Grimjaur Posted July 10, 2009 Share Posted July 10, 2009 Гримьора така са го натиснали с работа и обикаляне из страната, че се върна към ученическите години и пише само на хартия. Иначе утре/т.е. - днес/ ще нацъкам 5-6 разказа, само да ги набера, тъкмо съм се спрял за малко. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Grimjaur Posted July 12, 2009 Share Posted July 12, 2009 Вали дъжд. Аз мия чинии. На простора виси пране. Опитвам се да измисля хайку разказ. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Grimjaur Posted July 12, 2009 Share Posted July 12, 2009 Среща по никое време Не остарявай любов, не остарявай, много те моля! - Няма ли да се обърнеш, че да се погледнем поне в очите? - се чува женски глас зад гърба ми. Прекъсвам разговора си с дежурната и се обръщам. Пред мен стои нисичка, набита жена, изрусена и подстригана на черта, със симпатично момиченце на ръце. На езика ми напира „Познаваме ли се?“, но стисвам челюсти до болка. Поглеждам в едни познати очи и мозъкът ми размахва картонче. - Елена?!! Не вярвам на очите си. Съученичката ми, голямата любов от гимназията стои пред мен, с дете на ръце и се усмихва. Смутено и някак виновно. Запознах се с нея в родното й село, където баща ми беше ветеринарен лекар. От тогава до сега са минали 14 години, 3 от които прекарахме на един и същи чин. От красивата и чернокоса девойка са останали само лешниковите очи и леко кривият ляв кучешки зъб, който правеше усмивката и толкова симпатична. Сега стоим в пустия магазин, двама вече не толкова млади хора и всеки забелязва промените у другия. Какви ти промени, ние сме коренно различни от тогава. Забелязвам как погледът й се плъзва преценяващо по раменете ми, станали два пъти по-широки, по белега на брадата ми и четирите дълбоки бръчки на челото ми, и разбирам - пред себе си вижда мъж, извисил се с глава и половина над онова смутено момче, с което се разхождаше тогава по родопските ливади. А аз, скръстил ръце, гледам отгоре надолу тази, която някога гледах в очите. Не, всъщност тогава виждах най-красивото момиче на земята, а сега виждам уморена, очукана и захабена жена, която изглежда най-малко на 35. А знам, че е на 26 - връстници сме, все пак.Година и половина след като се уволних от спецчастите, разбрах, че се е омъжила за един от тогавашните приятели на баща ми - разведен и с 15 години по-възрастен от нея.. Тогава само вдигнах рамене - отдавна я бях захвърлил някъде в спомените си, имах други грижи и не ми се мислеше за миналото, бързах да живея. Сега, очи в очи с нея, детето и мъжа й, осъзнах колко отдавна е било всичко това и колко бързо сме остарели. Спомних си и как тя прекъсна връзката ни, аз се преместих в друго училище/ вече след смъртта на баща ми/ и загубих следите й. Естествено, завързахме банален разговор, как си, какво правиш, ожени ли се, как се казва дъщеричката и прочие лайна. След това те си тръгнаха, аз разхлабих вратовръзката си, разписах се в дневника, взех си една бира и през целия път до вкъщи мислех за нея. Сега им ходя на гости, с Васко /мъжа й/ пием по бира, гледаме как Милена /дъщеричката/ се учи да пише и не смеем да се погледнем в очите. Защото в нейните прозира мъката и неизречените тревоги, а в моите - отдавнашната обида. Водим банални разговори, припомняме си детството и всеки, като че ли съжалява за тогава. Защото, както тя ми каза веднъж насаме, ако не била нейната глупост тогава, това момиченце можеше да бъде моя дъщеря. Но миналото си е минало. И след всяко такова гостуване в устата ми остава горчилка, а в очите й - мъка. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Grimjaur Posted July 12, 2009 Share Posted July 12, 2009 Лека нощ Най-накрая стигам билото на Червена могила. Мятам раницата на земята и се тръшвам до нея на тревата. ДоЧервена могила се стига по Мъжката пътека. Ненапразно й викат така - докато минеш тази пътека, разбираш мъж ли си или на петел гребена. През целия си живот съм я минавал само 4 пъти. Лежа на тревата и се наслаждавам на гъделичкащите й стръкчета, на аромата на бял равнец и букова шума. По гърба ми слънцето чертае кубистични схеми и диаграми, промъквайки се през листата на буката над мен. Подухва свеж планински ветрец и изсушава потта от слепоочията ми, разхлажда пламналото ми лице и оставя лек вкус на сол по устните ми, от засъхващите капчици пот. Махам кърпата от главата си и я мятам на слънце, а по нея тутакси избиват бели солени цветя и тигрови ивици - да вървиш почти 5км по наклон от 60 градуса, с раница на гръб и собствено тегло от 80кг не е лесно. Както си лежа , се протягам и вадя манерката с чай от шипки - наваксвам загубената вода. Наслаждавам се на всяка глътка хладка, ароматна течност, плакнеща небцето ми и стичаща се в стомаха.Чаят е стипчив, домашно приготвен , без захар. И няма нищо общо с боклуците продавани в магазините. Знам, защото съм си драл ръцете по шипковите храсти, нареждал съм шипките върху мрежичка/задължително на сянка/, киснал съм ги във вода, за да пуснат своя най-добър вкус. Затова чаят ми е още по-вкусен. Над мен вече се вие что мушици - привлича ги солта по тялото ми. Не ги гоня. Само се обръщам по гръб, подлагам глава върху раницата и се зазяпвам в разчепатените от ветровете клони на буката над мен. Незнайно откъде долита авлига и грейва като жълто огънче в наситената зеленина на листата. Кацва на прекършена клонка и започва да надава своите мелодични, леко металически трели. Притварям очи и започвам да се наслаждавам на песента на природата. Тук я няма глухата тишина на еловите гори, няма го ароматът на боровите шишарки, нито острата смолна миризма на хвойната. Тук се носи сладката миризма на билки, нагрятата от слънцето шума и лекият, като полъх на вятъра, аромат на цъфтящи къпини. Протягам се, сякаш в кататонен ступор, чак кокалите ми изпукват. Едра муха, изплашена от размърдването ми, отлита с бръмчене на тежък бомбардировач. С нежелание ставам и се премествам по на сянка, като внимавам да не легна на някой мравуняк. Мравките не биха били особено доволни от такова нещо. Нито пък аз. Намествам удобно глава върху раницата и се унасям. Знам, че ще събудя изтръпнал, с вбити в кожата ми камъчета, клечици и полепнали сухи листа. И какво от това. Никой няма да обезпокои съня ми, тревата и скакалците ще ми пеят приспивно , а буката ще бди над мен. С полусънно, мързеливо движение изритвам обувките си, смъквам чорапите и леко помръдвам с пръсти....Лека нощ. Link to comment Share on other sites More sharing options...
bio Posted July 14, 2009 Share Posted July 14, 2009 Наско Наскооооууууу браво бре ... тези наистина ми харесаха. Преди време беше много зле с тези зидаро/катераческите работи и йовков/елин пелин-ови пинизи. Дори мислех да ти пиша. Да те моля, да престанеш да пишеш. Обаче гледай кво станаааа ти ме утрепа с тез хави и аз като някой наши съфорумнички ставам твой "фен до гроб". Напълно съм сериозен и двата ти разказа са страхотни. Успех ти желая!!! Само едно нещо ми бръкна в гъза. Познай какво .... Година и половина след като се уволних от спецчастите .... опа-опа, та тръта. Извинявай, но като твой редактор ... не можаш да се стърпя :Р Link to comment Share on other sites More sharing options...
Grimjaur Posted July 19, 2009 Share Posted July 19, 2009 Е, ако редактора не се заяде, няма да е редактор, нали? Улица „Панорамен път“ Някъде около 10:30 сме се натоварили в „луноходката“ на Чачи и бръмчим из „Драгалевци“ на път за Кресна. Морския и Чачи отпред обсъждат бъдещата разходка с каяци около Халкидики, а аз нежно прегръщам едно шише с кола, бавно се претоварвам с кофеин и зяпам оградите на новобогаташите наоколо. На ограда от ковано желязо мярвам очукана табелка „ ул. Панорамен път 13“. Оглеждам се. Освен бетонни, каменни и железни огради, заобикалящи „къщурки“ изпълнени в стил „мутробарок“, аз панорами не виждам. Преди двайсетина години оттук сигурно са се откривали прекрасни гледки към София, тънеща сега в смог. Колкото и да се опитвам да видя някоя панорамна гледка, виждам само стени, огради, покриви, бетон, желязо, тухли. Отказвам се и се включвам в разговора за снощните глупости на Светльо. Измъкваме се на пътя София-Перник. Тук обстановката от двете страни на пътя се подобрява малко, поне по отношение на пейзажите. Вече е доста горещо, Чачи пуска климатика и започваме дискусия за бъдещия отбор по пейнтбол. Постепенно допъпляме до Благоевград / пъплим със 140 км/ч / и отляво се извисяват скалисти върхове със останки от сняг по северните склонове. Облаци си играят на прескочи-кобила с тях, а ние отминаваме Симитли и навлизаме в Кресненското дефиле. Мятам поглед към Струма - от дъждовете водата е височка и е перфектна за рафтинг. - Абе Чачи, колко души са и с какво ще ги караме до старта? - Трима са, вие двамата сте за баласт, аз ще се правя на вашия гондолиер. До старта отиваме с ретро-буса, а ще излезем при ханчетата. Изпълзяваме от колата, разтриваме схванатите си задници и се здрависваме с клиентите - възрастен мъж, момче с белег от операция на гърдите и симпатично момиче по бански/с едри увиснали цици, набраздени от стрии/. - Морски, ти ги облечи и ги инструктирай, Танасе, с теб ще помпим рафта. - Чачи поема шефските си задължения. Няма смисъл да описвам едно рафтинг спускане - всеки трябва да опита сам. Всеки по различен начин възприема пръските, рева на разпенената вода, плясъкът на греблата и красотите на дефилето по тихите участъци на реката. Както и да е, излязохме, изсъхнахме, подредихме екипировката и пак на път. Сега - към Банско. Аз отново гушвам колата/ вече порядъчно стоплена/ и се наслаждавам на Пирин. Борове, брезички, тук-там тревясала надгробна плоча на некадърен шофьор с избеляла снимка, грозни драсканици по пътните табели, завинаги пресъхнали чешми. По далечните чукари се виждат полусрутени кирпичени къщи с нови пристройки до тях, запуснати овощни градини и окосени ливади. Влизаме в Банско. Тук не съм стъпвал вече близо 14 години. Малкото градче е преживяло строителен кошмар. Хотели, хотели, хотели, надписи на английски, гръцки, руски. И мраморните скали на Вихрен над него. Отбиваме се в неугледна кръчмичка с двуезично меню и докато се наслаждавам на лютото шкембе и ледената „Каменица“, гледам през зацапаното стъкло как старец с каскетче и винтяга пасе биволицата си покрай паркираните джипове. По-надолу по улицата, пред къща „официално обявена за старина“, бабичка преде вълна от затъкната в престилката й хурка. Около нея 5-6 едрогъзи момичета си обменят нещо на мобилните. Типичен за България контраст - старото и новото поколение. Макар, че това - новото поколение, за мен е загубено поколение. То цяла България си е загубена... Оградена с огради, залята с бетон, обявена for sale, с опустошени градини, до които кичозно се извисяват пошли хотели...И с панорамни пътища без панорами... Link to comment Share on other sites More sharing options...
bio Posted July 20, 2009 Share Posted July 20, 2009 евларка Grimjaur, шти напраа една свирка :> Link to comment Share on other sites More sharing options...
AssassiN Posted July 20, 2009 Share Posted July 20, 2009 Мдам, за пореден път се убеждавам, че Grimjaur трябва да пише. В смисъл - да издава. Ако желаеш, мога да ти съдействам да издадеш книжка. Сериозен съм! Link to comment Share on other sites More sharing options...
Grimjaur Posted July 20, 2009 Share Posted July 20, 2009 Мисли. „-я ми кажи нещо мило, че да ме вдъхновиш -мм, знаеш ли, сега се сетих - на самите водопади в Крушуна -исихастките обители -толкова малки ниши -представяш ли си как са се спотайвали там, в ритуалните си пози, само са слушали по цял ден дишането си -и водата над тях -и са се стремели към единението с бога -докатоне видят светлината“ Разговор в скайп И този разговор тече на фона на Шнуровите псувни, плюс шума на усилващият се дъжд навън. Всъщност - казах това за „нещо мило“ просто на майтап.А то какво се получи... И сега ми препускат едни мисли в главата - за божественото вдъхновение, когато видиш несътворената таворска светлина и за съвременния ни начин на живот...Наскоро ме попитаха на какво оприличавам живота си...Тогава не знаех какво да отговоря. А сега благодарение на комбинация от фактори бих отговорил така - животът ми прилича на река.В началото, горе в планината, още е чиста, но колкото повече се спуска надолу, толкова повече се замърсява и заприличва на отточен канал. Загледайте се внимателно! Забележете изгорелите крушки на идеите ни, носени от течението, изпразнените презервативи на любовите ни, премятащи се във водовъртежа на случайните човешки срещи, смачканите цигарени кутии на съсипаните ни нерви, спринцовките с мечтите и илюзиите ни, старите билети от бягствата извън ежедневието - всичкият този боклук, които наричаме живот. Та такива мисли ми се завъртяха след този кратичък разговор в скайпа с една девойка. Това не помня дали съм го пускал тука, ей сега си го видях в блога.... Link to comment Share on other sites More sharing options...
Grimjaur Posted July 23, 2009 Share Posted July 23, 2009 В търсене на позитивното - Ти не търсиш позитивното. Правиш негативни изводи и страдаш от липса на обективност. - О, не! Това е моята обективност, макар че, технически погледнато се нарича субективност.Но това вече е семантика...А аз позитивизъм си търся. И го намирам. Всеки ден. Всяка минута, ако щеш. Намирам позитивното в кукумявката, кацнала на терасата на отсрещния блок, огрявана от розовите лъчи на изгрева. Виждам го във врабчетата подскачащи по прашните тротоари, в мъхнатия бръмбар, лазещ по изумруденото стръкче трева и отръскващ кристалночистите капки роса. Зареждам се с добро настроение, посрещайки изгрева над блоковете, докато отблясъците от стъклата на преминаващите коли ми намигат веселяшки. Отмивам лошотията със студената вода на планински потоци и реки, с вонящата на хлор гадост от чешмата или просто я изчовърквам с нокти, като гурел от края на клепача. Усмихвам се, гледайки в чистите и ясни бебешки очи, наблюдавайки невинните детски игри или шахматните „турнири“ на пенсионерите в парка.Дишам с планинските ветрове и морските вълни, изливам гнева си с пролетните бури и се усмихвам отново с дъгата, блясвайки с очи като слънцето, пробило отново през облаците. Веселя се с приятели, докато пием бира в парка или правим идиотщини вкъщи, разпускам психически в дълбоките недра на земята, обкръжен от вечен мрак или носейки се по разпенените речни вълни, които с грохот се разбиват в бреговете, заливан от водни пръски и слънчеви лъчи. Наслаждавам се на обикновената, проста храна, която доставя удоволствие именно с това - че засища глада. Усещам радостта от живота в изтръпналите си мускули, в умората и болката на издрасканите си ръце, в соления вкус на потта, глождеща очите ми. Приятното го има и в кехлибарената бира, пенеща се в бутилките, в кристалите на благородната мастика и в рубинените искри на домашното червено. Представи си само - жега, задух, а ти седиш на сянка и отпиваш ледена бира от чаша, покрита с водни капчици. Или вечер в планината, отминал е горещият летен ден, огънят гори, отстрани бълбука поточе, носи се миризма на смола. В канчетата проблясва с кристалите си мастика, изстудена в потока. Отпиваш, замезваш с кисела краставичка, намазана с извара и счукани орехи. С приятелите лежите направо на тревата и водите ленив разговор. Приятно, нали? Ами свински пържоли? Как може дори да си ги представиш, без до тях да има висока чаша, пълна с червено вино, което сам си направил? Та не ми говори, че не търся позитивното.Търся го и още как! Погледни това момиче. То явно се връща от среща с приятеля си. Виж как греят очите й, как весело и мило се усмихва. Нима не ти става хубаво и на теб? Не усещаш ли приятното, милото, красивото и доброто около себе си? Огледай се!Отвори очи!Заслушай се! И се усмихни. Link to comment Share on other sites More sharing options...
bio Posted July 23, 2009 Share Posted July 23, 2009 ... И се усмихни. .... ... и Умри !!! Наско, пак е 10-ката. Само че не ти ли е малко рано да издаваш=умираш ?!? Успех в начинанието. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Grimjaur Posted July 23, 2009 Share Posted July 23, 2009 Рано ми е. Нещо и някак не ми харесва самата идея да издавам книга...Много малко хора в днешно време четат. ПО-достъпно е да си пускам творенията по разни сайтове, блогове и форуми. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Grimjaur Posted July 27, 2009 Share Posted July 27, 2009 За стила "хуйку" /кратък критически поглед/ За разлика от така добре познатото хайку, което чрез описване на природата предизвиква осмисляне на вътрешната, то хуйкуто, чрез описване на вътрешната ни среда предизвиква осмислянето на всичко, че дори и на околната среда. Това са кратички разкази, малки късчета проза и стихчета, толкова директно намекващи, че за самия намек и място не остава. Идеален пример за хуйку е творбата на споминалият се Иван Методиев : „Пролет е. На мустака на шефа - косъм от п♛тка.“ Кратко, ясно, точно. И директно.Никой не може да каже, кой точно е създателят на хуйкото, но Андрей Слабаков с неговата кенефна лирика и Светлозар Витков, с неговите „витковизми“ могат да претендират поне за неговото широко разпространение. Вече няма да се употребяват грубите и неточни определения от рода на вулгарна проза, литературна порнография, кенефна лирика. Не! Сега вече има „хуйку“. За много хора хуйкуто е и ще бъде морален отпадък. Не съм на това мнение. Това е стил, описващ неща, които са напълно естествени, но просто са зарити под псевдоморални крясъци за мръсотия, цинизъм и халтура. Или никой от вас не сере? Прощавайте - „дефекира“. Хуйкуто е израз на българската душевност от последните трийсетина години. Тази душевност избива най-често в изобразяването на изконния фалически символ къде ли не, има я в устите на шофьорите, дъвчещи епитети, по футболните стадиони и държавните учреждения. Ние българите, сме ужасни. Много по-ужасни, отколкото си мислят разни еврокомисари. Неслучайно в един италиански речник „българин“ е символ на „брутално, вулгарно“. Пример е големият импровизатор на хуйкуто Христо Стоичков, който отговори на опиталите се да го привлекат на своя страна полити в своя характерен стил: „Имам три златни топки. Можете да ми ги подържите“. Браво, Ице! Години наред ти радваше съдии и публика със своите творения. За съжаление - винаги недооценени.Мисля, че няма нужда да се прави АНАЛиз на творбите на Слабаков и Витков, които са добре известни на почитателите на стила, но просто за кратко ще се спрем върху лиричната творба „Момичето“ на Витков: „Колко ти струва да разплачеш момиче, особено ако не си го обичал и колко ти струва да праснеш момиче отзад.“ Смисълът е ясен сам по себе си - и причиняването на временен психичен дисбаланс на индивид от женски пол, предпоставките улесняващи това, осъществяването на анален/евентуално/ полов акт, или просто да шляпнеш дадения индивид по задника и стойностният еквивалент - „Нищо не струва“. Една голяма част от психиката на съвременния българин, изразена кратко и ясно. При това с подбрани изразни средства, ритмика и стил, малко достъпни за други автори.С това се надявам да съм хвърлил поне бегъл поглед върху „хуйкото“. Link to comment Share on other sites More sharing options...
eos Posted July 27, 2009 Share Posted July 27, 2009 Настроение Три капки – сълзи от миналото. Живеят близо до Луната. Снегът затрупа пътеките. Остана само тишината... Link to comment Share on other sites More sharing options...
lil_stenly Posted July 28, 2009 Share Posted July 28, 2009 Интересно ми е, колко ли емоционален трябва да си от към подобни моменти и да цениш природата за да разкажеш една разходка из природата като Атанас... уникално четиво, рано сутрин (горе-долу по това време) върви страхотно с нова чаша горещо кафе и тиха музичка на фона на изгрева. Трябва някой път да се хвана с теб на няк'ва "екскурзиика" и да пием по една бира или чай в моят случай и да бием лаф. Поне и аз обичам планини и горички, та да се съберем любителите. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Grimjaur Posted July 28, 2009 Share Posted July 28, 2009 По въпроса за разходката из природата - оня ден се помъкнах към Мальовица, както съобщих, но ме върнаха по средата на пътя. Иначе засега плановете са след 01.08 да се ходи на Мусала, към началото на септември - Безбог, Василашки циркус, Вихрен, в средата - пещерна експедиция и посред зима - Тевното езеро. Ако си съгласен за някое от тия - казвай Link to comment Share on other sites More sharing options...
lil_stenly Posted July 28, 2009 Share Posted July 28, 2009 Вихрен... мммм Вихрен, хахаха, ще пиша ако си стъпя на краката до тогава, че тези "разходки" започнаха много да ми липсват последно време. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Grimjaur Posted August 9, 2009 Share Posted August 9, 2009 Една почивка Част I Бягство от цивилизацията „Тераното“ ни оставя на поляната.С отдалечаването му се отдалечава и ежедневната, сива и смърдяща на бензин цивилизация. Наоколо е пусто, само облаци се гонят над буруните, боровете свистят и из току-що измачканата трева църкат скакалци. Поемам си дълбоко от смолистия, роден въздух. Родопа, Родопсис, Доспат яйла - няма значение от името, планината си ми е родна. Малко по-надолу се плацика водата на язовира, а ние вече успяваме да недоволстваме един от друг - не на това място, а на другото, не тая палатка, другата, що да е до кенефите, ми ако сутринта няма сянка....И тъй нататък. През последния ден, докато сменяме колите и обикаляме из Батак, ще повтарям непрекъснато на Теди, че това не е София, това са Родопите, хората за никъде не бързат, те са такива, каквито ги е направила планината - меки, спокойни, с очи, ясни като небето над Перелик и Модър, с ромолящ смях, като чешма, направена за хаир.Защото това са Родопите.Но всичко това ще се случи чак на последния ден, а сега сме още в началото, дори фестът не е започнал. Изпъваме палатките около огнището, бъбрем, все още има малко недоверие - с Мишо и Кеми се виждам за пръв път, трудно ми е да се отпусна, а и на тях май им е същото. С Теди се знаем отдавна, с Меги вече сме се засичали веднъж, пък и имам известна представа що за язруд е. И така, докато се шматкаме, изведнъж настава вечер, измъкваме каквото сме приготвили за вечеря и женорята се залавят да готвят. Ние с Мишо помагаме за туй-онуй, но основно, като че ли надигаме бирените бутилки. Хапваме и натискаме по-сериозно алкохола. Чудно как от чистия въздух и природата му се отваря на човек апетита...и жаждата. По някое време Меги подхвърля идеята да се окъпем в язовира. Нищо, че е единайсет вечерта. Нищо, че и времето не е особно топло. Приемам единствено аз. Другите мрънкат, но ние се запътваме към брега на язовира. Подминаваме още някакви палатки и се пъхваме между боровете, растящи досами водата. Меги е само по прашки, аз скачам по боксерки - забравих си банския, но какво от това? Водата, учудващо, не е особено студена - някъде около 10-15 градуса. Плацикаме се около половин час и се измъкваме на брега, леко треперейки, но трезви и изкъпани. На обратния път срещаме Мишо и Теди - притеснили се, видиш ли, да не ни се е случило нещо. Какво може да ни се случи? Най-много да се удавим, нищо повече.Както и да е...Допивам ментата и се кротвам в палатката. По едно време се събуждам от женско мрънкане, последвано от кучешко клявкане. Кучето на някой от комшиите се навърта около нашите палатки. След това се отдръпва и започва да вие. Изтрайвам около 5 минути, откопчавам входа на палатката и му тегля една 5 минутна „ сладка и медена“ с пълна сила. След ехото замлъква и псето - явно дрезгавият ми глас му е прозвучал достатъчно убедително.Второто събуждане вече е по някакъв нормален начин - с омотан на 8 около мен спален чувал, с боксерки заврени в задника и кофти вкус в устата. Не, не са ме изнасилили групово, ако това си мислите. Просто след пийване всеки има кофти вкус в устата, а като спя се въртя доста. Изпълзявам и поглеждам наоколо. Догасващ огън, росна трева, розови облаци по синьото небе и кафяво-зелените отражения на боровете в кафяво-зелените води на язовира. Изчегъртвам гурелите от очите си и се хващам да правя кафе. Другите спят. Нека спят. Да изпуснеш облачен изгрев в Родопите е престъпление. Част II Фестивални дни, бунтът на едно сърце и добротата на непознатите Фестивалът се вихри с пълна сила. Едни си отиват - като кришнарите например.Други идват. Вечер в небето се носят пушеците на огньове, от далечната сцена се чува електронна музика, по водата на язовира вече плуват първите боклуци. Там, където в първия ден имаше само една тясна пътечка във високата трева, сега има утъпкано тресавище от кал и смачкана зеленина. Меги щъка из целия лагер, запознава се с някакви хора, изчезва, не се прибира по цели нощи. Доведе ни и двама поляци, момче и момиче. Палатката им се скапала и ги настанихме в нашата. Аз се наслаждавам на спокойствието около нас, на зелените борове с веещи се по тях парчета лишеи. Наслаждавам се и на облаците, на капките дъжд по платнището, на искриците, които бълва вечер огъня. Обикалям веднъж дневно из лагерите, до сцената и пак се връщам. Тук са пичовете от „Каяк келеш холдинг“, с които е и Поля. Веднъж-дваж минавам да се видя и с тях. И продължавам да се наслаждавам на природата. На хората, вървящи усмихнати и казващи „Здрасти“. Опитвам се да си изясня отношенията с Теди. Не се получава...А навън пак вали. Една от вечерите ние бяхме единствените с горящ огън. Отвсякъде прииждаха хора, бъбреха, запознавахме се, грееха се на огъня. Аз обикновено приключвам дните си с бутилка в ръка. Един от дните се разходихме с Мишо до Батак - трябваше да пазаруваме, че ни свършиха провизиите и алкохола. Винаги съм се радвал на малките градове - всички се познават. Мишо си търси канче - те са дошли без подходяща екипировка за лагеруване. Купихме на Меги торта за рожденния ден, след това се зашматкахме да й търсим подарък. Спряхме се на една малка фарфорена кравичка и едно пияно куче-скейтър. Показах на Мишо, че всъщност раницата му може да побере много повече багаж, отколкото си е представял - 8 загорки, 2 кила мръвки, тортата, сирене, маслини, два хляба, спагетите, 4 бутилки мента, една бутилка джин - събраха се. Долазихме до автогарата на Батак - една малко площадче, където седи и чака маршрутката за феста. Докато висяхме, обърнах внимание на момче и момиче, които адски се бяха зазяпали в мен. Заприказвахме се и установихме откъде се познаваме - в къщата на девойката посрещахме новата 2009 година. Докато се друсахме в маршрутката, с половин ухо слушам разговорите около мен и блея през прозореца - характерните за Родопа кривуличещи пътища, правите и жилести борове, малките чешми край пътя, направени от два камъка и забито в склона издялано дърво, отдавна позеленяло от мъховете. Тук-там по пътя има и стари партизански паметници. Подминаваме цигански катун, тръгнал за боровинки. Местните хора се препитават с това - дърводобив, тютюн и горски плодове. Дърводобивът отдавна е в ръцете на мафията, тютюн не се изкупува и остават само даровете на гората. Като достигаме лагера, започва мрънкане - що сте купили тва, ами тва що не взехте, кой ще го яде, как ще го готвим...Аз и Мишо се изнервяме. Решаваме да отидем да се окъпем - денят беше горещ. Плацикаме се в язовира и хладната вода отпуска телата ни. По едно време той подхвърля: Ще видиш, че като се върнем, ще ни чакат да им направим жар, за да сготвят. Оказва се прав - жар няма, огънят е почти изгаснал, започват упреци от двете страни. Не издържам и си изтървам нервите, като обяснявам някои неща на Теди. Мишо го хваща тотално щурата, грабва бутилка с мента и зачезва нанякъде. Аз стисвам зъби и започвам да правя жар. Както и да е, приготвяме вечеря, хапваме, но всичко е тягостно, мен нещо ме стиска за гърлото, само с Мишо си подхвърляме по дума-две. Пийвам малко и си лягаме.Докато първите нощи спяхме прегърнати, сега с Теди се закопчаваме поотделно в чувалите си.Нощта прекарвам, опитвайки се да си намеря удобно място за спане. Не успявам. Събуждам се зъл, уморен и с лоши мисли в главата. Целия ден ходя ядосан. Вися при каякарите, с Поля си правим кратък спаринг - тя е махмурлия, също е зла и уморена. В нашия лагер Теди и Кеми пляскат карти. Тягостна гледка. Вечерта не донася нищо добро - настроението е все така тягостно и изнервено. Грабвам плейъра, полу-изпита бутилка мента и с репликата :“Отивам по курви“ се махам. Скитам по лагерите. Минавам през сцената - скука. Решавам да се видя с Поля. Каякарите вечерят, но ми се усмихват. Дръпвам Поля настрани: -Трябва ми помощ. -Какво се е случило? -Искам да се напия до безсъзнание, мъка ми е. -Съжалявам, след снощи не пия. -Добре, лека. Връщам се в лагера. Тръсвам се до огъня с репликата:“Парите малко, курвите тъй много!“ и започвам да надигам бутилката. Решавам да се изключа тотално.Изключвам се. ............................... Събуждане. На входа на палатката - повърнато. Явно добре съм се наквасил. Опитвам да си спомня нещо. Не успявам. Майната му. Другите спят. Излазвам от палатката и си правя кафе. По някое време се показва Теди. -Добро утро. -Добро. -Как си след снощи? -Не помня. Но съм горе-долу. Отивам да карам каяк. Махам се от лагера.Тежко ми е. Не заради махмурлука - такъв нямам, а заради обидата в мен. Поля ме посреща нахилена. Макар и малко махмурлия/ все пак е пила/ се съгласява да ме учи да карам каяк за бързи води. Докато се намърдвам в „Tipolino“-то й съобщавам: -Поля, адски ми е зле и съм бесен. Тя сяда на носа на каяка, поглежда ме загрижено: -Какво се е случило? С какво да ти помогна? Поглеждам я в очите и й обяснявам. -Спокойно, жени много. -Благодаря. Следващия час прекарваме на вода, с кратки обяснения как се пази баланс в каяка, как се гребе, захващаме се с ескимотиране. След всяко преобръщане плюя вода, хвърчат сополи, но настроението ми се подобрява чувствително. Благодаря й за положените усилия и се махам към лагера. Част III Философията на една планина Днес си тръгваме. Скатаване на палатки, сбогуване, прегръдки. Маршрутът ни е Батак, Пазарджик, София. Поне първоначално. До Батак сменяме две коли. Вървим по улиците. Наслаждавам се на атмосферата на старото героично градче, станало известно в цял свят с турските жестокости. Чета паметните плочи на борци за свобода, яташки къщи, загинали по време на войните батачани. Теди мърмори, че ходя по средата на улицата. Непрекъснато обяснявам - това не е София, това е Батак, градът е малък, тук никой за никъде не бърза. Мрън-мрън. Това са родопчани, хора спокойни, уверени в себе си. Тук никой не хаби нерви напразно, животът, макар и тежък, е спокоен. На площада седят старци и бъбрят. По входните врати - бабички, с черни кърпи на главите. По тротоарите, первазите на прозорците и дворовете - цветя в саксии. Около нас се носи ароматът на смола, пропива спокойния дух на Родопа. Защото такава е родната ми планина - спокойна, мека, нежна. Но ражда корави хора. Планината оставя своя отпечатък в лицата, душите, нравите. Тук хората са философски настроени, бавни и уверени в своите движения. Жилави като габрите по Снежанка, прави като боровете по Баташкия Снежник, добри и ласкави като водите на Въча и Арда. А когато се разгневят - фучат като елите по време на буря, трошат като гороломи през зимата, да се усмихнат като слънцето през пролетта накрая. Това е Родопа, Теди. Колкото и да се чудиш на спокойствието на тези хора, това е заради планината. А не заради града или селото, където живеят.Защото колкото са люти пирици, колкото са резки балканджии, толкова са добри и спокойни родопчани. Ненапразно се говори за родопското гостоприемство. Но стига толкова! Философията на една планина е самата планина. Ако кръвта ти не тупти с нейните потоци, ако не се усмихваш с нейните пролетни ливади и не си волен с нейните ветрове - няма да я разбереш. Нито хората й. Link to comment Share on other sites More sharing options...
glory Posted September 17, 2009 Share Posted September 17, 2009 Това не е мое,на един познат е,който е доста даровит. Името му е Георги Йорданов, смятам че ще ви бъде забавно! Мина се, не мина време и настъпиха промени. Аз за басните размислих и си купих девет кифли. Осем бяха с комфитюр, а деветата - натюр. Първом първата захапах и едва не се покапах. Майсторите кифладжии обичая уважили и с водица от чешмица разредили и спестили комфитюра скъпоценен. Но пък ощетиха мене! Не че нещо изненада, но пък що на мен се пада? Тези ми се подиграват, слаби кифли ми продават. Грабнал вчерашния вестник на уста с бунтовни песни в закусвалнята връхлитам и на глас високо питам: "Кой ви е началник тука? Щото вече'й сгазил лука! Тези кифли са измамни, с тях не можеш псе нахрани. Тъй че искам неустойка!" И заех хайдушка стойка. А ония пребледняха и заспаха на тезгяха. Аз не се поколебах и веднага ги обрах. Очевидци докат' няма малко чопнах от салама що висеше над вратата па избятах у гората. Там изтегнах си на сянка и погризвайки луканка мислех как със мойта плячка ще си купя тон пиячка. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Grimjaur Posted November 19, 2009 Share Posted November 19, 2009 Антиейджинг „И кой те не руга със хули гадки” И.Вазов Седя си на село в кенефа, дефекирам и в духа на най-добрите кенефни традиции чета парче от вестник. Чета си, значи, автоматично отбелязвам грешки в текстовете и по едно време пред очите ми попада думата „антиейджинг”. Ама така написана! Малко вляво от тлъстото и ярко заглавие... Да видим... Това би трябвало да означава „противоостаряване”. Естествено, не съм сигурен, английският ми е поръждавял, пък и никога не е бил на голяма висота, независимо от оценката в дипломата. И тука се сетих за Балан, Смирненски и Карбовски. Ако се чудите кое е общото между тях тримата, то ето отговора: Балан ратуваше за чист български език, Смирненски го е възпял по следния начин – „Гърбосложен на кревата, аз жадувам твоя стан и в унесица благата стих редя ала-Балан”, а Карбовски беше говорил някога, някъде по темата. Естествено, аз не съм Балан и не ратувам за чист български език( или поне не толкова активно), но ме отвращава огромното количество „паранглизми”, окупирали нашия език(паранглизъм е моя дума, означава „паразитен англицизъм”). Разбирам, че езикът е отворена и непрекъснато развиваща се система, но това нашето не е развитие, а западане. Когато попитах баба ми, знае ли какво значи антиейджинг, тя отговори:” Че отде да знам, т’ва е за учените”. А вестникът е насочен(таргетиран, по научному) към хората от третата възраст. Явно има такава тенденция в културното развитие на България, да се взема чуждото, да се прегръща с нежна, любяща грижа, за да ни издигне повече в очите на околните(и най-вече в нашите собствени). Ето ви малко примери – гърчеенето на определени прослойки от населението в началото на Възраждането, франкофонизацията сред младежите малко преди Освобождението, русифицирането след Освобождението, алеманизацията( знаете ли какво значи?) , започнала с Фердинанд и приключила при комунистите, последвалата още по-силна русификация, американизацията през 90-те(стигнахме ги американците, че ги и задминахме!) и европеизацията днес. И докато тези мисли подскачат из ръбестия ми череп, вече бях някъде около Костенец, в пътническия влак(по-добре мога да се насладя на гледките с него). До мене седеше пребрадена с бяла, лекьосана кърпа бабичка, навлечена с червеникаво шушлеково яке, с боси крака, пъхнати в няколко номера по-големи мъжки маратонки и с лека натрапчива миризма на кравешка тор. Бабичката доволно отпиваше от пластмасово шише „течна менделеевка”, примляскваше с беззъбите си уста и на къртичето й лице беше изписано неподправено удоволствие. Оставих настрани „Кръстникът” на Пузо и я огледах по-подробно. Знаеше ли тази очевидно бедна жена, прекарала живота си в тежък труд( мазоли и пукнатини като нейните не се получават по ръцете от местене на папки) що е то антиейджинг? Интересуваше ли я? Знаеше ли тя, която най-вероятно цял живот се е мила с домашен сапун, къде се въди животното „спа” и какво яде? Имаше ли значение, че изглежда и мирише като „шит”? Не. За нея имаше значение, че се наслаждава на бутилчицата втечнени химикали, носещи гордото име „ grape juice”, произведени от фирма с не по-малко гордото( и българско) име „Eurojuice – ПРОМ”. И точно в този момент тя ми заприлича на България и българския език – захабена, понамирисваща на тор( а не на гюлево масло), с мръсни и опърпани дрехи, стиснала „натуралния” плодов сок на чуждите думи, плакнейки небцето си с тях, доволно мляскайки... Какво от това, че в ЕС българският също е официален език и се хвърлят милиони за преводи на български? Ние си имаме шльокавица(shtoto ni marzi da pishem sms-I na kirilica) и сме „куул” типове, щото знаем разни „фешън” думички... Българския кучета го яли. Link to comment Share on other sites More sharing options...
AssassiN Posted November 19, 2009 Share Posted November 19, 2009 За пореден път - много добре си се справил! Давай да издаваме книжката! Link to comment Share on other sites More sharing options...
second.life.syndrome Posted November 24, 2009 Share Posted November 24, 2009 Нали се сещаш – кръговете, които чертаят отблясъците на огъня по тавана зиме. Когато токът е спрял, а в стаята е тъмно и тихо. И ти се сгушваш силно-силно в мислите си, а навън се сипе сняг на парцали и само от време на време проблясва в тъмното. Котката мърка, дъртите дремят по столовете, преплели една в друга загрубелите си длани. И е топло, само печката бумти и чертае кръгове по тавана. Чайникът тихичко свисти… 20061118 ... Моята бабичка е толкова мъничка… Метър и петдесет едва, с любопитни и открити сиво-сини очи. Моята бабичка си има престилка. Шарена, винаги старателно завързана. …И винаги шета. Пристъпва тихичко с мъничките си крачета, подрежда възглавниците, понамества пердето. Някъде отзад свисти чайникът. Тя е стопанката на къщата. Тя знае… Знае да чака в дългите зимни нощи, когато понякога оставя настрани плетката и се взира умислено през прозореца… Мълчаливо тъгува, но чака… Да мине зимата; да дойдеш, за да те погали със загрубелите си ръце. Мълчи и се вслушва… Ще дойде пролетта, ще се разлистят дърветата. Коренчетата ще си проправят път. Пак ще чопли градината… А котката си проправя път към скута и, моята бабичка я мъмри с такава обич в гласа… Понамества си очилата, въздъхва незабележимо. Дъртият дреме, наметнат с шубата. И все още я нарича 'Невесто…' :o) Моята бабичка… Ех, моята бабичка… Тя е толкова хубава… Получих бележка от нея, прикрепена към топъл пуловер. Съвсем мъничка бележка, леко поизмачкана в краищата. С неуверен и сякаш детски почерк старателно е написала 'Обичам те'… 20070205 ... Един от онези дни, след като баба ми си отиде... Наплютото от мухи прозорче. Отдавна неработещият часовник. Прашинките, които бавно се приплъзват по слънчевите лъчи. Мълчанието. И ръцете на дядо ми, които едва докосват листчетата в кутията – сметки за ток, телеграми, упътвания за лекарства, снимки от седемдесетте. Семенца, увити с пожълтял вестник. Взира се с невиждащите си очи в живота си, побран в кутия от обувки. Сякаш се дави в спомени…. Мълчим. После бавно сваля очилата си и се взира в нищото. След време понамества вестника, казва: Вчера гледах новините… Изсичаме гори, унищожаваме природата… Но ще дойде време, когато тя ще ни посече. 20080303 Link to comment Share on other sites More sharing options...
lil_stenly Posted November 24, 2009 Share Posted November 24, 2009 Тази реплика съм е чувал някъде за природата. Много добри неща в тази тема, мога да ги чета цял ден, обаче нещо времето не стига. Нещо над което сега мислих... импровизация малко, пиша в движение. "*** Подръпвам от цигарата, поемам силно тежкият дим, усещам натрапчив вкус как полепва по езика ми. Отдръпвам цигарата от напуканите си устни, усещам как вкус на никотин остава по тях и прекарвам леко език за да изтрия този вкус, след което леко ги прехапвам със зъби. Чувство на сладост изпълва всяка част от моето тяло, мислите ми като че ли потъвят в дим, замъглява погледа ми, издишам с облекчение, бавно, равномерно. Замислен над терзания, повтарям всичко това инстинктивно, без да се замисля. Потънал в мисли, обгърнат от дим...***" Ink Me Trying to fix this broken lines, Blanked canvas leaved behind... Nothing left to be inked, But you can ink me inside you... *Remember me as a picture!* Draw my face, draw my soul, ink my eyes to fill that empty hole, Ink me now, remember me as draw, ink me now, don't let this pencil down! Tell me where was my fault, Tell me everything before taking my hope... Your ink will over and you will forget me, Show me the truth before your eraser got me... *And after... don't trash me out!* Draw my face, draw my soul, ink my eyes to fill that empty hole, Ink me now, remember me as draw, ink me now, don't let this pencil down! I'll be on that paper, I'll be not that fader... Watching you from there, Trying make you feel some fear... *I'm still on your page!* Somewhere... far... or... near! - written by LS Link to comment Share on other sites More sharing options...
lil_stenly Posted November 28, 2009 Share Posted November 28, 2009 Ето нещо от сбърканият ми ум. Дом Спомени се пропиват в мен От старият дом усещан тъй студен Седях пред входната врата И усещах само безлична самота Направих малка стъпка към вратата странна тръпка ми се вкопчи в душата Отворих старата скърцаща врата, странен шум ме преряза никой не ме чакаше там, никой не ме покани да вляза Продължих да ходя плахо напред Носталгия пронизваща ме като висулки от лед а всичко старо, неизползвано покрито с прах лъч светлина, осветяваше ъглите, а другото беше мрак Всичко старо всякаш беше ново разглеждаш затаил дъх без капка слово Прехапал длан от всичко видяно, проронвам сълзи от тъга помисли как повече няма да вляза през тази врата Обърнах рязко гръб и затворих бързо очи Не исках повече спомени от живота ми преди Направих стъпка назад и не исках да се връщам пак исках само глътка въздух и малко светлина за да подредя спомените в обърканата ми глава Излезнах на вън без да поглеждам натам тръгнах да се връщам по път за който не исках и да знам преструвах се че това не истина, че всичко е добре но това беше моят стар дом, чиито спомен няма да умре. Fading dream Tired again, my body falls like it'll dies, slowly closing my sleepy eyes, and there is new world made of lies... Everytime it's something new, stucked into my head like a glue... That makes me wanna draw, wanna write, to bring out this dreams, to make em reality, to make em so alive... Feel them now, when I sleep, feel them like they are so neat... Rought pictures running inside, wonderful pieces of a broken mind, there have everything that I like, never tired watching how they rolls a side... Like them so much, desired to feel everything with just a single touch... Finally I'm awake, feeling like everything was so fake, and that goes night after night, tied in the cell of my mind! Развръзка Един ден те видях и от красотата ти аз унемях, Всичко беше наред докато след време не се осъзнах, За теб това беше игра, впрочем бързо го разбрах, В този момент мойте чувства се превърнаха в прах, Ти... се преструваше на любовта... И аз се подлъгах от това, Оставих се в твойте ръце... и бях бутнат в пропастта, Ти... открадна моята душа, Аз... няма за какво да те виня, *Но, вече те няма!* Отворих си душата за теб, а ти със сърце от лед ме победи, Беше в прегръдките ми, а вместо топлина ти тялото ми вледени, Не те искам повече до мен, защото смятам че това ни раздели, сложих края на твойта злоба, която ти с мен така нагло сподели, Ти... моята мечта унищожи... И за това по-добре за мен забрави, Аз... съм далеч от теб сега... И да се връщаш по-добре вече не мисли, Ти... открадна моята душа, Аз... няма за какво да те виня, Oткрадна моята душа, *Но, вече те няма!* Няма за какво да те виня, *Защото, вече те няма!* *Душата си върнах и само спомен от развръзката остана!* Link to comment Share on other sites More sharing options...
lil_stenly Posted December 11, 2009 Share Posted December 11, 2009 Нещо не ми идват идеи, само последното ми харесва... писах го по като за песничка нещо от сорта на рок баладка да е! Един ден без теб Един ден без теб... е като да съм затворен в свят от лед! Един ден без теб... ме кара да се чувствам всякаш нарушил моят обет! Един ден без теб... ме прави ужасно отчаян! Един ден без теб... е като камък, лошо изваян! Няма сълзи, всеки мълчи, слънцето не огравя с топлите си лъчи! Има само страх, стар, покрит с прах... страх от това да не те изгубя и за миг! Един ден без теб... ме кара да стана поет! Един ден без теб... ми дава сили да премина през остър плет! Един ден без теб... ми вдъхва кураж да не спирам да се оглеждам за теб! Един ден без теб... ме кара да прелетя света хиляди пъти със самолет! Няма слова, навсякъде тъга, Облаци са покрили самотната ми душа! Има само мечта, постоянна, тук и сега... Караща ме да те чакам да се завърнеш утре у дома! На следващият ден Събуждам се пак и ти не си там! Всеки изминал ден се чудя защо съм сам! Поемам дъх отново в очакване за нещо ново и всеки звук ми напомня за твойто нежно слово! Това ми дава надежда и сила сега, за да мога и днес истината да понеса! ... Но, ти не си там и няма да се върнеш знам! Всичко се крепи на спомена за твойте очи! Всичко се върти около теб и твойте мечти! Всичко се влива в мен като хиляди реки! И не може да си представиш болката, която изпитвам когато лисваш от живота ми! Вървя пак по улицата с надежда и всичко на една мисъл ме навежда... че, За теб мойте сърце все още се оглежда... но, дали това трябва с оптимизъм да ме зарежда? Трябва ли мойте ръце да са отворени за теб? дали няма отново да чувствам прегръдка от лед? ... Но, няма да се върнеш знам и трябва ли да чувствам срам? Всичко се крепи на спомена за твойте очи! Всичко се върти около теб и твойте мечти! Всичко се влива в мен като хиляди реки! И не може да си представиш болката, която изпитвам когато лисваш от живота ми! Ще издържа ли пак, ако всичко се превърне в мрак? Чувствам се загубен и не намирам опътващ знак! Прибрах се в нас за пореден път сам! А, бях толкова сигурен че ще те видя там! Въпреки че, нямаше как да знам, дали твоето сърце още е моят храм! ... Но, трябва ли да чувствам срам при мисълта, че може да остана сам? Всичко се крепи на спомена за твойте очи! Всичко се върти около теб и твойте мечти! Всичко се влива в мен като хиляди реки! И не може да си представиш болката, която изпитвам когато лисваш от живота ми! Чакам за отговор Тялото ми на стола стоеше и гледаше навън как валеше... чакаше да види някой знак, гласящ, че ще се върнеш пак! Е, вероятно времето отлетя и ти никога не се върна... но, поне спря да вали и слънцето все пак изгря! Та нали ти това целеше, да оставим всичко както си беше... да продължим напред, та всичко да си дойде в ред! Поне си припомни всичко, което беше преди! Помниш ли, май беше лято... Ти беше с мен! А, аз бях с теб! Бяхме заедно... и си купувахме сладолед! Помниш ли, май беше зима... Ти стоеше до мен! А, аз стоях до теб! Стояхме заедно... и пихме топъл чай с мед! Припомни си всичко това и при мен се върни! Аз съм тук и още чакам! Ти си реши! Дали ще сме утре заедно! Ти ми кажи! Навярно помниш, както помниш и мен... ако решиш ми се обади, май още пазя номера ти! Или направо ела и ми се нахвърли... след това се усмихни И силно ме прегърни! Искам да те питам, за това ми отговори... ще се връщаш ли някога, за да чакам нови дни? Поне си припомни всичко, което беше преди! Помниш ли, май беше лято... Ти беше с мен! А, аз бях с теб! Бяхме заедно... и си купувахме сладолед! Помниш ли, май беше зима... Ти стоеше до мен! А, аз стоях до теб! Стояхме заедно... и пихме топъл чай с мед! Припомни си всичко това и при мен се върни! Аз съм тук и още чакам! Ти си реши! Дали ще сме утре заедно! Ти ми кажи! Да запалим ли чувства, които никой не може да загаси... чувства топли като жар, още тлееща в нашите души? Да оставя ли сърцето ми, то за теб да гори... да го гася ли вече, то напред да продължи? Изпрати ми писмо или ми се обади... замълчи ако отговора повече ще ни отдалечи! Поне си припомни всичко, което беше преди! Помниш ли, май беше лято... Ти беше с мен! А, аз бях с теб! Бяхме заедно... и си купувахме сладолед! Помниш ли, май беше зима... Ти стоеше до мен! А, аз стоях до теб! Стояхме заедно... и пихме топъл чай с мед! Припомни си всичко това и при мен се върни! Аз съм тук и още чакам! Ти си реши! Дали ще сме утре заедно! Ти ми кажи! Изпращам ти здраве и късмет... Ако не ме искаш ще продължа без теб! Link to comment Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Archived
This topic is now archived and is closed to further replies.