Лирично отклонение

[AssassiN]

Съжалявам, ама са наивнички, изпъстрени със стилистични и правописни грешки.

Изглежда като нещо, което си писал в 5-ти клас...

 

P.S. Сега видях че има и на английски... Там нещата са дори по-зле!

 

P.S.2. second life - много добре!

[lil_stenly]

Ми какво искаш, пиша ги за цигара време... иначе текстовете, които не ги пиша за "ей така" не ги поствам, защото нямам съгласието на хората да го правя.

[AssassiN]

Ми какво искаш, пиша ги за цигара време... иначе текстовете, които не ги пиша за "ей така" не ги поствам, защото нямам съгласието на хората да го правя.

 

На кои хора нямаш съгласието?!

[lil_stenly]

По именно лист ли да давам или ще мина само с изречението "за тези за които съм писал"?

Защото това да си постваш нещата във форум, които не са за теб принципно е като да направя дизайн за сайт за еди-кой-си и да го пусна като свободен темплейт тук.

 

Иначе ти викам, че нямам никакви идеи в момента, ако имаш нещо на ум с което да ме посъветваш като идея, може да ми кажеш.

[Grimjaur]

Пет елови клонки или дядо Коледа е боклук

 

В навечерието на празниците главата ми до такава степен е бръмнала от всякакви реклами, песнички, светлинки, приканвания за добри дела и благотворителност, че чак не ми се излиза от къщи. Докато пиша тези редове, от радиото в офиса ми се носи поредният призив за милосърдие и добрина. Нужно ли е да дойдат празниците, за да се сетим, че трябва да сме по-добри към нищите? Не можем ли да бъдем добри през цялата госина?Та в този дух, докато сутринта отивах на работа, две пияни хлапета ми подхвърлиха зад гърба:“Мамка му мръсна и ченге!“. Почудих се дали да не се върна и да ги отрезвя по „бързата процедура“ но реших да не си развалям деня. Ето ви я празничната „добрина“...

Естествено, навсякъде са плъзнали гнусни червени шапчици, пошла украса; в големите магазини има всякакви още по-пошли и гнусни промоции лампички и прочие коледен инвентар, радията бълват англоезични празнични помии...Добре де! Според Библията, Христос се е родил през март. Тогава какво празнуваме през декември? Но това няма значение, няма да задълбавам, не с ъм Дан Браун, че да търся известност с добре известни неща. Навън започват да прехвърчат снежинки, а аз си спомням за печените ябълки, които прадядо ми правеше по Коледа, за ошафа и прочие забравени коледни лакомства от детството. И пак да задълбая в любимата ми тема – американизацията на българското общество. За какъв чеп ми е дядо Коледа, при положение, че си имаме дядо Мраз? И кой, по дяволите, реши, че трябва да се ядят трюфели със шоколад като „традиционни“ коледни ястия? Къде се загуби тръпката от това сам да си нанижеш гирляндите от орехи, увити в станиол от шоколад и пуканки(ама не изпукани във микровълновата, а на ръка, в тигана). Някой веднага ще ревне:“ По магазините има такива хубави украси, аз ще си губя времето да нижа гирлянди!“. Да, но тези гирлянди се правеха от цялото семейство, бяха още един начин за събиране и празнуване. Ами бъдникът, който сега е заменен от някоя смрадлива клечица или мизерна свещичка? И колко домове се прикадява празничната трапеза? А къде отиде резливата зелева чорба с червен пипер?Замениха я коли, спрайтове и прочие отрови...

Много може да се говори за това. Аз специално не искам. Искам да запазя спомена за коледната баклава, за ходенето пеша 4-5 часа в дълбокия сняг, докато се намери най-красивата елхичка, за събираните цяла година станиолчета от шоколади и бонбони, дори и от татковите цигари. Спомена за мразовитото утро с дъх на смола, когато баба е отворила вратите „да излеза лошия въздух“ и те гъделичка с грапав пръст по босия крак, а накрая нетърпеливо издърпва юргана, рубинено-розовите отблясъци на изгрева по снега и дядо, обвит в студена пара и посипан със скреж, носещ дънера на бъдника. Не искам децата ми да имат изкуствено детство без спомени, удавено в градския смог и киша, задушено в целуфан и „украсено“ с пластмасова елха. Или както ми каза старецът, носещ петте елови клонки и станал причина за този разказ:

- Момче, американците имат дядо Коледа, но нямат души! Аз нямам 100лв за истинска елха, ама имам сърце. Не ми трябва мода, за да бъда човек. А човек не се става с мода, украса, лампички и глезотии. Човек се става, като седнеш на трапезата, па била тя и постна и да видиш радостта в очите на семейството, да разчупиш домашната пита и да я „наречеш“.Да усетиш тоиплината на хората, а не студа на изкуственото. Лошото е, че ние вече сме го забравили това... Отвсякъде чувам само цени, цени, цени...Живота не се мери с пари!“

[Antares]

Funeral Doom #3

 

Групата "TIBTATILAIW", или "the incomprehensive bitter truth about the insignificant life and its worthlessness" беше в последната фаза на репетициите си. Тоест освен песните си репетираха и сценично поведение. Тоест барабаниста с изключителен патос и с огромни и плавни замахвания удряше по барабаните си (достатъчно бавно, разбира се), като за щастие палките му бяха титанови, защото половината чинели бяха или дискове за банциг, или за ъглошлайф, а на соло барабанчето си беше сложил парче водна шкурка (без и самия той да знае защо – беше виждал, че барабаните имат нещо там); клавириста се беше загубил между трета и пета октава, без да си дава сметка за това, защото не знаеше какво е октава, беше пуснал косата пред лицето си и гледаше сърдито през нея, басиста издевателстваше над бас китарата си ("Глупендер"), като това би било фатално, ако барабаниста не беше сложил след последния инцидент жила от велосипедни спирачки, вместо изключително лесните за късане струни и гледаше съсредоточено в една запетайка на стената; вокалиста се беше провесил на стойката на микрофона си, беше пуснал косата си да виси пред лицето му на жалки сплъстени от повърнато фитили и изреваваше от време на време нещо протяжно, навяващо ти мисли за самоубийство сред мрачните снежни склонове на Лапландия при гъсти буреносни облаци и слънчево затъмнение, по време на полярна нощ, без разбира се да пее нещо членоразделно на някакъв познат на човечеството и историята... и историята на човечеството език; китариста свиреше дискордите си (сам така наричаше своите акорди), като клатеше косата си като махало на стенен часовник, отброяващо хилядолетията (все пак беше в синхрон с темпото на музиката)... Всеки от членовете на групата беше толкова зает със сценичното си поведение, че никой не забеляза човека, който беше влезнал и с лека насмешка наблюдаваше вече петнайста минута (тоест от началото на последния дискорд на китариста) репетициите.

- Времето ви свърши – каза ехидно той.

- Шефе, пусни ме с начално време да си довърша играта! – машинално изкрещя басиста. Когато погледите на четиримата останали члена на групата се преместиха от новата фигура към него, чак тогава вдигна поглед от баса си, замига на парцали, отвори уста да каже нещо, затвори я, отвори уста да каже второ нещо, пак я затвори и преди да опита за трети път да сглоби няколко звука в дума, беше прекъснат:

- Сигнали по морза ли даваш?

- Лебеда... – с досада в гласа каза китариста.

- Йордан Суон, колко пъти да ви повтарям!

- Какво правиш тук, готик такъв?! – обади се клавириста.

- Абе, emo, я се скрий!

- Ъъъъ – включи се басиста – той не се ли казваше Киро?

- Пичове, имам добра новина за вас – продължи Суон.

- Решил си да се самоубиеш? – опита се да познае барабаниста

- Добре де, какво толкова против мен имате?!

- Припомни си как изчезна с парите ни на последния фестивал...

- А, да. В този ред на мисли – и тази година ще се организира Funeral Doom фестивала "Music Idle". Този път ще сме head-лайнари - Суано, освен китарист беше и Депресариото на групата. Същото като импресарио, само че говорим за Doom метъл все пак.

- Къде? – попита китариста.

- В околностите на Барутин. В Родопите е.

- А защо не пак в Каварна? – за изненада на всички попита вокалиста.

- Искаш ли отново да се срещнеш с подивялата тълпа туристи от околните черноморски курорти? Или си забравил за ятата от умопомрачени чайки? Колко пъти съм ви казвал, че солата трябва да ги свиря аз?!

- Да, и отново да ни арестуват за заговор срещу човечеството... Барутин е китно селце сред гънките на Родопите. Беше кротко селце, сгушено сред планинските склонове и тихата и спокойна природа. Имаше прекрасни усойни борови гори, в които всеки блекар би мечтал да запише клипа си. И доста блек групи го правеха. Даже веднъж снимките на две групи съвпаднаха, тоест единия оператор, снимащ клип с фотоапарата си, как членовете на групата, целите в гримовете на майките (някои с гримовете на бащите си) си вървят из гората и гледат сърдито, се сблъска с другия оператор, снимащ с джиесема си как другата група върви из гората, омазани до уши с въглища (по-нискобюджетна) и прославящи мрачния господар на подземното кралство на въглищата и петрола. Последва кратка, но стойностна битка, със заплахи за содомизиране при пълнолуние и тук-таме някой шамар. Но това са някакви си блекаджии, ние говорим за Funeral Doom!

Фестивала беше истинско явление за родната funeral сцена, присъстваха групи като The Dark Crescent Moon, Shining Over the Gloomy Cornfields от Добрич, Enchanted by Her Mournful Potato Peels от Смолян, Bewitched by the Blazing Monolyths of the Lonely Database Stacks – представители на зараждащото се в София php funeral doom движение – отклика на депресираните php девелопъри към несправедливия свят на тъпите портебители.

Сцената беше сложена на едно широко открито пространство, незасято с картофи или блекаджийски гори, на около пет километра от шосето и петнайсет от най-близкото населено място. От съображения за безопасност. (всички помнеха предишния фестивал). Беше захранена с дизелов агрегат, който малко преди началото на изпълнението на "TIBTATILAIW" спря да работи.

- Свършила му е нафтата – отсече диагнозата си барабаниста. Всички погледи се насочиха към вокалиста. И с право. В момента лежеше в несвяст с широко отворена уста и високооктанов дъх. Трябва да се вържем към ей-онзи далекопровод.

- Действай – погледна към клавириста Суан.

Когато най-накрая електроподаването беше възстановено (а това в Барутин – прекратено), се сблъскаха с друг проблем. Вокалиста продължаваше да лежи и да бълбука. Кафето на барабаниста беше свършило. Все пак публиката трябваше да остане будна до изпълнението на тяхната група, особено тежък ефект произведоха BBMLDS с четиричасовата си песен „The Catharsis of php 4" и барабаниста реши да жертва безценното си кафе в името на каузата.

Всичките опити да събудят вокалиста бяха безуспешни. Той продължаваше да си лежи и бълбука.

- Да не му е свършила нафтата? – попита басиста.

- Знам какво да направим – грейнаха очите на клавириста като тези на заек, срещу който лети стар Москвич по планински път. Когато Москвича най-накрая прегази заека, клавириста се метна към раницата си и се разтършува из нея. Накрая измъкна някакъв пласмасов предмет.

- Пич, това е вибратор... – сухо вметна Суан

Очите на клавириста се разшириха от ужас. С рязко движение скри предмета в раницата си и продължи да тършува. След това извади металически предмет.

- Пич, и това е вибратор – обади се барабаниста.

- Само така си мислиш.

Освен вибратора, клавириста изкара и дълъг кабел, завършващ с USB накрайник, който включи за всеобщо учудване в клавиатурата си. Чукна малко по дисплейчето на клавиатурата си. Установи за пореден път, че не е touch-screen. Клавира му беше марка „Корк", тоест такава тапа залепи най-отпред на странното устройство, съчетаващо компютър, синтезатор и микровълнова фурна. Върза и компютърна клавиатура, влезна в Debilian, тоест на странната линукс дистрибуция, свалена от пакистански селскостопански web портал, натисна До, Ре и F1 от първа октава едновременно и активира конзолата и продължавайки да се взира в дисплейчето и започна да щрака непонятни за другите членове на групата команди.

- Качвам драйвери.

- За вибратор?! – опули се китариста

- Това е мултимедиен уред, не е вибратор.

- Ако това е мултимедиен уред, представям се какви са ти вибраторите...

След тези думи клавириста хвана вибрат...мултимедийн... абе вибратора и със сатанински блясък в очите отиде и го инсталира и във задника на вокалиста. След това се върна до клавира си. За щастие ректума на вокалиста не изискваше допълнителни драйвери. Натисна и задържа едно До от случайна октава и вокалиста скочи като пружина и изкрещя ужасен в микрофона. От този крясък микрофона изгърмя, а волтовата дъга, изскочила от него възпламени дъха му. Това събуди всички все още спящи посетители на фестивала, както и други горски зверове, катериците например, познати с добър и за нещастие чувствителен слух, получиха тежки изкривявания и след кратък блицкрийг изгризаха до смърт всички налични сови, бухали и разсеяни туристи в местността.. Дълги години, образът на вокалиста, със смъкнати гащи, с очи на път да изскочат от орбитите си, както и двуметровата струя възпламенени нафтови изпарения, гарнирани със сатанински рев щяха да останат в кошмарите им.

- Брато, к'ви са тия блекаджии? - попита един от членовете на BBMLDS.

- А, думъджии са, нещо им се е сбъгнал SQL-а...

В момента, в който клавириста пусна клавиша вокалиста отново се върна в изходна позиция – в несвяст и бълбукащ.

- Да, май трябва да намаля силата на звука.

След като го направи, натисна един акорд и вокалиста отново подскочи, отново изкрещя и продължи да крещи в тоналността на клавишите, които натискаше клавириста.

- Как точно стигна до създаването на този вибр... мултимедийно нещоси там? – попита без особен ентусиазъм да научи истината Суан.

- Не би искал да знаеш – отговори клавириста.

- Ами да започваме тогава?!

[AssassiN]

Не е мое, ама не мога да се сдържа!

 

Тъй тъжен сутрин е кенефът,

Нелепо плочките мълчат

Разделят се лайното и човека

И всеки тръгва сам по своя път...

 

Човекът по дела човешки

Със другите подобни същества,

Лайното по тръбите тежки,

Надолу, с другите лайна...

 

След час човекът вече огладнява

Забравил е за своето лайно

Лайното също го забравя

Тъй, сякаш те не са били едно

 

А може би скръбта е неуместна

И може би така е по добре

А може и отново да се срещнат

Там нейде сред лазурното море.

[Grimjaur]

Любов по график

 

Идва.Празним се. Тръгва си. Без емоции, без тръпка, без никаква непредвиденост. Обикновена „любов“ по график. Дори и любов не е, а само обмен на генетичен материал. Понякога лежим един до друг, в негата на посторгазма и си говорим за обикновени, делнични неща...Работа, семейство, проблеми...Мечти, бъдеще, минало...Просто малко бягство от другия ни, официалният живот, който водим пред хората.За съжаление и то се превръща в рутина, съгласувана с нормалния ни живот, животът, избран от нас и който (не) искаме да променим. Няколко пъти съм повдигал въпроса за промяна. Не иска. Или се страхува. Може би аз се страхувам? Или наистина не се познаваме достатъчно извън леглото?Или? Започва да ми омръзва. Човек еволюира дори в постоянството си, какво остава за чувствата...Така че...Май ще продължим с любовта си по график....Или ще продължим по график? Или ще продължим по любов?

 

П.С. - това не е свързано с градския транспорт, въпреки, че е родено там.

[lil_stenly]

Искам да съм отново близо до теб

да те накрам да се чувстваш както преди

Искам всичко това отново да се случи

да върна щастието което имахме през онези дни

 

Искам слънчевите лъчи да те докосват по лицето, както правех аз преди.

Мога ли да спомена, че бях до теб в моменти на радост или на тъга,

че оставих сладък спомен във времето като ухание от вечнозелена гора.

 

Всяка сутрин се събуждам с тази мисъл

и поглеждам към небето, където си ти

Всеки миг се надявам да слезнеш от там

не ме карай да извървя целият този път сам.

 

Искам слънчевите лъчи да те докосват по лицето, както правех аз преди.

Мога ли да спомена, че бях до теб в моменти на радост или на тъга,

че оставих сладък спомен във времето като ухание от вечнозелена гора.

 

И продължавам да мисля за теб през деня,

дори по време на работа, когато съм преуморен,

даже и когато цялото тяло ме боли, споменът седи,

ще го правя дори ако това ме пронизва през сълзи.

 

Искам слънчевите лъчи да те докосват по лицето, както правех аз преди.

Мога ли да спомена, че бях до теб в моменти на радост или на тъга,

че оставих сладък спомен във времето като ухание от вечнозелена гора.

 

Всяка вечер си лягам и поглеждам настрана.

Мястото до мен е запълнено, но не с празнота,

а със всички спомени от изгарящи душата ми времена.

И затворя ли очи, кълна се че още пазя любовта.

 

И ще я пазя, където и да си ти сега.

 

Все едно се опитвам пак да проходя. *сарказъм*

[Grimjaur]

Облекчение

 

Замахвам с чука. Рефлективно затварям очи. Въпреки, че съм с очила, ме е страх отхвръкнало парче да не ме ослепи. Риолитът се пръсва с хрущене. Замахвам пак. И пак. Накрая от големия къс скала са останали парчета колкото бебешки юмрук. Подмествам десеткилограмовия чук и се протягам за друг камък. Този път придърпвам ръбесто парче мрамор.Необработен. Заглеждам се в жилките, каверните и пукнатините.Намествам длетото върху една жила. Замах и звънък удар. Пак замах. Трети път. Ръката ми хлътва надолу, а кутрето ми се одира по острите ръбове на разсечения камък. Мамка му. Дори с ръкавици да работех, нямаше да ми се размине натъртването. Обливам се в пот. Вече съм натрошил близо половин кубик едри скални късове от гранит, риолит, мрамор и сиенит на малки парчета. Дори не се старая да мисля. Просто вдигам чука и замахвам. Усещам изтръпване в дясната ръка и дясното рамо – блъскам сигурно повече от час и половина, а десет кила желязо си е сериозно нещо. Не е като във фитнеса, дето напомпаните говеда блъскат железата. Ако опъна някой от тия „мъже“ да върти чука, интересно, колко ли ще устиска? Дланите ми се овлажняват обилно. Не, това вече не е пот. Поглеждам – мазолите вече са се спукали и течността чертае криволици в мръсотията по ръцете ми. Малко ще ме наболява, ама нищо.

Слънцето безмилостно пари врата и гърба ми...Да, май и по корем ще спя тая нощ. Отвързвам кърпата от главата си, изтръсквам белите криволици от солта, останала от изпарената пот и я връзвам на врата си. Много мразя, като изгоря, да не мога да си обръщам главата! Странно. Въпреки всичко, не чувствам умора. Само жажда, жега и изтръпване на дланите и рамената. А и мислите ми са учудващо безметежни. Дори не мисли, а просто отразяване на случващото се наоколо – редките облаци в небето, черните кръстчета на лястовиците, свежата, макар и леко притискаща слънчева топлина....От време на време и капката пот, стекла се от веждите в очите ми....

Приклякам и започвам да нареждам натрошените каменни късчета в бъдещата пътека. Почуквам тук-там, нареждам, нагласям. Заглеждам се в някое парче слюда, пробляснало в ръба на гранита или в малката мидена черупка, застинала във варовика. И се чувствам добре. Не си пълня главата с глупости, не мисля за проблеми и прочие. Права беше баба, като казваше:“Баща ти идваше тука, та като поработи, да си почине“. И не напразно хората, които работят тежка физическа работа, спят здраво, ядат още по-здраво и не са обременени с глупости. Натоварването не оставя време за дреболи, а и не можеш да си позволиш голямо разсейване, когато замахваш с чука...Щото ако пропуснеш камъка и улучиш крака си, шест месеца с гипс и патерица не ти мърдат.

И така постепенно, заедно с изтичащата от тялото ми пот, все едно изтичат и всички дребни грижи, проблеми, мисли за тая и за оня, за туй и за онуй. И ми олеква. Вярно, на ръцете имам спукани мазоли, ама какво толкова? Кожата пак ще израстне. Ще ми изгори гърба – чудо голямо! Поне ще изгори на слънце, а няма да се пържа в солариума и да хващам рак. Ще имам мускулна треска? Ами добре! И без това малко разкършване не вреди. А умът ми се избистря, прояснява и резкият от време на време вятър издухва от дробовете ми градския смог, а от главата – еснафските мисли и тегоби. И когато се запътвам към площадката за бъркане на бетон, метнал торба цимент на рамо, поглеждам нагоре – към планината. И ми става леко. Защото очите ми не са замъглени от изпарения и грижи. А душата ми се е пречистила от смрад и интриги. И виждам, там, далече върху върха, как бягат сенките на облаците. А довечера, в глухата тишина на селото, ще слушам как славеи роса кълват.

[lil_stenly]

Еее, евала Атанасе! Успешно ме върна към миналите лета дето ходих на балкан при дедото уж да си почивам. Е, замести камъните с трупи и 10кг чук с онея стари руски брадви. И вместо да гледаш към хълмовете, от там хвърляш поглед към малките къщурки долу, докато си поемаш свеж планински въздух през почивките.

 

Готиното е че на балкана, от въздуха ли, от природата ли или просто от мириса на иглолистните дръвчета покрай теб, не я чувстваш умората толкова.

Пък като чуваш как тече няк'ва си там стара чешма... постоянно, ожадняваш доста и бързаш да свършиш работата за да може после да се разхладиш малко.

Ама ти си и планинар човек, знаеш ги тея работи по-добре от мен.

 

Е, ама дедото почина (бог да го прости човека) и ся няма балкан, няма горичка, няма е тая почивка от ежедневието.

[Grimjaur]

Краят на историята

 

Бай Стамо блъсна с рамо вратата и се вмъкна под сайванта, отръсквайки се от дъжда като мечка.

-Ама временце, а? Ще каже човек, че е есен, а не средата на лятото.

Мълчаливо кимвам. Под сайванта е полумрачно, пещта е затворена, само през пролуките на печката проблясват червеникави светлинки – по наковалнята, инструментите и лицата ни.

Стамат Георгиев или бай Стамо, е ковач в една забутана родопска махаличка от 5-6 къщи. Клепе балтии и мотики, вие подкови, чат-пат подковава някое добиче или ще изкове клинци и скоби, от ония огромните, главчестите, с които все още закрепват мертеците и гредите на тукашните къщи. Запознахме се с него под един клонест бук преди две години, дето го беше застигнал пороят, докато се прибирал от магазина(на 20км), а мен - докато джапах по калните пътеки към Девин.Под бука се разприказвахме, той изваде павурче сливовица,аз измъкнах парче суджук и шишенце двойно печена гроздова, дето ми беше дал един златоградчанин и захванахме да чакаме да спре дъжда. От дума на думаме покани на гости, че като поляк(така вика на нас,дето живеем на север от Пещера), ще взема да се затрия някъде в тоя дъжд.

Хайде, чоджум, слагай масата, аз сега ще метна две-три пържоли и ще изкарам ичкията.

Докато застилам старата борова маса от нерендосани дъски със захабената мушама и подреждам глинените панички със сол, червен пипер и режа масленистото сирене, той начуква четири парчета овчо месо, изрива малко жар и ги мята направо върху нея. В ковачницата насхлува миризмата на печено, лук и мастика.

-Сядай да хапнем, каквото Бог дал.

-И баба Севда – подкачам го за мастиката и сиренето.

-И баба ти Севда – усмихва се криво той. В очите му проблясва мрачна искрица, а четинестите му бузи се отпускат. - Стара севда ми е тя.

-Я разкажи, байно...

-После, давай да ядем. На гладно сърце е тежка тая...

Известно време ядем мълчаливо, по покрива тропа дъжда, а в комина по вълчи извива изрядко вятърът. С няколко сити уригвания слагаме край на простичкия обед, той вади старата си окадена дрянова чибучка, аз паля ръчно свита цигара, натъпкана с домашен тютюн. В магазина(тоя, дето е на 20км) цигари не продават.

„Едно време бях луд по баба ти Севда. Ама луд-полудял – нарушава тишината бай Стамо. - Така започва тая... А как ще завърши...кой знае. Като станех, тя ми светеше пред очите, вместо слънцето. Като легнех на къра – от звездите ме гледаха нейните очи. Като пиян ходех, като последък бях – все по нея. За кашмер на хората станах. А и тя не ме искаше. Закачаше се с мен, подиграваше ме, а на сърцето ми камък, като оня на старата караджейка долу – голям и тежък. А под камъка змия – гризе ми сърцето и с отрова го залива....“

Тук вратата се отвори и влезе дядо Гочо – комшията на бай Стамат. Миналата година на ръце го носихме до горското, като си беше съсякъл крака с манарчето. Закърпихме го тогава с ветеринаря криво-ляво, сега леко куца. И като чуе, че съм тука, минава да ме благослови:“Жив и здрав да си, ти ми спаси крачето“.

Дядо Гочо е дребен старец, жилав, с лъскави миши очички зад очила с дебели стъкла. Но още се държи, крета по баирите, събира гъби и билки.

-Абе младежи, дайте един тютюн да изпия, че ми изгоре душицата за папироска и човешка дума!

Стамат му подава пунгията с тютюна и парче вестник. Свива огромна цигара, пали я с въгленче.

-Разказвах му за Севда – кимва неопределено с глава бай Стамо.

-А, че какво за разказване, излъга те тя, и уроспетина излезе – процежда през мустака си Гочо.

-Е, де! - сви рунтавите си вежди бай Стамат.

-Какво?! Не избяга ли заради нея по градовете? Не заряза ли на майка си и на баща си гробето да буренясват?! - укоризнено се озъби Гочо. - А тя през това време се галеше с тоя и оня, горските джандари вървище бяха изтъпкали до портика й, ама хак й е, яловица остана.

-Така е. Заради нея избягах. И ковач заради нея станах. Щото като дадеш любовта си на желязото, то я запазва. Няма да я хвърли. Но и заради нея се върнах.

Продължихме да пушим в тягостно мълчание. Вятърът изви като оплаквачка, блъсна портичката в дувара и раздруса кичестата слива в дворчето. Изведнъж бай Стамат скочи

-Тасьо, домъкни кюмюр! Гочо,хващай се за духалото.

-Ама що бре, Стамате? - дядо Гочо примигна зад дебелите си стъкла.

-Нож ще правим! Като волски гръб широк и като свекървин език остър. На Танас ще го наречем в подарък, да помни.

-Какво да помня бе, бай Стамате? - помислих, че мастиката му е дошла в повече.

-Да помниш, че езикът на мъжа е като ножа – трябва да излиза от канията само да върши работа, а не за играчка. Щото е остър и може да се порежеш.

-Бай Стамате – престраших се аз – а как ви свършва историята с баба Севда?

-Как свършва ли? - той ме погледна, в очите му пламъците на пещта горяха буйно – Свърша с това, че истинският мъж, истинският човек обича само веднъж и истинско. Другото е фалшива обич, за фалшиви хора.

 

Заб. Бай Стамат и дядо Гочо починаха миналата година. Първо бай Стамат. След него си заминал и дядо Гочо.

[Grimjaur]

Ще се махна

 

Ще се махна... Ще отида надалече, горе в планината. В стара къшла със проскубан плет. Кокошки пет ще си завъдя. Едно петле. И куче – Шаро. Градина ще засея, пълна със здравец. С картофи, боб, пиперки и домат. До плета три фиданки ще побия – черника, вишня и кайсия, и от герана вада ще прокарам. Ще стегна покрива, стените ще варосам, а отвън със синка ще измажа. Пейка ще скова – срещу портика, на сянка – там, под старата асма. Вечер с Шаро буките ще слушаме и ще си говорим за сърната, дето мина снощи пред дома.

Ще се махна аз...И ще забравя теб и цялата предишна суета. Ще плюя на живота, там, сред хората. И ще се раждам всяко утро в мойта планина. Зиме горският ще мине, ще се посмеем дрезгаво на Шаро, ще пийнем по ракия с мед. След седмица брашно ще ми докара, ще се оплаче от жена си, времето и шефа, ще се изпсува, Шаро ще погали и пак ще ни остави.

Ще се махна аз от тия телефони, кабели и интернет. Ще сядам вечер пред камината и с ножчето ще дялкам лесков прът. Цепеници букови ще цепя, ще се ежа леко на студа, по горските пътеки ще се скитам... И така...

Не ще ми бъде жалко ни за тоя, ни за оня – все пак и заради тях се махам от света. Ще имам време – всичкото! - да гледам как цъфтят овошките, как ярките се валят във прахта, как лапят жълъдите в шумата и гасне в пепелта жарта. Чат-пат сланинка ще запичам на телената скаричка, а Шаро, примижал от щастие, ще лиже мазнината. А доскучее ли ми много, ще слизам долу в махалата със горския да поговорим за сърните, виното и раците.

Така ще си отида, не, не се прощавайте. И моля ви – не ме търсете!

[Grimjaur]

Докосване до тишината

 

Посвещава се на Валя

 

Сигурно мнозина знаят тоя виц:“В бутилка в океана е намерено писмо: намирам се на самотен остров. Тук няма задръствания, политици и мръсен въздух. Пукнете се от яд!“ Та и аз така – на островче, пусто и безлюдно, захвърлено в родопските чамови кории, близо до едно село в община Батак.

Островчето е една стара къшла, известна сред местните като „Мемедовата сая“. Стара, порутена къшла, на 5мин от изворчето, наречено като стотици други изворчета в Родопите - „Студенец“. Изворчето е типично родопско изворче – забита в склона, издълбана греда, подпряна на два камъка, обвити в мъх и зеленясала от водата. Около него има малка кръгла полянка, по която понякога идват да ровят диви прасета. Водата ромоли зиме и лете, и може да се ползва като хладилник.

От полянката започва пътечка, която се вре между коприва и диви малини, за да стигне до къшлата. Самата къшла се състои от една стая и навес.Някога е имало и дървена ограда, но сега стърчат само няколко криви кола. Под навеса, където някога са нощували овцете и козите на Мемед, сега има само малко натрупани пънове и чилия за огъня. В прахоляка понякога се къпят горските крилати обитатели.

В одаята пък има само едно огнище, грубо иззидано от камъни и глина. Срещу огнището е одърът, скован от борови дъски, отдавна потъмнели и надупчени от мушликата. Одърът редовно се застила с папрат и сено – по неписаното правило на горските самотници. Я горските ще го застелят, я някой овчар, я някой скитник като мен. На пезулчето в стената винаги има парче вестник и кутийка кибрит. Моралът задължава – оставяй всичко, както си го намерил. Има и малка метличка от брестина в ъгъла зад вратата – за помитане на пода от отъпкана пръст. Стените са грубо измазани и отдавна пожълтели и опушени, а почернелите греди с незнаен брой години вече се огъват под тежестта на плочестия покрив. По плочите расте мъх и трева, а до килналия се комин – малко дръвче. Вратата също е дървена, с изметнати панти, ръждиви и жалостиво скърцащи. Брава няма – вместо нея дупка, през която минава сезалено въженце, вързано за мандалото, също дървено и вехто.

Бягал съм много пъти от света в пустинята на „Мемедова сая“. През пролетта съм слушал токуването на глухарите и песните на славеите. През лятото със събирачите на смола сме вечеряли корав хляб, намазан с жълто домашно масло и поръсен с дива мащерка, и сме гледали как Колата прекосява небето нощем, край огъня пред къшлата, налягали на дъхавата детелина. Есен, газейки пожълтелите папрати съм слушал брехтенето на елените и трясъка от сблъсъка на рогата им. Зиме с горските сме разнасяли на гръб сено, захранка и каменна сол по хранилките, озъртали сме се за вълчи следи и сме се връщали между тия четири стени - с мазоли по раменете, почервенели носове и заскрежени бради и вежди...

 

За съжаление, има и свине. На два крака, с човешки облик, но свине. Една такава свиня беше откъснала и смачкала вятърната камбана, направена от консервна кутия и пирон, за заблудилите се в гората. Други свине потрошиха одъра и надраскаха стените с гадости. Но най-голямата свинщина беше унищожаването на изворчето. Дотогава тишината на Мемедовата сая беше мека, нежна и успокояваща. След това стана стряскаща и плашеща, като тишината в гробница. Поправихме изворчето, разбира се. Но оттогава някак си никой не се отбива натам. А аз спрях да разказвам за моите самотни острови, където бягам от света. Защото чуждото докосване ги прави други. И тишината там вече стряска.

[Grimjaur]

Самотен влак

 

Вагон 3. Място 86. Намествам се и отпивам глътка вода. По слепоочията ми се стичат горещи струйки пот. Купето е празно. Влакът също. Празен се чувствам и аз. Само главата ми тежи като титанова каска-“сфера“, пълна с тежки и неприятни, объркани мисли. Имах ли право да се държа така? Че съм виновен - виновен съм. Но да бъда чак такова лайно...“Нищо, не се ядосвай, ще ми теглиш една псувня и ще продължиш пак по старому...“ Да, но не мога да ти тегля псувните. А и вече е късно да карам по старому, случило се е нещо ново. Подавам глава през отворения прозорец. Вятърът ме блъсва със стотина километра в час. Изсушава потта и очите ми. Малки прашинки ме шибат болезнено и остро по ръцете като недоизречени съмнения. Далече на север розовеят от залеза тежки облаци, надвиснали над земята като обвинения. Експресът фучи покрай размиващи се храдти, склонове и изгряващи в мрака прозорци. Сядам пак на мястото си, облягам се. В главата ми без спиране звучи Таралежков:“..пусни ме да вляза при теб, или ме изгони...“. Пуснахме ли се? Или се изгонихме? И кой кого пусна? И кой е изгоненият? Пуснах ли те, като не чух последните ти думи? Или те изгоних, като те бутнах прекалено рязко към вече потеглящия автобус.Звъня на Жоро.

-Търсил си ме?

-Абе за принтера, ама го намерих.

-Нещо друго?

-Не. На работа ли си?(явно усеща по тона ми, че не съм „читав“)

-Не.Имаме ли нещо за пиене вкъщи?

-Почти нищо.

-И почти нищо ми стига...

Лъжа естествено. В това състояние няма достатъчно алкохол на свето, който да ме оправи. А и не искам да пия. Няма да помогне. Влакът е тотално опустял. Както и аз. Празно ми е и болно. Не ми се сяда отново. Седна ли – ще заспя. Предпочитам да се изтощя тотално, да обърна полюсите си като разредена батерия. За да знам, че наистина съм непотребен. А не само да се чувствам така. От носа ми потича топла струйка кръв – недоспиването, кофеиновото претоварване и нервното напрежение никога не водят до добро. Оставям я да капе. Може малко да ми се избистри главата. Знам какво следва – прибиране, автоматично под душа, несъзнателна вечеря от две-три хапки, няколко разменени несвързани реплики и припадък. Но това следва. Сега все още съм самотник в едно празно купе на закъсняващ влак. От чийто нос падат самообвинения и въпроси под формата на капки кръв. И вятърът ги отвява някъде.

[Grimjaur]

ОгледалоОчите са огледалото на душата. Така твърдят поетите, философите и всички останали празнодумци и празноделци. А знаете ли кое е огледалото на Човека? Бръчките по лицето му.    Жега. Голо поле, сред полето стърчи стар орех с разкривен дънер и рошава шума. Под сянката пладнува стадо, а пастирът, подпрял гръб на ореха обядва и лениво говори на рошавите кучета, дишащи тежко с изплезени езици. Погледни очите му – те са кафяви, като ланска орехова шума. Ясни са като детски очи. А сега виж лицето му, червеникаво-кафяво, като изпечена тухла. Вятър го е жулил, но не го е съжулил, а само го е ограпавил, като базалт. Дъжд, градушка и сняг са го мокрили, удряли и смразявали, оставяйки по него дупчици и браздулици като по изровен планински склон. Жарило го е слънцето, та го е напукало като разтрескана от суша лудогорска пръст, пресъхнала от жажда.По челото му ядовете са изровили своите каньони, образували се от сърдитото чупене на косматите му вежди. Виж мрежата от бръчици около очите му – свивал е клепачи, заслонил с ръка челото си, когато е оглеждал къра за някоя загубена овца, примижавал е от удоволствие в кръчмата, докато е люскал ракийката. Тия бръчици са и лъчите на грейналите в очите му слънца, когато е носил на ръце първата си рожба и първото родило се агне. Вгледай се в бузите му, обрасли със сивкава четина, приличаща на сухоребрията по Балкана, обрасли в четина от проскубани храсталаци. Неволите са ги изваяли такива остри, когато напаст му е тръшкала стоката, а той е могъл само да стиска зъби, по мъжки.Виж и бръчките около устата му, завесени от оцапаните в жълто(пуши много) мустаци. Таят се в тия криволици горчилката от несгодите, от теглото, от мъката по споминалата се бабичка, от обидата, че децата са го зарязали; цялата тая горчилка, вместо да превие плещите му, само е издърпала ъгълчетата на устата му надолу и ги е надълбала като ронлив камък.     А ето там, до кръстопътя, седнала на столче и подпряла треперещите си ръце на тояжка, една бабичка продава домати, едри и червени, от нейната малка градинка. Само като погледнеш  хилядите бръчки около дълбоко хлътналите в черепа очи, разбираш, че тук животът не е галил с писец, а е дялал с тесла радости и скърби, мъка и щастие, сватби и погребения. Виж треперещите и, набръчкани и напукани ръце – с тях тя е копала по нивите, месила е хляб и деца е люляла. А като дошло лошото, е измила и приготвила за оня свят и мъжа си.    По лицата на тези хора си личи животът им. А по бръчките на лицата им можеш да прочетеш как е минал той. В тези лица няма да откриеш силикон, липосукция и изкуствени хора. Това са истинските лица, на истински хора, живели живот.    Истински.Заб.: Разказът е стар, сега го преработих и разширих, след един скорошен разговор с Мила Андонова, за което и благодаря И някой админ да погледне форума, че половината, че и повече функции му се ебават...

[Antares]

Края на миналата седмица се върнах от "Перпендикулярна Вселена 4", 5-дневно каране в родопите, организирано от велоклуб "Крива Спица". Ето и пътекопис от мероприятието.

 

Да те изКРИВят... спиците

 

Или перпендикулярната действителност

Изминаха два дни от края на това мероприятие, но то е все още в главата ми. Вече преживях един работен ден, но мислено все още превъртам отново и отново моментите, преживяни по време на това приключение.

Онези пет дни поставиха на изпитание физическите ми възможности и волята и на моменти те се пропукаха. Видях какво е, и какво може да бъде планинското колоездене и „оцелях".

Сега седя пред компютъра, обливайки се в пот в равнинната жега и се готвя да се върна там.

 

По време на тези дни, мъкнех със себе си и дневник, в който отразявах директните си впечатления от всеки изминал ден. Започвам с тях:

 

Ден първи, 13.08.10, 20:45. По предварителни данни – най-тежкия ден. Палатката е опъната, „леглото" - готово... щурците пеят, денят си отива... спокойствие... мир...

Денят беше чудесен. Сякаш чакането в жаркия Девин бе по-уморително от последвалото катерене. В 13 часа най-накрая тръгнахме след патрулката, от ада към рая. Сух, черен път, изпепеляващо слънце надничаше между дърветата, а ние кретахме нагоре. Гората бавно взимаше надмощие над наглото слънце и температурите неусетно падаха. От моята мързелива група, всяка чешма, всяка полянка бе повод за почивка – аз поне дойдох да си почина... от жегата и цивилизацията.

Катерихме целия ден. Гората бе прекрасна, от хладния широколистен лес, преминахме в пояса на игличките и от чешма на чешма, от мързел на мързел стигнахме до билото. От там започна единственото за деня спускане – през камънак и горски рекички – фучах надолу, слушайки вятъра в ушите и каската, трясъците на окачването – очите зорко следяха линията и... пропуснахме някоя отбивка Следвахме нечии следи и след като Ники ни каза, че сме се отклонили от track-а, мислехме да се връщаме и...

- МАРКИРОВКА! – изкрещя Хамстера.

Като опитни следотърсачи проследихме дирите на нечий Nevegal и... до хижата.

Сега седя във влажната трева, сумрак е покрил поляните и вече трудно виждам.

Срамежливи звезди в тлеещото небе, аромат на билки, далечни шумове от лагера и... щурците...

Нирвана 21:00

 

Този ден беше леката потготовка за това, което ни чакаше... Ако знаех само, колко съм грешал в преценката за трудността му. Но истината е, че най-доброто предстоеше. И то не както онзи дебилен оператор, който уж покривал 98% от родината ни, а в повечето време умело отбягваше GSM апарата ми.

Вечерта беше чудесна. Сбирка на толкова готини хора, скупчени на едно място. Стари приятели от София, хора, които не познавах, форумисти, които за пръв път виждах на живо, Кривите братя... трудно и с кастинг биха могли да се съберат толкова готини хора на едно място. Но някак се беше получило.

Легнах рано, по принцип обичам да се наспивам и мразя да съм недоспал. А и не липсваше умора. Ако знаех само какво ме чака... сигурно щях да си легна веднага след вечеря

 

⊥ Логика

Ден втори, 14.8.10, 20:02. Пълната Противоположност

Макар и все още вкиснат и афектиран, сядам за да уловя малко слънчева светлина.

Денят започна добре – закуска, тръгване в 10 часа, скочих да съм с първите. Каране по Панорамния път, разкриващо прекрасни гледки. Да, може би именно гледките бяха хубавото нещо, за което мога да се хвана. На същия тоя панорамен път Цанко ми скрои номер, който странно, но ме изкара от равновесие. Разви и свали прословутата ми скоба, докато се наслаждавах на прекрасната панорама, разкриваща се от една скаличка. Като слезнах – колелото ми беше без седалкова скоба, а това ме вбеси. Мислех да се изстрелям, карайки изправен и да дам воля на гнева си, но Емо ми връчи ябълката на раздора.

Ранния следобед ни хвана, катерещи по асвалт със 10% среден наклон, под безмилостните слънчеви лъчи. Там изразходвах основния си енергиен заряд. До хижа „Перелик" бях на края на силите си и със свършила храна. Там се появи и това, от което най-много се страхувах – стария проблем с дробовете – чувството, сякаш половината ми дихателен обем просто се е стопил, сякаш дишам с два пъти по-малки дробове.

Там Митака предложи на друг участник L-carnitin. Аз отказах – избягвам химиите.

От там започна „интересното". Карането беше минимално – основно бутане, носене и влачене. Спаси ме протеиновия бар, който намерих в раницата.

След безкрайно мъкнене на колелоот между хвойни, клекове и непроходим (велом) камънак стигнахме заветните върхове. На този момент бях тотално капнал, обезверен, тотално смачкан психически... Исках просто денят да свърши...

Когато започна спускането се отчаях съвсем – по такъв наклон бих се притеснявал и ски да карам. Стръмния склон, „компенсиран" с обилен камънак, корени, серпентини и паднали дървета тотално ме пречупи и избеснях.

Докато стигна до пресечната точка на пътеката и панорамния път бях толкова бесен, че просто си взех колелото, което Цанко ми помогна да сваля (да, Цанко, благодаря ти и извинявай) и се върнах по пътя, по който минахме на идване.

Сега, афекта ми е попреминал, но съм смазан физически и психически.

 

Да, определено втория ден беше до ръба и отвъд. Цялостно беше над възможностите ми, признавам си едвам го изкарах. Сега, съпреживявайки събитията на трезва глава, осъзнавам, че целия ден съм бил товар за околните и изключително много съжалявам за това и моля за извинението ви.

Спомням си изтощението и страха, който се надигаше – страха, че няма да мога да издържа целия ден, целия маршрут. Може би това ме пречупи.

Помня, че този ден хищно се нахвърлях на всяка малинка и ягодка, на моменти създавайки мини-задръствания. Когато свърших храната – дори почнах да налитам и на не до там любимите ми боровинки. Особено на един разклон, където фотографите награбиха техниката, аз плъзнах като мравките по поляната и не спрях, докато всички не тръгнаха (а пръстите ми бяха обилно оцветени).

Казват, че планинското колоездене е 95% психика. Този ден го доказа. Моята психика, уви, не бе достатъчно калена за такова преживяване. Вечерта гледах да не се мяркам много пред хора, защото си давах сметка какво рядко лайно съм и предпочитах да не вгорчавам настроението и на другите.

В края на деня разбрах, че Иво, един от основните идеолози на това събитие е получил тежка контузия и се е наложило транспортирането му до Пловдив. Това определено ми подейства като шамар. Спомням си ясно, как лежейки отчаян, в началото на склона, последната пътека, го видях него и другия Иво да спускат с грация и лекота трасето, на което мен ме беше страх да се кача на колелото. Контузията му беше сериозен шамар поне за мен и определено мероприятието загуби страшно много от липсата му.

 

Ден трети. Погледнах предишната страница, за да разбера кой ден е.

Уморен и доволен. Денят бе в пъти по-лек от предния. Бях крайно умерен в темпото, дори по-скоро „плужек" - движех се в „метлата".

Започнахме със спускане до с. Мугла и на разклона между черния път и пътеката избрах по-лекото. Все още си бях хронично кисел и когато в Мугла всички се изредиха да споделят колко яка е пътеката стигнах до дъното на синусуидата.

Последва стръмно катерене на припек, където в компанията на Митака, в края на групата, киселостта ми се поизпари. Спокойно мога да кажа, че Митко е един прерасен човек и се радвам, че го познавам!

От там нататък започна каране по „родопско равно", като при катеренето основно бутах. Пестях си силите и като цяло бях вял и апатичен – проблема с дробовете, който Митака определи като вероятна сърдечна недостатъчност беше в лека степен на лице от сутринта.

Последва пресичане на една рекичка, и в едно вирче няколко „самодивака" се топнахме и леденостудената вода отми цялата умора. Извора на младостта - „родопско джакузи".

Стигнахме до подножието на връх „Фатмак", където имаше купища колела – хората бяхана върха, за нас беше късно да тръгнем. Някой беше окрал маркировката и беше сложена нарядко в началото на деня. Надолу се престраших и пуснах по „freeride" пътечката и я минах.

Сега раздават чеверме и ми е трудно да продължа да пиша.

20:32

 

Да, денят не започна добре. Бях решил да си пестя силите, страхувайки се от проблемите с дробовете/сърцето. Когато в началото на деня стана време да се избира между пътечката и черния път, за пътечката се говореше, че е технична, сложна, хората ми намилаха на главата „тръгвай", „не тръгвай", шеговити подмятания, които бяха всичко друго, но не и злобни, но аз си бях кисел от сутринта и коментарите ме раздразниха. А съм се научил, че когато съм изваден от равновесие - рисковете е добре да се пропускат.

Долу в Мугла ме обвахана огорчението, че съм пропуснал прекрасната и страхотна пътека, хората се майтапеха с мен... Сега, гледайки трезво – просто бях в приятелска компания, а аз самия – кисел фекал.

Къпането си беше събитие. След чаирите, няколко човека умишлено пропуснахме по-техничната пътека, за да минем през реката. Като стигнахме до брода – видяхме прекрасно вирче. Няколкото човека се спогледахме и колебанието беше захвърлено барабар с дрехите. Вирчето беше края на малък пад и имаше място, където се образуваха мехурчета от спускащата се от високо вода – типично джакузи. И с полиция не можеха да ни изкарат. Сигурно голите самодиваци зарадваха Мира, но тя самата заложи на свенливостта

Денят като цяло, и особено къпането поотмиха сенките от предишния ден и малко по малко почвах да си стъпвам на краката... или по-точно да си стъпвам малко по-уверено на педалите.

Завършека на деня беше неописуем.

Първо – счупих гипса и минах описаната като „freeride" пътечка до село Кестен.

Второ – в центъра на лагера ни се допичаха две агнета, които бяха разпределени на другите перпендикулярни овце.

Трето – появи се една борческа личност, чието присъствие винаги е било обичано с неподражаемото му чувство за хумор - г-н Котьо изгря на хоризонта с лъчезарната си мутра.

Четвърто – от никъде изникна Иво и аз поне много се зарадвах, като го видях, макар и да беше шиниран.

И пето, но в никакъв случай последно – от нейде се чу писък на гайда и изведнъж от мрака изникна една група гайдари, засвириха и когато се извиси гласа на народната певица с тях – лагера млъкна, а аз настръхнах. Преживяването беше магическо. Бях слушал родопска музика. Но не бях слушал на живо родопска музика, в Родопите. Това е друго преживяване. Но това, от което онемях беше Иво, подскачащ на един крак в ритъма на хорото. Иво, поклон за това!

Отново – умората надделя и към 22 часа бях гушнал раницата си (възглавница) и хърках (и пърдях, проклет боб).

 

 

Вторник, 17.08.10, 19:34. На излизане от банята видях едно ново лице – в огнено-червената изгоряла физиономия се виждаше човек, който е бил изКРИВен.

 

Да, ден4 липсва. Сега ще разровя спомените...

Звънци, блеене... не, не съм спал в плевня, просто перпендикулярния лагер бавно се будеше. Бях, разбира се, сред последните , опаковане, сандвичи, багаж...

Този ден групата се раздели на две – малка част пое по по-лек, а другите – по първоначално предвидения, по-живописен маршрут. Доста се колебах, с оглед на факта, че хич не съм в ⊥ форма, а ден4 се очакваше като най-тежък.

Заплахата, че Митко ще ми вземе звънчето подейства и поех с последните.

Пътя се виеше през гъста гора, сенчесто, като тук-таме се излизаше по поляни. Сянката на натрупаната умора тегнеше над мен и вяло кретах нагоре.

Настигнах Асен, който не бе по-бодър от мен, уви – напротив. Скоро ни настигна и „метлата" в лицата на Ицо, Цанко и Митака.

От безвремието ме извади телефона и разбрах, че е понеделник. За улеснение, бях близо до границата и за пореден път – извън 98,8-те процента обхват на оператора ми. С няколко обаждания от едно от малкото места с по-стабилен обхват проблема бе решен.

Скоро стигнахме граничната бразда и групово се изпикахме в Гърция, аз се отчетох само с няколко газови залпа. О, колко проклинах, че сутринта разтоварих самосвала.... Не бе, не мразя гърците, просто... малко балканска учтивост.

След прекрасните изгледи към гръцките Родопи поехме към Триград. Цанко и Ицо поеха по DH пътечката, останалите отидоха към Триград по черния път и там се разделихме – състоянието на Асен се влоши и се наложи да го откарат до лагера.

Там останах сам и без вода. Не безводието, а самотата ме убиваха в този непознат и все пак прекрасен район. Триградските скали, Ягодинското Ждрело – все спиращи дъха гледки.

След една безкрайност време и унило кретане срещнах Тошо. Не знам дали този човек разбра колко му се израдвах. Спуснахме по по-сложния вариянт (черен път/пътека) и след бутане, суркане и вой на спирачки стигнахме до заветната за мен чешма.

Там се отдадох на дрямка, докато „метлата" не стигна до там. Поехме нагоре към билото под връх Свети Илия по сух и безрадостен път. Когато стигнахме до самото било, с мен бе останал да крета само Митака. Той, същия, успя да ме убеди да стигна до Върха и... благодаря за това, Мите!

Горе... дъха ми спря. Имаше още хора от групата и никой не можеше да се откъсне от величествената гледка. Навсякъде наоколо – Родопи. Красиви, зелени, упойващи със своята красота и смайващи със своето величие. Орловото Око, с изнесената си платформа показа цялата красота на върха и неговите околности.

- Сега е момента за предложение за брак – каза цанко, когато Ники се присъедини към приятелката си на платформата.

След кратичко спускане през вечерния сумрак стигнахме до полегатите поляни, на които бе пръснат лагера ни. На отсрещните склонове се виждаше кротко селце, което сякаш се готвехме да нападнем.

Стигнах там в 21 часа. Силите ми стигнаха за разпъване на палатката, вечеря и... сън... За това ден4 не бе описан „на живо".

 

 

Да, денят беше силен. Силно изпитание. От самото му начало ме бе погълнала някаква забрава, целия ден се движех като насън. Лека отпадналост, слабо главоболие и пулсиране в главата, никаква воля, никакъв хъс. Този ден го чувствах като преход в пустиня без вода. Лека безнадеждност, бездушие и все пак – упорито кретах напред и напред. Този ден може би бе истинското ми ⊥ каляване.

Ясно си спомням тихия ужас, който ме обзе, когато се разделих с останалите. Не посмях да слезна до Триград – мисълта, че после всичкото това ще трябва да го катеря ме ужасяваше. И от там, без вода, без водач, кретах по пътищата, постоянно глозган от съмнението, че съм по грешния път. Ясно си спомням как съпреживявах предишните дни, визуализирах лицата на близките ми хора, пръснати из околните чукари. Спирах често да почивам. Когато видях Тошо – това ми дойде като лъч божествена светлина. Освен, че ме почерпи с вода и краставица (истинска краставица, мръсници!), ми донесе утехата, че съм на прав път, че има и други наоколо.

Колко смешно ми се струва всичко това сега и колко страшно – тогава.

От един момент нататък просто вървях. Напред, напред, крачка, крачка, крачка – не ги броях, не мислех за тях. Гонех мислите за оставащото разстояние. Не мислех за нищо. Дори и за почивката – тя изглеждаше толкова далеч, че не смеех да тровя съзнанието си с такива блянове.

Върха ме върна в света на живите. С величествената си панорама, Родопи... о как бих искал да притежавам красноречието, за да опиша това, което дори и снимките от тези места не могат да нарисуват. Просто трябва да си бил там, да се докоснеш със собствените си сетива, със собствената си душа, за да разбереш какво е...

Няма какво да описвам за лагера – беше на склон. Опънах палатката на първото място, което ми се стори равно и най-близко до стоварения багаж. Ужасявах се от мисълта да мъкна багажа си. Често през нощта се будех от ръбене, или от факта, че с шалтетата сме поели по различни пътища.

Катуна ни изглеждаше като лагер на обсаждаща армия, готвещ се да атакува фронтално кротко спящото селце отсреща. Само... к'ви бяха тия тъпани и от къде му хрумна на ония ходжа (или аудио-касетката, на която беше записан) да ни опява протяжните си трели посред нощите...

 

Днешният, пети ден започна нормално.

Звънци, „ставай", сутрешна суетня, приятелски шеги, закачки и тягостното „днес си тръгваме" усещане. Сандвичите, багажа, колелото – всичко това бе рутина и пек. Под палещото слънце Наката ни инструктира за предстоящия ден и се наредихме за общата снимка.

От там – бутай, бутай и тясна пътечка с камъчета, корени и страничен склон. Наклона на места изгрубяваше и бъзливия Antares слизаше да бута. „Накавщина", си мислех.

Следваше изкачване покрай рекичка до хижа „Орфей". Смях, закачки, каране, бутане, носене и скално катерене с колело.

Още преди хижата се бяхме изравнили с друг Наско и от там бутахме заедно нагоре през нерадостните сухи и песъчливи черни пътища, сред тучните родопски поляни, изпепелени от обедното слънце. Влизането в горския хлад ни бе като дар божий, и така – от флагче на флагче – до началото на „пътеката"... простете – ПЪТЕКАТА.

Първо беше полянен супергигантски слалом между туфите трева и камънак, следвайки сините флагчета, после наклона избруталя и аз, злобно стиснал спирачките се сурках на две колела и спуснат крак. „Абсолютна Накавщина". В един момент, вече в гората, се светнах, че аджеба, мога да спра да стоя като пън върху колелото и да се изнеса назад и... воала – можело да се минават серпентини без да се стъпва.

След коренно-дънерово-скалната част из гората стигнахме до Девинската Река. Там някъде настигнах Наско и само един поглед ни трябваше да хвърлим дрехи и задръжки и да осолим реката с потните си телеса. Бяхме се облякли, когато ни застигна „метлата" и след едно мостче видяхме... още няколко вело-самодивака да се къпят в дълбокия вир. Е, не! Пак се метнах – плюл съм на девинските басейни – реката си е река!

Зорлем излезнахме и газ по еко-пътеката. Красотите от речния пролом са неописуеми. Спирахме да позяпаме по мостчетата и... газ към Девин. Там ни посрещна жегата, цивилизацията и краят на това приключение...

 

Перфектната кулуминация на тази вселена. Имаше си всичко. И катерене, и спускане, при това какво. Горе-долу тогава започнах малко по малко да чупя гипса и дори и да карам, не само да стоя като недоиздялан мертек върху колелото...

Тъжно беше, виждаше се в лицата на повечето – знаем, че след края на този ден се разделяме за неясно колко време. Когато стигнахме до паркинга, където беше краят – се прегръщах с хората, като с братя и сестри, знаейки, че дълго няма да се видим. Тъга и носталгия тепърва ни обземаше.

С адаша ми и Асен трудно намирахме за какво да говорим по пътя за Пловдив. Предполагам, че всеки от нас превърташе наново и наново лентата със спомените, а определено много неща имаше записани там.

Само пет дни, а колко неща се случиха... Незабравими приключения, нови приятели, каляване на волята в огъня – само част от нещата, които ми се случиха.

 

Да, реалността беше изКРИВена, беше изкривена под деветдесет градуса – абсолютен перпендикуляр на ежедневната ни действителност, абсолютно изкривяване на представата ми за колоезденето, за планината, за самия мен. Към Девин потегли един обикновен идиот. От Девин се върна едно изКРИВено агне.

[vikktor]

тва е за Габи, не е от тук, но това няма значение, защото тя вече го прочете

 

ягоди и шоколад?

къде си в този мрак-

Желана, Неукротима...

тишина, не бъди мой враг

 

прегърни ме, стопли ме

преди да я заваляло сняг

в сърцето ми си на същия бряг

обърни се, до теб съм аз.

 

уиски, огън, тъмнина, ад

няма ми китарата, късен час

буря сред полята, фас

нямам сили да се прибера у нас

 

 

листа от рози капят от небето

само двама сме в небитието-

времето спряло е...

страст

 

топли сини очи,

листа от рози,

ягоди и шоколад,

къде съм?...

 

31 август 2010 : дългите горещи нощи зараждат неописуеми зелени човечета, които ми говорят на уше, дърпат ме за косата или само ме галят по главата. Тази вечер ми дърпаха червата....

 

 

 

Полята бяха целите с рози осяти,

тъмнината бе далеч - спомен в тишината,

но гръм удари и изпепели цветята;

Светлината внезапно превърна се в мрак

и край с онзи розов свят - трак.

Няма как.

 

 

Писна ми да седя на дъното на трапа,

да се тровя вече няма смисъл, но пък няма и отплата,

не съм различен, но нямам място сред тълпата,

вдъхновен съм от Бедата, от тъгата в душата

и с воля в ръката ще се измъкна,

ще млъкна....

 

Даже трудно да е - ще си стъпя на краката;

Не ми липсва все още мисълта в главата;

Не познавам лично Сатаната,

на пук на всички ще се издигна над тревата -

BACK OFF ПЕДАЛ, преди да те заровя 3 м под земята...

 

Безусловно идва общата позната –

И по рамото потупва те:

„Здравей, Разплата!”

някои права запазени, моля не разпространявайте без линк към източника: <a href="http://drinkin-park.blogspot.com/">http://drinkin-park.blogspot.com/

[charmock]

Мама моливче ми купи,

аз го остря, то се чупи.

Вече нищо не остана,

да еба неговата мама!

 

Това не е мое, ама ми е водеща философия в живота!

[AssassiN]

Много ви се моля, да не се дават линкове!

След година-две всичко се осира...

 

Апропо, как мога да прочета на Grimjaur първите линкове в тази тема?

[Grimjaur]

Трудна работа, и аз не ги пазя. Мотаят ми се някъде из книжния архив, но близо 2 години не съм ги виждал...Откакто падна фрии-сървъра, не съществуват.

[hubabuba_]

Ся тфа е нещо аматьорско

 

0тидох на пързалка

и ударих си главата

Имах сътресение

но помислих че е земетресение

Заведоха ме в Пирогов

и се запознах с Петров

Продължихме купона

с 2 мацки на балкона

Заведоха ме в нас

и ме задушиха с газ

Получих просвтление

и написах стихотворение

 

Надявам се че ви е било поне малко забавно

[Sothbiss]

Господи...

[w00x]

Господи...

 

Хайку?

[Grimjaur]

Хуйку.