 Усетих как по корема ми се плъзга нещо студено и изтръпнах. Това беше змия! Не смеех дори да дишам. Мокри капчици изведнъж започнаха да се търкалят по челото ми. Дори не можех да извикам. Устата ми зееше немощно празна... Link to comment Share on other sites More sharing options...
PSYCHOSIS Posted February 8, 2005 Share Posted February 8, 2005 Усетих как по корема ми се плъзга нещо студено и изтръпнах. Това беше змия! Не смеех дори да дишам. Мокри капчици изведнъж започнаха да се търкалят по челото ми. Дори не можех да извикам. Устата ми зееше немощно празна... <{POST_SNAPBACK}> Тялото ми трепереше. Не можех да се контролирам. Опитвах се да запазя самообладание, да затая дъха си, но напразно. Змията се насочваше към главата ми. Още няколко малки се увиха около краката ми. Гнездото над мен започна да се клати. Разнесе се странна, тежка миризма. Чух стъпки. Приближаваха се към мен. Исках да стисна зъби, да затворя очи и като ги отворя да видя, че всичко е сън, че съм си вкъщи на дивана...не беше сън. Видях кокалестите ръце на джуджето в лилаво. Беше застанал точно зад мен, усещах дъхът му с косата си. - Е, дете мое, настъпи часът! Започна да изрича думи на непознат за мен език. От гнездото наизлизаха десетки тънки пипала и се насочиха към мен. Обзе ме див ужас. Вцепених се. Мозъкът ми бурно работеше, но тялото ми спеше. Не можех да помръдна, нито да извикам. Едно от пипалата ме прободе в корема. След него още едно. И още едно. Други няколко се забиха в бедрата ми. Усещах ги като големи игли, забивани от некадърна медицинска сестра. Последните пипала се насочиха към устата , ушите и очите ми... Link to comment Share on other sites More sharing options...
Antares Posted February 9, 2005 Share Posted February 9, 2005 Последните пипала се насочиха към устата , ушите и очите ми... Пипалата се забиваха в мен, но изведнъж болката изчезна. Всичко замръзна. Лицето на фигурата, застинало, произнасяйки поредната дума. Въху това лице се промъкваше гримаса на изненада, може би шок? Стаята се разми в бледа сянка, жалък опит за имитация на реалността. Огромните скални късове се рееха хаотични, следвайки своята перфектна закономерност, рисувайки фигури в космическата бездна. На един от тях, странно статичен на фона на околните седеше една фигура. Фигурата наблюдаваше с интерес далечното жълто джудже. Фигурата беше странна, сияеща и безплътна. При всеки мой опит да установя цвета на светлината той се сменяше. Но фигурата наподобяваше човек. Долових нещо познато в нея... нещо което съм виждал някъде... в огледалото... Сякаш гледах научнопопулярен филм. Звездата избухна. Светлината беше неописуемо ярка. Огромен пръстен от светлина бясно препусна към астероидите, поглъщайки ги, погълна и мен... и остана мрак. Но фигурата беше все още там. Обърна се към мен. Очите й сияеха със яркостта на избухналата звезда. Думите бяха спокойни, галеха и успокояваха изтерзаната ми психика. "Всичко това е илюзия, всичко това е страх" Зачудих се, какво имаше в предвид. "Тяхното оръжие е страха ти, не му се поддавай". "но защо аз, защо?", "защото само ти можеш да надвиеш Древния, не храни лакеите му със страха си! Ти сам избра тази трънлива пътека, сам сложи трънния венец на главата си, сам пое по Голгота". "Изслушай ме, страха ти... той ги храни, той им дава сили. Победиш ли страха си - побеждаваш Него. Всичко това е илюзия!" Стаята се завърна, но призрачното усещане не изчезна. Фигурата в лилаво беше единственото нещо, което изглеждаше реално. Болката също. Думите ехтяха още в главата ми. Неясния брътвеж на фигурата вече не звучеше толкова зловещо, чувствах го смехотворен. Една от змиите впи зъбите си в корема ми. Болката беше по-скоро илюзия. Пипалата видимо избледняваха. Фигурата заговори по-силно, болката се усили. Усетих парещ огън на мястото, където влечугото ме захапа. Успокоих дишането си. Наложих си метода за ритмично дишане. Съзнането ми се изчисти. Болката избледня. Стаята се разми, пипалата се разпаднаха на прах, сякаш времето се сети да наложи тежката си сила върхо забравеното зло. Змиите се изпариха... Link to comment Share on other sites More sharing options...
Chaos Posted February 9, 2005 Share Posted February 9, 2005 Ахах вие сте побъркани ве хора Тва е добро нещо от мен да знаете... Змиите се изпариха... Стаята започна бавно да избледнява,а заедно с нея и облечените в червено изчадия. Бях ги победил. Те вече нямаха власт над мен. Страхът ... го нямаше. На негово място се беше появило нещо ново, нещо друго... Една увереност, пълно спокойствие, хармонията която обхваща всеки знаещ срещу какво е изправен и приел съдбата си. Вече бях готов да се изправя срещу Него. Вече усещах притеснението Му, колебанието което бавно Го обземаше. Той знаеше... аз се бях променил. Страхливото,жалко,мижаво,дребнаво същество беше изпепелено в огъня на Истината. Изведнъж мислите ми бяха прекъснати от нещо. Усещах движение по гърба си, по ръцете си, навсякаде. Болката отново ме обзе. Сгърчих се в неописуема агония. Нещо ставаше с мен. Костите ми се раздробиха, тялото ми се разпадна , всяка фибра от съзнанието ми беше пропита с болка. И после бях съграден наново... Link to comment Share on other sites More sharing options...
PSYCHOSIS Posted February 10, 2005 Share Posted February 10, 2005 И после бях съграден наново... <{POST_SNAPBACK}> - Изправи се, Зергатул, изчадие от отвъдното! - джуджето в лилаво подскачаше и ръкомахаше енергично. Погледнах се. По-точно казано погледнах това, което беше останало от мен. А то не беше много. На много места кожата ми беше разядена, сякаш някой ме е полял с киселина. Отвътре капеха меса и течеше кафява течност. Костите ми се бяха видоизменили - двойно по-големи, с много заострени шипове, които пронизваха малкото останала човешка плът по мен. Видях ребрата си. Бяха останали само 4, но пък за сметка на това приличаха на слонски бивни. Под тях се беше разположил малък черен облак. Опитах се да го докосна, но когато приближих ръката си, той избълва някаква червена течност, която разяде ръката ми до лакътя. Ужасът ми беше още по-голям, когато видях как тя започва бавно да се регенерира и до минута се беше възстановила напълно, като беше станала още по-грозна от преди. - Даааа! Ти си тук! О, демоне на всемирното Зло! - джуджето беше изпаднало в екстаз и ми се кланеше още по-енергично. Приближих се до него и го хванах за врата. - Какво направи с мен? Това не беше моят глас...Този звучеше като задавен от кокал ляв, който се опитва да повърне, за да освободи гърлото си. - Пусни ме! Ти трябва да ми се подчиняваш! - Трябва ли? - изсъсках аз и го вдигнах във въздуха - Сега говори или ще стисна малката ти глава и ще я пръсна на хиляди малки части! Джуджето се опитваше да се освободи от захвата ми, но напразно. Лицето му започна да добива цвета на робата му и тогава то с последни сили изхърка: - Добре...пусни ме...и...ще ти кажа.. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Lestat Posted February 10, 2005 Share Posted February 10, 2005 - Изправи се, Зергатул, изчадие от отвъдното! - джуджето в лилаво подскачаше и ръкомахаше енергично.Погледнах се. По-точно казано погледнах това, което беше останало от мен. А то не беше много. На много места кожата ми беше разядена, сякаш някой ме е полял с киселина. Отвътре капеха меса и течеше кафява течност. Костите ми се бяха видоизменили - двойно по-големи, с много заострени шипове, които пронизваха малкото останала човешка плът по мен. Видях ребрата си. Бяха останали само 4, но пък за сметка на това приличаха на слонски бивни. Под тях се беше разположил малък черен облак. Опитах се да го докосна, но когато приближих ръката си, той избълва някаква червена течност, която разяде ръката ми до лакътя. Ужасът ми беше още по-голям, когато видях как тя започва бавно да се регенерира и до минута се беше възстановила напълно, като беше станала още по-грозна от преди. - Даааа! Ти си тук! О, демоне на всемирното Зло! - джуджето беше изпаднало в екстаз и ми се кланеше още по-енергично. Приближих се до него и го хванах за врата. - Какво направи с мен? Това не беше моят глас...Този звучеше като задавен от кокал ляв, който се опитва да повърне, за да освободи гърлото си. - Пусни ме! Ти трябва да ми се подчиняваш! - Трябва ли? - изсъсках аз и го вдигнах във въздуха - Сега говори или ще стисна малката ти глава и ще я пръсна на хиляди малки части! Джуджето се опитваше да се освободи от захвата ми, но напразно. Лицето му започна да добива цвета на робата му и тогава то с последни сили изхърка: - Добре...пусни ме...и...ще ти кажа.. <{POST_SNAPBACK}> къде е майка ти... Link to comment Share on other sites More sharing options...
juji Posted February 10, 2005 Share Posted February 10, 2005 Джуджето се опитваше да се освободи от захвата ми, но напразно. Лицето му започна да добива цвета на робата му и тогава то с последни сили изхърка:- Добре...пусни ме...и...ще ти кажа.. Погледнах жалния му и безпомощен поглед. Така ми се искаше просто да стисна леко пръсти и главата му да експоадира в дланта ми. Чувсвах се ужасно силен. Беше повече от опиянявашо да усещам мощта, която напираше в мен. След толкова време на безпомощност и безсилие просто не можех да спра да се наслаждавам на силата. Запчнах да стягам захвата на пръстите си. Джуджето изкриви лицето си от болка. Дори нямаше възможност да издаде звук, но се осъзнах на време. Непремено трябваше да разбера какво се беше случило с мен. Отпуснах пръстите си и оставих мъника да се строполи на пода. Той дори не можеше да помръдне от болка. Дадох му малко време да се съвземе. Наведох се към него и го заоглеждах с любопитство. Интересно бе, че сега виждах нещата малко по-различно от преди. Цветовете не бяха същите. Нещо се беше променило, но не можех да определя какво. Джуджето ме гледаше изплашено и бавно започна да говори: -Зергатул, прости ми! Стрелнах го с поглед. Вече го мразех. -Какво искаш да ти простя?-попитах аз. - Опитах се да те измамя. Аз не исках...Наистина не исках... Аз винаги съм бил твой предан слуга... Помниш ли? Твоят предан слуга... - Престани да повтаряш едно и също! Колкото повече го гледах, толкова намирах нещо познато в него. - Как ме нарече преди малко?-попитах аз. -Зергатул, учителю, прости ми-започна да хленчи джуджето. - Какво се беше случило с мен? - Зергатул, учителю, ти беше в плен на човеците дълги години... Link to comment Share on other sites More sharing options...
Chaos Posted February 11, 2005 Share Posted February 11, 2005 дълги години... ти беше окован в тялото на смъртен. Обречен да живееш като нас твойте покорни слуги. Не помниш ли ?... Сигурно жалкото тяло в което беше затворен е забравило... Великата битка. Когато Ти беше на прага да станеш Истинкият господар на света, когато доброто се гърчеше смазано в кракатата, а великите магове на светлината, бяха пометени от бездънната чернота на мощта ти ? Това беше часът на нашата победа. -КАКВО ? ДААА... СЕГА СИ СПОМНЯМ. БИТКАТА. КРЪВТА НА ВРАГОВЕТЕ КОЯТО СЕ ЛЕЕШЕ ПО РЪЦЕТЕ МИ. ТЕЛАТА КОИТО ПОСИЧАХ КАТО ВЕЙКИ. ТРИУМФЪТ МИ БЕШЕ ПЪЛЕН. Но защо? Как съм бил окован в тялото на смъртен ? КОЙ СЕ Е ОСМЕЛИЛ ДА МИ СЕ ПРОТИВОПОСТАВИ ? ААААРРРГХХХ ... -Не помните ли ?- джуджето се беше изправило от земята. -Не помните... Дори това ли не си спомняте ? Нищожеството бръкна в жълтата си роба и бавно взе нещо в ръката си. Зергатул не можеше да повярва. "Нима бе възможно ? Това наистина ли е .... Link to comment Share on other sites More sharing options...
Antares Posted February 11, 2005 Share Posted February 11, 2005 Зергатул?! Психо, много broodwar ти се е събрало Нищожеството бръкна в жълтата си роба и бавно взе нещо в ръката си.Зергатул не можеше да повярва. "Нима бе възможно ? Това наистина ли е .... <{POST_SNAPBACK}> ...странно какво може да постигне едно огледало... това лице... това беше лицето му! Сириус... сириус могъщия, Сириус, звездния! Но нали го убих. Нали изклах цялата му паплач. Това е проклетото му лице... това е... моето лице! Кой съм... нима е истина... нима обитавам проклетото тяло на най-големия си смъртен враг?! Лицето в огледалото беше обезобразено. Въпреки заголения на места череп и обезобразената кожа, очите бяха моите очи, лицето в огледалото се усмихна. Нагло човече, ще те убия отново и отново, и ще продължа така през цялата вечност, ЗАЩОТО АЗ СЪМ ВЕЧНОСТТА !.... Нима ще убиеш себе си, о, Нощни? МЛЪКНИ НИЩОЖЕСТВО!.... Изкрещях яростно и огледалото се пръсна, но омразното лице остана да виси във въздуха и нагло да Ми се усмихва! Замахнах яростно, но ръката ми мина през лицето му. Погледнах джуджето. Беше хванало ръката, с която държеше огледалото. Китката липсваше. Стената беше изпръскана с кръв. При вида на кръвта подивях. Изкрещях яростно, лицето продължаваше невъзмутимо да ми се усмихва. Това ме вбеси още повече. Отново видях джуджето хванах го с една ръка и го вдигнах и смятах с един замах да го обезглавя. НЕ! Той ни трябва! Моето лице ме гледаше, стоманено сините очи сияеха. Почувствах как цялото ми тяло гори. Надвий го! Вътрешната ми светлина ме поля със приятен хлад и загаси огъня на демона... Станах и превързах осакатената ръка на джуджето. - Сега ти ще говориш, а аз ще слушам. Харесва ли ти сделката? Или може би предпочиташ да си поговориш с демона, който знае, че си се опитал да го подчиниш? Link to comment Share on other sites More sharing options...
Boro Posted February 12, 2005 Share Posted February 12, 2005 - Изправи се, Зергатул..... <{POST_SNAPBACK}> психозис ти не се ли пишеше преди така или с някой друг те бъркам Link to comment Share on other sites More sharing options...
PSYCHOSIS Posted February 13, 2005 Share Posted February 13, 2005 (да, това е предишния ми ник. и?) - Сега ти ще говориш, а аз ще слушам. Харесва ли ти сделката? Или може би предпочиташ да си поговориш с демона, който знае, че си се опитал да го подчиниш? Джуджето скимтеше жално и гледаше там, където трябваше да се намира китката му. Погледна ме злобно и тъкмо се канеше да каже нещо обидно, когато му светна, че това няма да е особено добра идея. Въздъхна тежко и започна: - Господарю, докато ти водеше Великата битка и сееше смърт, в лагера ни беше извършено пъклено дело. Брат ти, Зергатул, твоят собствен брат Ларкър (само някой да намекне, че прекалявам с бруда ) те предаде на Сириус. Той му каза за слабото ти място. Повярвай ми, така беше! Той му каза за ритуала ти да пиеш от кръвта на последния сразен воин. Знаейки това, Сириус изпи някаква отвара и изчака да унищожиш цялата му армия. Тогава се появи пред теб, в магическата си броня и могъщия си меч. Но нямаше никакво намерение да се бие - беше дошъл да го убиеш! Силната ти омраза към него те е замъглила тогава и не си могъл да заподозреш плана му. Тогава ти го повали с един удар и откъсна главата му. И пи от кръвта му. А тя е била отровена. Не знам с какво точно, но изглежда душата на Сириус се е вселила в теб! В момента той е теб и ти си него! Стоях като попарен. Ръцете ми трепереха от гняв. Цялото ми тяло трепереше. Не знаех кого мразя повече - брат си, заради предателството; Сириус, когото мразех по принцип; или джуджето, вестителят на тази ужасна новина. - КАК МОГА ДА ГО УБИЯ? - отново сграбчих джуджето за врата и го захвърлих към стената. Едва не го убих. То се свлече и се сгуши на кълбо. Трепереше и плачеше. - Моля те, не ме убивай, аз съм твой слуга! Не знам как да победиш Сириус веднъж завинаги, но има човек, който може да ти каже. Ще ти кажа къде да го намериш... - Ще ми кажеш, да! Но сега си почини, аз имам малко семейни проблеми за разрешаване...ще се върна бързо! Link to comment Share on other sites More sharing options...
Chaos Posted February 13, 2005 Share Posted February 13, 2005 Потърсих в замъгленото си от гняв съзнание, подходящите думи за отварянето на портал към измерението на брат ми. " А аз го направих генерал на армията... Но това е минало. Сега... ще го разкъсам парче по парче, но няма да го убивам...нее...той ще пожелае смъртта сам." Прекрачих през отворилия се портал и се огледах. "Колко хубаво беше да се завърнеш у дома. Моето царство. Но какво е станало тук? Какви си тия тия тучни ливади и пищни гори. Кои е посмял да прекара такава пълноводна река през Бездната ми. Зашо слънцето свети толкова силно и какви са тия сърнички и еленчета дет припкат пред погледа ми. Брат ми... Нима е паднал толкова ниско ? Все пак той е демон. Вторият по сила, но това... това... ." Погледнах към мястото където се издигаше замъка ми. Моята гордост. Построен изцяло от тъмнината на нощта, обсипан с огън от ада. Всеки който го погледнеше биваше сковаван от ужаса, който се излъчваше от него. А сега на нейно място се издигаше... една колиба с две липи отпред... А о на един пън до врата беше седнал брат ми облечен в бяла роба... Link to comment Share on other sites More sharing options...
PSYCHOSIS Posted February 13, 2005 Share Posted February 13, 2005 Ааааа, Хаос, съсипа ме Честно, тва беше невероятен обрат Довечера като ми дойде музата ще пиша. Link to comment Share on other sites More sharing options...
juji Posted February 13, 2005 Share Posted February 13, 2005 @Boro, виждам, че темата ти е интересна, но няма ли да е по-добре да се включиш в разказа вместо да се заяждаш . Не мисля, че някой ще има против, стига да се съобразяваш с писаното от другите А на един пън до врата беше седнал брат ми облечен в бяла роба... -Чаках те.-каза той, без да се обръща към мен. Голяма качулка покриваше главата му. Аз го стрелнах с поглед. Исках да го видя. Исках да видя лицето му повече от всичко друго в този момент. Странно защо, но сега, когато видях в какво се беше превърнало това място, когато видях брат си, нещо в мен се преобърна и започнах да се чувствам несигурен. Думите му долетяха до мен като призрак. Бяха ми ужасно познати-самите думи, интонацията, тембъра на гласа... -Тук той не може да ти навреди.-продължи той. Стоях като вцепенен. Брат ми си свали качулката и обърна лице към мен. Наистина ли виждах това лице и тези очи отново! Това не можеше да е истина... Мъжът с усмирителната риза нямаше място тук! - Позна ли ме? -Ти не си брат ми!-само това успя да се изтръгне от гърлото ми. -Аз съм... Link to comment Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Archived
This topic is now archived and is closed to further replies.