Zingam Posted September 23, 2006 Share Posted September 23, 2006 По леда (на гипсовите превръзки и гръцките стажантки в хирургиите) По леда се подхлъзнах, на земята паднах. Ръката си счупих, крака си раздрах. кръвта ми потече, коста от месото стърчи, а да знаеш, мамка му, как страшно боли. Линейка пристига, в болницата ме бързо откарват и цял ме гипсират. А моята кръв обагри леда, поне не си счупих врата. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Grimjaur Posted November 7, 2006 Share Posted November 7, 2006 Корекция на поста.Тъп съм, тъъъъп!! Link to comment Share on other sites More sharing options...
Antares Posted December 13, 2006 Share Posted December 13, 2006 Направих си труда да прегледам цялата тема от началото, за да не се окаже, че съм го публикувал преди... Открих доста свои 'неща', които неотдавнашния ми инцидент е заличил от диска ми, а съм ги забравил Между живота и смъртта 22. XII. Първата сфера от болка се разрази ниско под рамото ми. Втората в стомашната област. Третата в гърдите, около сърцето.Изведнъж времето се разтегли. Всичко друго започна да се размива. Сферите се от непоносима болка се разтеглиха запълвайки всичко. Секундите са разтеглиха до години. Хилядолетия болка, адска болка. Времето изчезна. Остана само болката. Една цяла вечност изпълнена с изцяло със всички тонове и на всеизпълваща болка. Болката измести съществуванието, времето, пространството, мен... И постепенно болката започна да отслабва, да се размива, докато съвсем изчезна, но времето не се върна. Постепенно започнах да възвръщам възприятията си, но нещо беше различно. Болката беше изчезнала от възприятията ми. Не я чуствах, а и започвнах да съзнавам, че не мога да си припомня какво представлява. Сякаш никога не е съществувала. Сякаш никога не е имало болка, а това, което съм изпитвал е било просто илюзия. Но какво е това болка?! Просто едно понятие.Постепенно започнах да се съмнявам дали наистина не е било просто илюзия, дали всичко не е било просто една илюзия. И тогава отговора ме блъсна със страхотна сила. Бях умрял. *** "... тук екип алфа, тук екип алфа, намираме се под усилен ... ... обстрел, алфа едно е поразен, нуждаем се от незабавни подкрепления, повтарям нужд..." - Загубихме връзка с отряда на повърхността на планетата, сър, какво да правим? - Чухте ги много добре, изпратете подкрепления и ги изтеглете незабавно. Този отряд е от изключителна важност за нас, не можем да си позволим да ги загубим. Спасяването им е от първостепенно значение. *** Осъзнаването на истината, на моята смърт не ме изплаши, както бях очаквал. Постепенно осъзнах, че и страха беше изчезнал за мен, но какво беше страх, имало ли го е въобще? Кое беше истина и кое не? И въобще какво беше истина и какво неистина? Съществуваха ли такива понятия или просто това беше начин да се "опрости", да се направи разбираемо нещо, което беше и без това достатъчно просто? Спомените от досегашното ми съществувание започнаха да нахлуват, да ме заливат като порой от преживявания, от болка. Преди бях вярвал, че след смъртта няма нищо, просто един край. Но и не се бях замислял, какво ще последва смъртта ми. И така и бях обучаван. Един войник не беше добре да се замисля прекалено философски за живота и смъртта. Особено за смътъртта. Това го разконцентрираше. Той не трябваше да чувства, не трябваше да мисли за нищо друго, освен за заповедите, които му бяха давани и за изплълняването им. "Емоциите, чувствата ни правят слаби, уязвими. Спрете ги, не им позволявайте да ви разрушат..." . Така ни учеха старшите офицери в академията. И бяха прави... или... поне така смятахме ние, или... или поне така смятах аз... до сега. А прави ли бяха? *** - Внимателно! Получил е изключително тежки рани. Качете го в совалката и го изпратете незабавно в лазарета на орбиталния крайцер, там по-добре ще се погрижат за него. - Той... той... беше...- личеше, че младежа, който намери тялото му, може би не повече от осемнайсет годишен едвам сдържа сълзите си. - Войнико! Стегни се! Войната може и да е свършила за него, но не е за нас. Опасността не е преминала. - Но... той беше... мой... приятел... - Приятел?! Той беше войник! Войника няма приятели, няма семейство, няма близки! Има заповеди, и единствения му приятел е оръжието! - Да, сър. Съжалявам, ще се опитвам тази моя слабост да не се повтори. - Току що получихме заповед за незабавно изтегляне от планетата. Оттегляме се на крайцера за прегруширане и попълване на загубите. Совалката се отдели от мрачната повърхност на планетата и пое към бойния крайцер в ниска орбита около планетата. Младия редник не можеше да скрие облекчението си, че напуска този мрачен ад, но и едва сдържаше сълзите си по загубения приятел. Започна да съжалява за деня, в който двете хлапета, мечтаещи да бъдат герои се записаха във военната академия. "Станече част от гордостта на нашата армия. Опасни мисии на екзотични планети. Гордостта, славата да си първия на новооткритите светове..." Една сълза се изплъзна и се търкулна по бузата му. *** А любвта? Бях ли обичал? Нима през целия ми досегашен живот не бях дал свобода на това единствено чувство, емоция, на този единствен смисъл, единственото стойностно нещо в този кратък проблясък, този кратък отрязък от безкрайността, наречен човешки живот? А онова краткотрайно бягство от болката на войнишкия живот, краткотрайния романс с това момиче на станцията на онази далечна планета, чието има вече не помнеше. Това, което за малко можеше да му струва години каторга на астероид. И въпреки всияко това не беше нищо, беше краткотрайно увлечение, нищо близо до любовта. Започнах да осъзнавам безсмислеността на този живот. Съществуваш толкова малко и все пак толкова много време и то заради какво? Имаше ли смисъл всичко това? Толкова въпроси нахлуваха в мен, а образите на тази совалка, в която екип космически пехотинци пренасяха тялото на друг пехотинец към орбиталния крайцер ми се струваха все по-далечни и по-далечни. Този свят със безбройните му галактики започна да изчезва, да престава да съществува за мен. Телесното ми съществувание там беше само далечен спомен, сянка на това, което съм бил. Недоловимо кратък а същевременно безкраен проблясък от светлина и напуснах света на светлината, на материята. *** 24.XII. Медицинския служител наблюдаваше уредите, прикрепени към неподвижното тяло на войника, затворено в електронния лазарет, отвсякъде заобградено от фина електроника. В този момент влезна командващия офицер на хлапето. - Рапортувайте, ефрейтор! - Състоянието му се подобрява, сър. Физическото му тяло е почти напълно възтановено. След това идва наистина трудната част, мозъка му е бил прекалено дълго лишен от кръвоснабдяване и процеса на възтановяване на невроните в мозъка му... - Не ме интересуват детайлите, ефрейтор! Какви са шансовете му! - Късмет е младежът, който все още стои пред лазарета го е намерил скоро след настъпване на физическата смърт. Шансовете за възтановяването му са наистина големи. Може би повече от осемдесет процента. - Това са добри новини наистина. Между другото, редникът отвън от колко време е там? - Откакто застъпих на смяна, сър. А предишния дежурен спомена, че не е напускал откакто пациента е приет в лазарета. Предложил да дари кръв, но предишния дежурен му е обяснил, че със съвременната технология това не е необходимо, поради развитието на метода за синтез на... - Благодаря ефрейтор, върнете се към задълженията си. Сержанта напусна дежурната кабина и излезна в чакалнята където отново видя изтерзаното лице на младия редник. - Отидете да поспите редник, този сън ще ви е необходим по-нататък. - Как е той сър, ще могат ли да му върнат живота? - Шансовете му са големи, благодарение на модерната медицина неговата смърт е обратима. За което може да се благодари предимно на вас, редник. Навременното му откриване е ваша заслуга. - Благодаря ти, Господи! - Няма господ, редник! Има наука, има развита технология, всичко това е благодарение на човешката ръка! Един господ би ли зарязал този младеж да умре на такова отвратително място като тази планета! Офицера отново забеляза сълзите в очите на това хлапе. Отново, както и в совалката на път към крайцера се престори, че не ги забелязва. Не беше ли омекнал и той с годините? Не ги ли глезеше прекалено много? Войника не биваше да има чувства. А тогава каква беше тази топла вълна на облекчение, която осети, когато разбра за шансовете на младежа в лазарета. Така замислен се отправи към каютата си. *** Времето... пространството, всичко това бяха далечни спомени, които избледняваха, но знаех, че няма да изчезнат. Тук нямаше време, нито пространство, ако въобще можеше да се използва "тук" за там където бях. А аз бях никъде... и... навсякъде. Защото тук никога не е имало някаде. Нищо, безвремие, безпространствие. Сякаш бях вътре във една представа представа, въпреки че тук нямаше нищо, което да се измери или с какво да се измери. Усещах един висш разум. А аз сякаш бях част от този визш разум. Просто преставайки да съм част от материалния свят ставах част от този. Този свят разум. А може би това беше съвкупността от душите на всички хора... "Не само хората. Това е съвкупността от всичко, от всички разуми, а абсолютно всяко нещо има разум. Това е една всеобхватност на целия материален свят, в който ти доскоро съществуваше. Това е просто РАЗУМЪТ. Това, за да ти е най-лесно да го разбереш е така наречения Бог. Само че представата, за Бог в материалния свят е твърде низша и далече от абсолютната истина." "Но тогава какъв е смисъла от целия този живот в материалния свят?" Имаше толкова много неща, които не ми бяха ясни, които не разбирах. "Когато разбереш, ти напълно ще се слееш с това цяло, всеобщия разум на вселената, всеобщия закон, който обяснява всичко. Хората са нещо уникално. Те са дарени с разум. Начин за съществуване на разум и материя съвместно. Всяко нещо има разум. Дори и вашата родна планета, Земята. Но този разум е студен, не може да чувства. Вие сте дарени с възможността да изпитвате чувства, емоции с частица низшета, материя. Съществувате едновременно и в материалното и в нематериалното. И въпреки това вие се опитвате да промените нещата. Истина и неистина. Какво са това. Това са изкуствено създадени понятия. Двата полюса на нещо, което няма полюси. Желанието ви, да разберете нещо ви кара да се стараете да го направите по-просто, докъто то е невероятно просто, но само трябва да го приемете такова, каквото е, а не такова каквото ви се иска да бъде. Желанието ви да променяте нещатата, да ги приспособите към себе си, ви отдалечава от тях. Стремежа ви към улесняване на съществуванието ви във вселената ви отдалечава от нея. Създавате си един изкуствен свят, създавате си изкуствени емоции, които ви натоварват допълнително. Успели сте да създадете нещо като антипод дори и на любовта - омразата. А тя е по-низша от любовта, но бивайки неин антипод прави любовта по-низша. Страх, болка... Те не съществуват, но вие вярвате в тях, което ги им дава нужната частица истинност, давайки им съществувание. Отдалечавайки света, който обитавате от реалния. А бягате от любовта. Тя е едно от малкото истински неща и все пак вие бягате от нея. Замърсявате я със страха и болката... омразата, страните от нея, не и давате шанс да просветли живота ви..." "Тогава защо съществуваме?" "За да ви се даде шанс да разберете истината. Да разберете, че няма истина или неистина, а само истина и тя е вътре във вас. Понеже във вашия свят за да разбереш черното трябва да имя бяло. Във вашия свят всяко нещо има своя антипод. И за да разберете реалността, трябва да преминете през вашия свят." "Но..." В този момент спомените за болката, за страховете, за всичко, свързващо ме със стария свят започнаха да стават по-реални, да добиват материалност. Стария свят се стовари върху мен със всичката си сила, болка и страдание... "Какво става?" "До скоро виждане" *** 25.XII. С огромно разочарование разбрах, че се връщам в материалния свят. Отново живеех. Населявах този свят на болка, страх и омраза... Събуждайки се видях надвесено над мен лицето на сержанта. Нима лицето му изразяваше емоция? Нима това, което се четеше на лицето му беше облекчение и неумело скрита усмивка на радост, облекчение? - Весела коледа, редник! Изкара истински късмет. Твоя приятел отвън те откри минути след като беше застрелян и това даде шанс на електронния лазарет да възтанови тялото и мозъка ти. Не се е отделял от теб цели три дни. Имаш късмет... В този момент офицерът се притесни. Нима тези чувства започнаха да взимат власт над него. Нима ставаше податлив на емоции. Това го плашеше. Войника нямаше право на емоции. Сигурно е от празниците. Успя да поеме контрол над себе си и изрече: - Оправяй се. До две седици ще си отново на бойното поле. След което излезна. Отвън видя изтерзаното от недоспиване лице на младия редник. - Твоя приятел е жив. Можеш да благодариш на себе си и на електронния лазарет. Жизнените му функции са напълно възтановени. Ако искаш влез да го видиш. Весела Коледа! *** Спомените за периода между смъртта и връщането ми към живот постепенно избледняваха. Бях осъзнал толкова важни неща. Видях, че смъртта, това от което най-много се страхувах е нещо красиво, край на болката, страданията, страховете, преминаване към по-визша форма на съществуване. А започвах да забравям всичко. Тези спомени бавно избледняваха, оставяйки ме да се чудя дали е било истина или просто халюцинация... "И защо, защо отново болка, отново страхове..." И в този момент влезна моят стар приятел, този, на когото според думите на офицера, дължах "живота" си. И когато видях сълзите на радост и облекчение, стичащи се безспирно по бузите му разбрах защо. Link to comment Share on other sites More sharing options...
farrell Posted December 13, 2006 Share Posted December 13, 2006 scorpi,и аз тряаа се включа, кво да напраа Just when thinking i'm so sick, so down and out,so incomplete, then disaster strikes the whirl gets to rise, i make a research to trace the roots of this current blaze The bottom line,i see it's you, the only reason,the only clue, a bitter sweet journey you took me on,for eternity, so here's my thanking smile and speech, you did a pretty darn good preach... There was a cut and then a blast, nothing's the same,so not like the past: respect the mauntain,fear the ocean, love the sun,don't fight the emotion. keep the door unlock and open, fight the shits who wanna have it broken... The bottom line,i see it's you, the only reason,the only clue, a bitter sweet journey you took me on,for eternity, so here's my thanking smile and speech, you did a pretty darn good preach... and so woooooooooooooooooow, let it out,let it ou,it's so nice woooooooooooooooooow, let it out,let it out,just be wise... Link to comment Share on other sites More sharing options...
Vendettist Posted February 2, 2007 Share Posted February 2, 2007 Farrel ти си психично болна... Link to comment Share on other sites More sharing options...
Sothbiss Posted February 19, 2007 Share Posted February 19, 2007 Айде и аз да се присъединя към творците Ода за лайното Лайно изсрано на паважа, искам с него да се омажа, не знам защо искам да направя това, просто обичам да се мажа с лайна. Дрянова клонка откъсвам отнекъде, бръквам в лайнцето с радост отвсекъде, а то открива ми един нов свят от тиквени семки и обелки от домат. Посягам към него с мойта ръчичка, лайното изглежда ми вече на пичка, стискам го нежно, а то мазно, взе да ми става малко оргазно. Почуствах го с тяло, почуства ме и то, усетих обич от тва лайно и без да узная, не разбрах как сключихме ний граждански брак. Link to comment Share on other sites More sharing options...
MPABKATA_Z Posted February 19, 2007 Share Posted February 19, 2007 в който е имало отделен раздел за "душоизлияния" под всякаква форма. Е, моите "душоизлияния" не са в текстова форма . Навремето бях добър. 31 съм я правил в 7ми клас, а 36 в 9ти. http://i73.photobucket.com/albums/i211/xspy/ppp31.jpg http://i73.photobucket.com/albums/i211/xspy/ppp36.jpg Link to comment Share on other sites More sharing options...
Vendettist Posted February 26, 2007 Share Posted February 26, 2007 Айде реших и аз да сложа едно две мои Помниш ли първите дни на безгрижие, радост и смях? Наивна изглеждаше ти, изпълнен със щастие бях. Без умора рисувах тогава различни неща от света, от обич унесен в забрава словата редях през нощта. Но отмина това време и отново съм в Бургас, на съдбата тежкото бреме, носейки в душата си аз . Без надежда стоя пред морето, гледайки неговите вълни. Как напомнят те на сърцето за твоите черни коси. Пожела да се случи това и нищо не можах да направя, но недей очаква от мен обичта към теб да забравя. Без сълзи те изплаках, без мелодия изпях. Неочаквана те чаках, безмълвно те зовах. Свикнах без ръце да те прегръщам, с поглед ням да те целувам, невидим, но към теб да се обръщам - моя, само моя Несподелена Любов А дано ви харесат ако да имам още много Link to comment Share on other sites More sharing options...
Zingam Posted February 28, 2007 Share Posted February 28, 2007 Бива! Браво Link to comment Share on other sites More sharing options...
juji Posted April 17, 2007 Share Posted April 17, 2007 НОВОГОДИШНО ЖЕЛАНИЕ Пожелах си трамвай. Трябваше да дойде май, но получих през април странен акрил. Не коментирам февруари- тогава пчела ме опари. Съвзех се юни и ходих на Дюни. След септември искочи ноември. Изниза се и декември. Еййй... И тази година ми се размина. Може ли пак трамвай? Не е нужно да идва май. ДАМИ КАНЯТ Аз съм капчица роса - попийме с ръка. Не спирам да горя, но тебе реших да пощадя. Аз съм картина - закачи ме на старата стена. А дали ме разбра? Link to comment Share on other sites More sharing options...
BelfordRoxo Posted April 23, 2007 Share Posted April 23, 2007 .ДАМИ КАНЯТ Аз съм капчица роса - попийме с ръка. Не спирам да горя, но тебе реших да пощадя. Аз съм картина - закачи ме на старата стена. А дали ме разбра? Творецът никога няма да бъде разбран. Това именно е интелектуалната и гносеологична самота, която му помага да твори ( поражда стремеж към самоизлеяние). Отчайващо е, знам... Но поне може да импонира (да привлича към себе си). И всяко (различно) съзнание ще открие по нещо (различно) за себе си в творбата. Аз открих... Затова - Благодаря ти! Link to comment Share on other sites More sharing options...
Vendettist Posted April 24, 2007 Share Posted April 24, 2007 А дано ви хареса: Самотен съм когато нямате до мен Светът без теб е различен: денят е нощ,нощта е ден, животът ми на сън прилича. По улиците скитам се безцелно и търся с поглед твойте очи. Без тях и празникът е делник без тях сърцето ми така боли! Когато си със мен,моите дни са истински и всеки час е скъп През облаците виждам-слънцето блести и хубав е за мен светът! :) Link to comment Share on other sites More sharing options...
Antares Posted April 26, 2007 Share Posted April 26, 2007 Funeral Doom репетиции. Първи епизод. Автор Antares (тоест аз). Групата “the incomprehensive bitter truth about the insignificant life and its worthlessness” се събра за репетиции, и след продължителна дискусия, относно безсмислеността на битието, непоносимия товар на съществуванието и безсмислените ежедневни мъки, на които глупавия свят, изпълнен със слепи и глухи овце ги подлага, и след като стигнаха до консенсуса, че единственото спасение е ритуалното самоубийство, а именно чрез прерязването на вените на краката с нокторезачка, групата стигна и до консенсуса, че май трябва да посвирят, защото репетиционната им излизаше скъпо, а от дванайсетте часа, за които я бяха резервирали бяха изтекли близо два. Първият проблем се появи още в началото, защото вокалиста беше мъртво пиян и лежеше странично на пода, в дълбока кома, бавно изливайки части от някогашния му обяд по пода и хлипайки тихо, издавайки интересен звук – беше талантлив вокалист, но те все пак бяха funeral doom-аджии, а не някакви си noise core-аджии, така че звука беше безполезен за тях. Решиха да започнат без него – и без това първия половин час той нямаше работа. Барабаниста седна зад барабаните, включи котлона си в близкия контакт и сложи върху него кафеварката. Забеляза свирепите кръвнишки погледи на останалите членове на групата върху себе си – все пак, той трябваше да зададе ритъма на песента, удряйки една в друга палките. Удари веднъж и след това настрои джиесема си да звънне след десет минути за следващия сигнал и провери кафето. През това време китариста проверяваше ефектите на китарата си (със слушалки разбира се, за да не пречи на останалите), но не беше доволен – не бяха достатъчно протяжни. Реши проблема креативно – удари силно с юмрук по процесора, от което той започна да влачи всичко, включително и ефекта на класическа китара. “Прекрасно”, помисли си той. В това време телефона на барабаниста се разбръмча и той удари за втори път палките. Предложи на всички кафе. С изключение на вокалиста, който беше удвоил локвата със стомашното си съдържание всички приеха – барабаниста правеше страхотно кафе – способно да те държи буден с десетилетия. А ако някога заспиш – сънуваше такива кошмари, че се будеше ободрен и облян със студена пот. Вдигнаха главата на вокалиста и му наляха малко в устата. Басиста, все още седящ на столчето си се разрови в раницата си и намери книгата си – “бас китара за пълни олигофрени”. Намери до къде беше стигнал – беше си отбелязал с единственото перце на китариста, който за свой ужас в момента ползваше ваучер за 5 лева, вместо перо. Отвори на страницата и засрича. Барабаниста удари палките за трети път. Това подейства като сигнал и вокалиста скочи като пружинка, при което се подхлъзна в собственото си повърнато и отново се пльосна в него. Лежейки се пресегна към микрофона и за всеобщ ужас (барабаниста си изтърва тигана, басиста книгата) изрева едно дълго и протяжно “ууууууууууууууууууу” и след това попита на коя песен са. Клавириста му изсъска, че в момента се опитват да почнат първата. - Да започнем отначало? – попита барабаниста и моментално залегна. В стената точно зад главата му се заби ваучер от пет лева. Китариста беше много свиреп, когато прекъснеха настр... разстройването на китарата му. Вокалиста отиде в тоалетната и леко бълбукащите ревове, идващи от там бяха знак, че или настройва гласа си, или повръща, или най-вероятно комбинира и двете. Клавириста, чакайки началото на песента, където влизаше със много зловещи акорди, отвори списание gayboy и затърси онази част, която на миналата репетиция го беше изпълнила с вдъхновението за да композира този акорд. В репетиционната настана напрегната тишина. Очакваше се четвъртия удар на барабаниста! “ЧУК” – палките се удариха една в друга за четвърти път и барабаниста едновременно удари и двете бас каси, удари два от дванадесетте си чинела с такава сила, че единия изхвърча и се заби на сантиметри от главата на вокалиста, който тъкмо излизаше от тоалетната. Китариста удари зловещ акорд, използвайки опаковка от “orbit professional” вместо перце, понеже не можа да извади ваучера от стената и поддържайки го продължително с лявата ръка, отиде и започна да яде от току-що приготвения от барбаниста миш-маш. Басиста който точно в този момент откри до коя страница беше стигнал при изпускането на книгата си (5-та) удари едно до и продължи да срича полугласно. Клавириста започна да свири с дясната си ръка, апокалиптичните си акорди. Според него беше остаряло да се свири и с двете ръце едновременно. С другата ръка настрои списанието между първа и втора октава на клавиатурата си, при което сгъвката на списанието натисна два клавиша и общо взето прикри некадърността му, и започна да мастурбира с лявата си ръка. Беше се научил с нея – неволята учи. Вокалиста жалко се довлачи до микрофона, хвана се здраво за стойката (бяха помолили заварчик да я подсили със стоманени пръти, за да може да се подпира на нея, в такива моменти) и започна да реве едно дълго и протяжно “ууууууууууууууууу.... Барабаниста удари веднъж по соло-барабанчето си. Мразеше тези бързи моменти в песните – не му оставаше време да си приготви нещо за ядене. Китариста смени акорда и продължи да се храни – миш-маша на барабаниста беше превъзходен. Басиста за малко да изтърве момента и отново се включи с едно “до” в песента. Клавириста беше приключил с апокалиптичните си тонове и се беше отдал на апокалиптичната си чекия. Вокалиста в този момент приключи продължителното си ...уууууууу” и жадно захапа инхалатора. Беше астматик. След това запали цигара. Барабаниста концентрира своята “чи” енергия и се зае със сложния тремол – на всеки две секунди удряше някой от следващите алт-тимпани (общо 9) и когато накрая стигна до бас-тимпана кръста му се беше схванал, удари със всичка сила по него и по един от оцелелите чинели, след което метна едната си палка (в следващите деведесет минути щеше да удря само по каса, соло-барабанче и предварително приготвените пържоли, така че можеше да се оправи и с една ръка) по клавириста , който напълно отдаден на апокалиптичното си мастурбиране беше забравил, че трябва да влиза с нови апокалиптични акорди. Клавириста, точно на ръба на еякулацията беше ударен от палка “jiv-zian” по главата и вместо в предварително потготвената опаковка от кроасан, свърши върху книгата на басиста, и конвулсивно натисна няколко случайно избрани клавиша – още по-апокалиптични тонове. Басиста, от своя страна изненадан от семенната атака, удари цели три струни една след друга, късайки едната, случайно влизайки в синхрон с барабаниста, а вокалиста, бидейки свидетел на тази покъртителна гледка, започна да се смеее неистово, влизайки в забранени за funeral doom високи октави, за щастие изпусна стойката на микрофона и се строполи на земята. Китариста след обилното ядене, неволно се уригна в микрофона и с ужас виждайки, че вокалиста се търкаля по пода, агонизирайки, продължи да реве в същата тоналност. Чак след това се сети, че все още свирят и удари нов, още по-зловещ акорд. ******** Funeral doom репетиции. Втори епизод. Репетицията беше в разгара си. Тоест първата пържола на барабаниста вече загаряше, самия той беше закрепил две други (с пирон) на стената, беше закрепил двоен педал с кардан (резервния му), така че чукчетата да бият по пържолите и неистово ги налагаше. Китариста, все още поддържайки зловещия си акорд с лявата ръка, прелистваше упътването към процесора му (“мърша”, леко пипнат от клавириста), за да намери правилния ефект за предстоящото соло. Заглъхването на последния акорд на китариста изпълни барабаниста с паника – трябваше да направи тремол съчетан с удари по чинелите. Палката му (jiv-zqn) все още лежеше до клавириста, а сега щеше да ползва и двете си ръце. Бързо измъкна от раницата си щафета сух шпек и се подготви за тремола. Паниката на барабаниста привлече вниманието на басиста, който мотивира и двете си мозъчни клетки и се зачуди кои от трите си оцелели струни трябва да удари. Не беше сега момента да проверява в книгата си, особено и след като няколко от страниците бяха залепнали и не изгаряше от желание да ги разлепва. Затвори очи, помоли се на няколкото бога, за които се сещаше, измисли си още един-два, помоли се и на тях и зачака тягостно тремола. Клавириста, след като се върна от тоалетната, поизмит се зачуди трябва ли или не трябва да се включва в песента, счете, че след като не летят палки към него не е наложително. Барабаниста се завъртя няколко пъти на стола си, кръста му изпука и започна да налага алтовете си със палка и щафета сух шпек. Когато приключи с този сложен елемент изключително артистично удари по два чинела едновременно, странно успявайки да го съчетае и с удар на бас-касата. Шпека се счупи – с него беше ударил по видоизменения диск за банциг, който ползваше за арт-чинел, както той го наричаше. Останалите членове на групата така и не разбраха артистичната му шлосерска душа. Басиста реши проблема конструктивно – удряше и по трите струни едновременно. Нещо, което обърка вокалиста и той се включи с едно “уууооооооооооооооо”, но китариста беше потготвен и изключи микрофона му от пулта. Китариста след това прищрака ефектите на процесора си с крак и след като не хареса някой повече от останалите – настъпи със всичка сила процесора и започна диаболично-апокалиптичното си соло. По провлаченост и протяжност Kerry King наистина щеше да му завиди. Солото продължи прекалено дълго и доведе до няколко ефекта: Първо – една колония мутирали чернобилски хлебарки (най-малката беше около 30 см), отдали съществуванието си на завладяването на света, и използващо за оперативна база мазето под репетиционната, се пръснаха в поредица от тихи експлозии. Кварталните кучета, в околност от 10 км започнаха да вият тъжно и протяжно, което накара една стара бабичка да скочи от прозореца си, крещейки до срещата си с паважа, четири етажа по долу “казах ли ви – идва края на света!” Всички врабчета, в радиус по-малък от 5 км от репетиционната изпопадаха в безсъзнание от дървета, стрехи, прозорци, парапети, простори, далекопроводи и всичките други неща, които ползваха за летища, а останалите, в радиус от 15 километра мигрираха в планините, където създадоха тамплиерски орден, прославящ бога на тишината. В последствие бяха до един изядени от няколко по-находчиви сокола. Много квартални котки измряха този ден от преяждане... Последния, най-осезаем за групата ефект беше, че единствената колона гръмна в приятна за окото електрическа дъга. Беше осемцветна. Всички, с изключение на вокалиста, който беше изпаднал в аутичен делириум и клекнал и хванал главата си в ръце, мърморейки “искам при леля, искам при леля”, гледаха като треснати с книгата на басиста. Клавириста реагира първи и запретна ръкави, така че татуйровката му “TET or death” да бъде видима. Беше си я направил сам, използвайки спринцовка на вокалиста, струна на басиста и за мастило – от катранено-черното кафе на барабаниста. Резултата от последното беше критичен, защото изпадна в нервна криза и след изписването на целия текст започна да търчи в кръг, крещейки нецензурни реплики на западно-скандинавско наречие. След като медицинския екип му би десет последователни успокоителни инжекции успяха да го приберат в линейката. Вестниците писаха за “нелегални експерименти с нови видове наркотици”. В последствие пластичните хирурзи се отказаха да се опитват да махнат татуйровката, тъй като която по някакъв начин бе успяла да се смеси с ДНК спиралите му и се самовъзстановяваше. Образува се оток, с цвят, на който всеки цесекар би завидял. В последствие и до ден днешен цвета на татуса се влияеше от стадия на луната. Клавириста разглоби колоната и се загледа в изгорялата крипта, която представляваше вътрешната част. Зачуди се. Зачуди се. От хипнотичното зачудване го откъсна удар от парче сух шпек. - Аа, хм. Ммммда. – беше коментара му. Басиста би му завидял, бидейки републикански шампион по ръсене на неадекватни реплики. За съжаление не успя да си даде сметка за всичко това. Клавириста задейства гения си. След кратка борба с барабаниста, и след като останалите адекватни членове на групата се намесиха (тоест китариста), успя да му изскубне котлона, разглоби го, разглоби и самата плоча и използвайки реотана за намотка пренави колоната. Ефекта беше неочакван – колоната проработи – бе нееднократно преработвана от клавириста, все пак в началото си беше хладилник. Колоната освен всичко и затопляше приятно стаята. Последното би било прекрасно, ако не беше разгара на лятото. Е, музиката изисква жертви. След като сглобиха колоната и се увериха че работи, направиха проверка на наличните членове на бандата. - Абе, ние нямахме ли и втори китарист? – попита неочаквано басиста. Въпроса предизвика известно замисляне сред членовете на групата, но замислянето беше прекъснато от сблъсъка на “бас китара за пълни олигофрени” и главата на басиста. - Дали да не започнем отначало? – попита барабаниста, но този път беше уцелен... За негов лош късмет от четивото на басиста. - Други въпроси? – свирепо попита китариста, докъто басиста се опитваше да раздели главата на барабаниста от отворената си книга. - Ъъъъъъъъъъъъъъъъъъ? – започна вокалиста, но след като върху него попадна поглед, способен да измести планети от орбитите им, реши да запази за себе си останалата част от въпроса. - Ами да продължаваме тогава?! Следва (може би) продължение... Link to comment Share on other sites More sharing options...
Vendettist Posted April 27, 2007 Share Posted April 27, 2007 Tova tvoe "proizvedenie" li e ili si basista hahaha:) Ina4e be6e interesno:) 4akame prodalzenie! Link to comment Share on other sites More sharing options...
Alvisun Posted April 28, 2007 Share Posted April 28, 2007 Сън Сънувах детето си как се разплака за шепа бонбони, които нямах пари да му купя. Ела тук - нека те гушна. Не се пази от мен, пази се от тези, които ще ти извадят очите с лицемерието си. Пази се да не станеш като тях - човешките очи не са вкусни - по-красиви са, когато са на местото си. Хората се променят във времето. Ако днес ще те радват шепа бонбони, утре кой знае какво, а в днешният свят времето е пари. Казват, че то е във нас и ние сме във времето. Ела тук и ме прегърни, надявам се никога да не смениш своите приоритети. 29.10.2006г. гр.Пловдив Link to comment Share on other sites More sharing options...
PA3MA3AH Posted April 29, 2007 Share Posted April 29, 2007 Здравей приятелю ебач! Приличаш ми на млад кълвач - където и да се явиш все чукаш с мощния си шиш... Аз зная, сили имаш още за пет жени и десет нощи, но само секс, без сън и без храна, дори и с най-красивата жена, е доста вредно за човека - прави си кротко осем тек-а, пийни вино, хапни хлеб, почивка дай на своя чеп, че всичко се амортизира на земята, а ти не си го секъл в гората! има и още на: www.Nanko.hit.bg Link to comment Share on other sites More sharing options...
PSYCHOSIS Posted June 17, 2007 Author Share Posted June 17, 2007 СВОБОДНО ПАДАНЕ или кратко описание на най-дивото преживяване в живота ми Минава 9:30. Тъкмо сме пристигнали на заветния мост. Слизам от колата и се протягам като котка. Мразя да пътувам. Прозявам се гръмогласно и започвам да се оглеждам. Зелено. Много зелено. И навсякъде. Пък над зеленото - синьо. И то в големи количества. Изскърцвам със зъби - не си взех фотоапарата. "Следващия път, сега не съм дошъл да снимам" - успявам някак да излъжа прилива на фотографска муза и закрачвам към парапета. С всяка следваща крачка се чувствам все по-разбуден. Спирам и поглеждам надолу. "Ама...то височко било" - промърморвам си под мустак (по-скоро под безмустак - прилежно обръснат съм за случая). Както и подозирах през целия път, в този момент Го усетих. Страха. Три дни живях с идеята, че ще се хвърля от мост. Отивам, скачам и толкоз - така си мислех. Без трохичка притеснение. Сега същите тези трошички започват да изпълват дробовете ми, да търчат нагоре-надолу по краката ми. Сърцето ми бие така, сякаш Анджелина Джоли се е разположила на леглото ми, сравнително гола, и с две грамадни невинни очи и не чак толкова невинни устни ме пита "Ще ме напляскаш ли?". Ухилвам се при идеята. За кратко - отново осъзнавам къде съм. Вече не ми е до хилене. От мен до долу са около 70 метра. "Нищо работа, 70 не е голямо число - 70 стотинки, 70 грама - фасулска работа". Пак поглеждам надолу и усещам как се вкопчвам в парапета. "Какво правя тук?" - това вече го казвам на глас. Илиян (баш скачача) се усмихва - "Ами да, трябва да си луд, за да скочиш от тук". Загубил всякакво чувство за хумор в този момент го поглеждам многозначително - не е необходимо да се гаври с новобранците, макар и да осъзнавам, че донякъде това си е самата истина - нормалните хора не скачат от мостове, нали? Само дето аз не съм от тях. С тази мисъл, точко както Пепеляшка в миг става на тиква (или на каляска??), Страхът подви опашка и скимтейки заподскача на три крака надолу по моста. Доволна усмивка. Прозявка. Помагам на Илиян да разтовари екипировката и го оставям да сглобява, завинтва, връзва и усуква. След малко пристигат майка и три дъщери. Ако се чудите какво да подарите на майка си за рождения й ден, направете като тези три момичета - подарете й скок с бънджи. Душички. Майката бавно пристъпва към парапета и се хваща за главата. "Страшничко е, а?". Сам се учудвам на самочувствието, с което тези думи изскачат от устата ми. Все едно през последните три години скачам всеки ден на закуска, обед и вечер. Тя тъжно поглежда към колата си: "Аз може ли да си ходя?". Сладурана. Трябва да спра да се заглеждам по майки... Междувременно пристигат още хора. Всички до един поглеждат надолу и започват да се вайкат "Лелеее, малеее, аз да не съм луд!". Аз ще съм първи. Илиян започва да ме кичи с разни халки, колани, ала бала. Аз си тананикам едно барабанено соло на Fear Factory. (Ей, защо никой не ми каза, че пичовете са яки, когато идваха да свирят в София?) След малко съм в пълно бойно снаряжение и се намирам от външната страна на парапета. Дават ми се последни инструкции. Кимам разбиращо (също както кимах, докато LifeFeel ми разясняваше една курсова задача по програмиране). "Готов ли си?" "Да!" Много "да"-та съм изричал. Никое обаче не е било толкова стоманобетонно твърдо и сигурно. В следващата секунда вече летя надолу... Дори няма да се опитвам да опиша усещането. Нито ще успея да го предам както трябва, нито вие ще го почувствате както трябва. Затова агитирам всички авантюристични души - елате да скачаме заедно Аз съм убеден, че искам още. И съм също толкова убеден, че ще скачам пак. И пак. И пак... Ако съм успял да ви заинтригувам - тук можете да получите повече информация. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Shalome Posted July 13, 2007 Share Posted July 13, 2007 За нова обич не е късно. Ех, дон Кихоте, няма да се умориш... какво, че по-край теб е мръсно.. и пак отново ти кървиш. Да виждаш рози в мъртвите градини, прекрасни изгреви във изкорубени сърца, в пустините да търсиш бедуини, с снежно-бели приказни лица. Да се опитваш да стопиш звездите със топлината на преглътнати сълзи на пук на всичко да обичаш, макар че в тебе болката пълзи. Да възкресяваш вкаменели водопади, и да си тръгваш прежаднял от тях отново натоварен със дисаги... превит под тежестта на нечий грях. За нова обич не е късно... докато можеш да обичаш - ще си жив. Пусни да си отиде всичко мъртво... обичай пак!!! Бъди щастлив!!! Link to comment Share on other sites More sharing options...
GeorgiK Posted July 13, 2007 Share Posted July 13, 2007 Никога не е късно... Само има проблем с егото, но и той е преодолим... Хубаво е... Link to comment Share on other sites More sharing options...
PSYCHOSIS Posted September 21, 2007 Author Share Posted September 21, 2007 Горещ шоколад, рейс и спомени - една неочаквано добра комбинация Щастие. Стоя със затворени очи на границата между реалното и страната на сънищата. Изолирал съм шума от двигателя на рейса; дразнещия глас на една наконтена бизнес кокошка, която от 15 минути приказва по телефона си; мазните чалга ритми от радиото на наблизо спряло такси. Нищо не може да ме трогне. Намирам се in my fantasy world. Вкопчил съм се в чаша наистина горещ шоколад. Ароматът му гъделичка ноздрите ми и ме подканва да отпия лакомо. Поддавам се на изкушението. Сладката течност в миг стопля тялото ми и ме връща един час назад, когато все още съм под завивките. Сгушен в Нея. И тялото ми пари. Безпределно щастие. Намирам се в доскоро ненавиждан от мен град - сив, необятен, хаотичен, мръсен. Сега обаче виждам само цветя. По колите, по улиците, по сградите, по лицата на хората. Навсякъде. Цветя. Безименни шарени цветя, които никнат като гъби след дъжд. А около тях подскачат бобри. Да, бобри. Не знам откъде се взеха. Хилят се и си играят в цветята. Заслепен от щастие. Отварям очи и въздишам дълбоко. Допивам си закуската, качвам се на рейса под кряканията на нервния шофьор и се разливам на най-предната седалка. Рисувам сърчица и копченца по запотеното стъкло. Отново ме поглъща вълна от спомени за слънчеви усмивки, нежни прегръдки, парещи целувки и тихо прошепнати думички. Тръпки полазват по цялото ми тяло и инстинктивно прехапвам устни. Искам да съм до Нея! Искам да се губя в бляскавите й очи; да си играя с косата й и да й правя Пипи-плитки; да я притискам до себе си и да усещам туптупкането на сърцето й; да я целувам жадно и да я ръфам по врата... Още тръпки! ...да я гъделичкам и да се смея на заканите й за отмъщение; да й подавам парченца Milka и след това да засмуквам шоколадения й език; да се радвам на безграничното спокойствие, което излъчва, когато спи сгушена в мен... Обожавам я! Link to comment Share on other sites More sharing options...
d.sck Posted September 27, 2007 Share Posted September 27, 2007 Digital Sickness - Hot Chocolate and Memories Песничката стана малко дългичка... около 10 минутки Да кажем че в последно време в главата ми се събра малко отрова която трябваше да бъде премахнаата по някакъв ефективен начин. Парчето е един вид... резултат от терапията. Нещо като неприятен спомен от миналото запечатан в бурканче със формалинов разтвор. Интересно нещо е Вселената като цяло - пространство управлявано от бинарни закони. Ако щастието като понятие... се дефинира като вид състояние на съзнанието... то по вселенските закони съществува и съзнание в състояние обратно на "щастието" което служи като контраст на първото за да може то да бъде изобщо дефинирано. Нещо като необходимото зло. -- afx Link to comment Share on other sites More sharing options...
Earthwalker Posted November 8, 2007 Share Posted November 8, 2007 Ха, здравейте, За съжаление(или пък не..)аз нищо свое няма да напиша тук, но се надявам вие да го сторите. В общи линии, става въпрос за това, което виждате в сигнатурата ми.С един колега пътувахме в автобуса за новата сграда на ПУ, и решихме, че трябва да направим вестник!Вестника трябваше да е много радикален, краен, социален, политически, естетически, арт, бохемски, абе въобще всичко най.И най-важното, в него да пишат млади хора, които имат талант.И не само да пишат-да публикуваме тяхни творби от всякакво естество-снимки, рисунки, писания и каквото може да има още. Колкото и на нас да не ни се вярва, спретнахме първия брой и се получи, естествено, според наше мнение, задоволително добре. Забравих да спомена, че вестника ще се разпространява на принципа на "Програмата".Минаваш, виждаш и ако искаш-взимаш.Съвсем обикновен, няма да е лъскав и да има полуголи какички.Ще се разпространява в "по-добрите заведения"-Таксим, Безистенъ, Найлон, Граждански клуб и още, в някои галерии, също така на някои места в Ст.Загора.Абсолютно с некомерсиална цел, безплатен. Та, мисълта ми беше, ако все пак някой иска нещо негово да се публикува в нашия вестник, ще бъде истинска чест за нас това да стане.За целта може да пращате вашите творби на мейл-mlyk@mail.bg Подразбира се, че ще мине и някаква редакция, но нищо няма да бъде правено без разрешението на "твореца". Та, "туйто" както е казал народния поет.Ако има интерес, а се надявам да има, може да пишете Поздрави! Link to comment Share on other sites More sharing options...
Grimjaur Posted November 9, 2007 Share Posted November 9, 2007 Браво!Дамяне, все така да се развивате!Тия дни ще гледам да пратя едно разказче Link to comment Share on other sites More sharing options...
Earthwalker Posted November 25, 2007 Share Posted November 25, 2007 Първия брой на вестника, за който говорих вече беше разпространен на книжен носител.Електронния вариант може да видите с клик върху подписа ми. Поздрави Link to comment Share on other sites More sharing options...
ov3rm4n Posted November 26, 2007 Share Posted November 26, 2007 Не видях на нито една снимка да е отбелязан автора... или и вие като парцалите "Труп" и "24 гафа" - под всяка снимка пише "фото: Интернет"? Скубете снимки от Мрежата - щом са там, значи си нямат автор, авторски права, всеки може да си ги ползва и да си прави каквото си иска с тях? Например тази снимка в главата на вестника - ваша авторска ли е? Откупили сте правата й? Някак си е нелепо да изскочите с претенции срещу "системата", а самите вие да газите на ред правата на другите без окото да ви мигне. Просто приятелска критика... Мрежата наистина е пълна с фотографии, като много от тях са лицензирани по начин, които не изисква заплащане за използването им под каквато и да е форма. Но всички те си имат автор и най-малкото, което можете да направите е да се свържете с него и да уредите ползването на дадената фотография. Едва ли ще ви искат нещо повече от едно просто признание под снимката - фото: Иван Иванов (например) - не е толкова сложно и не боли. Иначе се превръщате просто в обикновени крадци. И не си и помисляйте да слагате под снимките "фото: Интернет" - все същото е. Снимката не е снимана от Интернет. Той е мрежа... не може да снима. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Archived
This topic is now archived and is closed to further replies.