DaSlayer Posted February 23, 2006 Share Posted February 23, 2006 Да я отводним малко тогава :Р Desires Приближих се бавно към тялото. -Наясно ли си какво правиш? – попита ме другото ми аз, моята съвест. -Не! А ти? – не му останах длъжен. -Опасно е. Знаеш това, нали? Не му отговорих. Направих решителната крачка и вдигнах главата й. -Решен си, нали? -Дълго време го обмислям. -Защо искаш да бъдеш опитно зайче? Защо точно ти... и аз? – гласът сякаш трепереше, страхуваше се. Ръцете ми внимателно отместиха прекрасните къдрици от лицето й – толкова гладко, нежно, мило. Устните й, все още изпълнени със сладост, сякаш ме зовяха – отново и отново – да им се отдам... за последен път. -Престани! – изкрещя ми съвестта. – Безсмислено е да си мислиш подобни неща. Обречен си! Няма смисъл! -Замълчи! – опитах се да се противопоставя. – Просто замълчи! Една сълза се търкулна по бузата ми, бавно се спусна към устните ми и потъна там някъде в отворената уста. Още една я последва. И още една... -Изгаря те отвътре, нали? Яде те бавно и мъчително. Парченце по парченце душата ти, ако все още я имаш, преминава в негови владения. По-добре не се съпротивлявай! Заглуши старите си желания – те вече не съществуват за теб. Отдай се на новите си нужди. -Не! – изкрещях и изпуснах главата й. – Не! -Да! Отново погледнах лицето й. Сякаш бе вчера, когато двамата се запознахме. Сякаш бе вчера, когато й предложих да сключим брак и тя прие. Помня. Лицето й сияеше по-силно от звездите, които покриваха небето. Устните й едва се размърдаха, но аз чух онази прекрасна думичка, която все още ехти в главата ми. -Да! -Забрави тези глупости! – отново ме прекъсна гласът. -Не! Ти не разбираш... -Да разбирам какво? Че си един скапан нещастник, който се носи по вълните на обреченото си минало? Напротив, разбирам прекрасно! И все пак... Опитах се да го заглуша за момент. Загледах се отново в лицето й. Защо? Защо бе необходимо да се стига до тук? Не можеше ли тя просто да замине далеч? Скоро щеше да си намери друг, вероятно по-добър, и отново да заживее щастливо. Смехът на гласa ме откъсна за пореден път от размислите ми – силен, изтеричен, подигравателен смях. -Някой по-добър? Някой по-добър? Убеден съм, че ако имаше собствено лице, от очите му щяха да се стичат сълзи на удоволствие – задоволство, че ме боли. -Ти май взе да губиш и малкото разсъдък, който ти е останал! -Върви по дяволите! – изкрещях му аз. -Благодарение на тебе вече съм там – продължи да се смее гласът. За пореден път се загледах в нея. Отново вдигнах главата й и отместих косата. -Време е! – подкани ме гласът. В този момент единият й клепач трепна. За момент реших, че ще се събуди и тази мисъл ме ужаси. -Няма – успокои ме гласът. – Спокойно. Ще спи поне още два часа, най-малко. Погалих нежната й кожа и бавно свалих поглед надолу. Подминах устните й... -Да! – развълнува се гласът. .... брадичката.... -Да! – все по-настойчиво повтаряше. .... и стигнах до гърлото й. -Направи го! Внимателно наклоних главата й и врата й блесна на слабата светлина. Сякаш блестеше, зовеше ме. -Таке е! Зове те! Послушай го! Всички мисли, които имах до този момент, една по една започнаха да се изпаряват при вида на апетитната оголена плът. -Направи го! Нещо ме теглеше надолу. Усещах как разстоянието постепенно се скъсява. -Да! – продължаваше да крещи гласът. -Не! – опитвах да се съпротивлявам, но всичко свършваше само до думите. Говорех едно, а всъщност вършех нещо съвсем друго. Шията й бе на не повече от пет сантиметра. -Сега е моментът! – изкрещя със задоволство гласът. -Не! Зъбите ми постепенно започнаха да се трансформират, да се удължават. -Да! -Никога! – опитах да се отскубна от странната сила, която сякаш ме тласкаше надолу, но без особен успех. Новопоникналите ми зъби се впиха в незащитената й плът. -Да! – за пореден път се провикна гласът. Топлата кръв се стече в устата ми, галейки приятно небцето. Едновременно с отвращение и задоволство аз жадно засмуках живителната течност. Съзнанието ми за миг се прочисти от всяко съмнение, от всяка тревога. Променях се. Към по-добро, може би. -Естествено – окуражи ме гласът, който сега звучеше много по-покорно от преди. Нямаше го вече онзи подигравателен тон. Тялото ми се изпълни с енергия. Почувствах се странно, приятно. Нямаше я мъката, болката, любовта, спомените... Всичко си беше отишло с вливането на прясната кръв във вените ми. -Забравих да ти спомена, че освен кръвта на жена си, пиеш тази и на нероденото си дете – прошепна гласът. Очите ми пронизаха мрака в пристъп на ужас. Нещо в мен отново се преобърна и започна да рита тялото ми... отвътре на вън.... -Завинаги с теб! Завинаги в теб! Link to comment Share on other sites More sharing options...
LadyBlue Posted February 23, 2006 Share Posted February 23, 2006 Благодаря мое е Link to comment Share on other sites More sharing options...
Zingam Posted February 24, 2006 Share Posted February 24, 2006 Да я отводним малко тогава :Р Хахахаа.... да вземем с теб да напишем едно романче. И аз писах преди време едно такова нещо за среща на върха на хълма сред гората, за лунната светлина, за звездите, за нощната романтика и за бляскащия нож и за последствията от "необезопасената" любоф. Link to comment Share on other sites More sharing options...
DaSlayer Posted February 25, 2006 Share Posted February 25, 2006 Романът е нещо прекалено дълго за моите умения... и вкус... Предпочитам по-кратките неща.... Link to comment Share on other sites More sharing options...
LadyBlue Posted February 25, 2006 Share Posted February 25, 2006 Ти виждаш ...има пропаст между нас на две страни стоим и няма мост , ни брод не можем да обиколим остава да пристъпим в нищото и там където няма път - да появим от невъзможното да се опиваме невидимото да откриваме като слепци опипвайки във мрака да се надяваме ,че светлина ни чака До кръв обичайки и наранени и въпреки това горещи - не студени.. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Charlie Posted February 26, 2006 Share Posted February 26, 2006 Колко съм нормална и как странен си ти. Колко съм малка в тези твои очи. Колко различни са наш'те души. Колко ги мразя щом с теб си мълчим. "В неонов мрак ще се пресегна"казвам Ти чакаш в тишина зелена . Протягам се,но сякаш че напразно. "Да поговорим,но на друга тема". Толкова много зимни звезди Толкова ценни,колкото скъп си ми ти. Миг тишина последван от сливане, тих шепот в нощта после двама заспиваме. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Zingam Posted February 26, 2006 Share Posted February 26, 2006 Романът е нещо прекалено дълго за моите умения... и вкус... Предпочитам по-кратките неща.... Ти пък, какво, да не мислиш, че повечето от тия дето пишат, го могат Номерът става с практиката. Пишеш, пишеш и може някой ден да напишеш нещо, което става за четене. Лошото е, че дори да напишем нещо добро, ще е на български и няма, кой да го чете. Номерът е да се пише на английски. Щом Стивън Кинг е станал милионер от тия глупости, които пише, макар че има въображение човекът, що да не може и друг? Много е вдъхновителен методът на работа по двама - единият пише една глава, другият друга. (Това са само мисли, не се опитвам да те убеждавам, защото и аз самият не съм убеден, че ми се пише, каквото и да е било. Минаха ми графоманските години.) Между другото онова горе, което споменах беше мисля на английски. А като си говорим за английски ето нещо съвсем скорошно: Day 1 I Guan Yu am here to tell you a story of great proportions about times long past and heroic deeds of men long dead, who knew no fear and forged the history of mankind. I was born in Xiezhou in turbulent times when the traitor Zhang Jiao started the Yellow Turban Rebellion and attacked the foundations of the glorious Han Dynasty and our great Empire. Many brave man were called to arms to defend our land from the Yellow Turban Menace. So I met two brave men Liu Bei and Zhang Fei. The three of us took an oath of brotherhood in a peach garden that we would fight to death to defend the Emperor and restore the order in our Empire. Liu Bei gathered under his banner many brave men and we marched on to fight the rebels. In the great battle for the Yellow Turban Fortress I killed more than 600 enemies and many rebel generals. The fight was long and hard but my trustworthy halberd was slashing enemy bellies open, was cracking skulls and cutting legs and arms. The blood streamed like a stormy river. The cries of the dying, the groaning of the wounded filled the air with tension and fear. Death surrounded me from each side but I was unstoppable, no magic could prevent the downfall of the Yellow Turban Rebellion. Still a good weapon is just a tool. True warrior soul, fighting spirit of a lion and great skill is needed to turn a man into a hero and hero was Liu Bei. Together Zhang Fei and I followed him wherever he went and protected him from danger. Now he sits on the throne of the Kingdom of Shu and I Guan Yu am his most loyal servant, general and friend. And here my story began. A traitor was send to assassinate my sworn brother the Emperor Liu Bei. The assassination failed but the assassin succeeded to escape us. So I and a small group of brave warriors pursued the traitor and his accomplices day and night in mountains and thick forests until we reached the Great Desert. There we first encountered warrior of the northern nomadic tribes. Our first clash was short and we had no casualties, so we continued the pursuit. Our rage and desire to punish the traitor was so great that we continued deep into the nomad lands. At the end we found ourselves surrounded by countless nomadic tribes but we still didn't give up our attempt to catch the traitor. We fought many battles against the nomads. We burned many of these nomad yurts and slew countless nomad warriors until we met the brave nomadic princess Seft. She gathered her men and attacked us from many sides. We fought brave and hard but the dark steel of the nomadic arrows slew man after man until I Guan Yu was the only one fighting. Then the nomad warriors threw a fine net of horse hair over me. I wasn't able to move my halberd or to move my limbs, so they stormed over me from all sides like black ravens over a dead animal. So I fell into captivity to the nomadic princess. I was taken to their village of yurts. Where the princess was expecting to see the great warrior, who caused her so much trouble. First I had to spend the cold night tied to a pole. I couldn't sleep the whole night because the thought that I have failed to punish the traitor was troubling my mind so much that I didn't even realize how pitiful my situation was. That night the nomads danced, sang and drunk until the early hours of the next day. At noon to huge nomad warriors came to me and untied me from the pole. Then they accompanied me to the princess' yurt. In the moment when I entered I was struck by her heavenly beauty. I couldn't believe my eyes. I just stood there, staring at her until one of the two huge thugs knocked me to the ground and said: "Bow before her majesty!" Then I heard the nicest female voice to say: "Look at me, Great Warror! I want to see the man, who has slain so many of my warriors." I looked at her but her enormous beauty blinded me and once again I lost my mind. Then the two giants caught my arms and took me out to tie me to the pole. This was how my first day in captivity ended. Your faithfully Guan Yu Day 2 e в написан наполовина... Link to comment Share on other sites More sharing options...
LadyBlue Posted February 27, 2006 Share Posted February 27, 2006 Непознат си за мен и така те харесвам рисувах те с дъх върху хладно стъкло от горещото мое ти давах горещо напоявах те като крехко стебло внимавах да не те изтрия целувах всяка мъничка щриха извивчица ...несъвършенство от магия във плен на бягството ми от страха почакай ме и остави ме да открия това което беше празно в мен не бързай искам да отпия очаквай да останеш изумен... Link to comment Share on other sites More sharing options...
VeSo Posted March 1, 2006 Share Posted March 1, 2006 Гледам аз хубава мадама, вижда ми се голяма сладурана, отивам да се запознаем, ще бъда отрязан всички знаем, викам кво става тук, а тя: "Бягай от тук малък мук", влюбен съм в нея до уши, а тя със мен гадно се държи. Веднъж във нас я поканих и да го лапне я приканих, но тя ми вика моля ти се спри, а аз и казах-на хуя ми се качи, мислех че да се шиба тя обича, обаче взе якето да си облича, отидохме ние на кафе, а тя отиде да сере, отидах след нея в кенефа, исках да и покажа кой е шефа, но уви пак не сполучих, дупката на гъза й не улучих, тези нейни задни бузи бяха големи като карпузи, бях объркал аз моята мадама със някаква огромна дебелана. Кура ми напира, спермата извира, но ще карам пак на ръчна, тази любов е толкова мъчна, искам аз да топна чушката, но много и мирише путката, обичам да ухае на пурети, а после във кенефа да върти минети, леле колко съм загорял, чувствам се като умрял, накрая до чекията се свежда, но когато тя се навежда ми се иска да бодна аз, ще и го вкарам от раз, обаче дърпя се много тя, но накрая ще налапа голямата глава. Изведнъж ми дойде музата и съм го писал около 20 минути Link to comment Share on other sites More sharing options...
GeorgiK Posted March 1, 2006 Share Posted March 1, 2006 Непознат си за мен и така те харесвамрисувах те с дъх върху хладно стъкло от горещото мое ти давах горещо напоявах те като крехко стебло внимавах да не те изтрия целувах всяка мъничка щриха извивчица ...несъвършенство от магия във плен на бягството ми от страха почакай ме и остави ме да открия това което беше празно в мен не бързай искам да отпия очаквай да останеш изумен... Сложи му заглавие...сигурен съм, че ще ме удари по-силно дори самото заглавие, след като съм го чел... Вярвам, че ще е много различно от това, което аз бих си представил. Очаквам да остана изумен... Link to comment Share on other sites More sharing options...
LadyBlue Posted March 1, 2006 Share Posted March 1, 2006 Сложи му заглавие...сигурен съм, че ще ме удари по-силно дори самото заглавие, след като съм го чел... Вярвам, че ще е много различно от това, което аз бих си представил. Очаквам да остана изумен... "Сътворение" Link to comment Share on other sites More sharing options...
GeorgiK Posted March 1, 2006 Share Posted March 1, 2006 Да...останах изумен. Може би малко разочарован, но определено изумен... По повод на заглавията...нещо, което написах преди 2-3 дни...а си мислех, че съм приключил с графоманството (толкова ми липсваше). Надявам се поне някой да чете National Geographic или да ги разбира тия работи, щото иначе е много объркано... Допамин Загубихме ли го? И вече само на хартия ли остана? Рециклирана...по-екологично е. Дали сме вече износени, като извадени от стария дрешник? Дали вече се гледаме, както се гледат снимки със спомени? Принцът-жабок си остана зелен, а принцесата стана кралица... Но не, колкото повече ти си до мен, толкова по си красива. Остаряваме, а въпросите стават все повече Не мога да смогна, а и те не се спират. Но едно все пак успях да науча: Не си е отишъл...дори на хартия... Link to comment Share on other sites More sharing options...
Grimjaur Posted March 1, 2006 Share Posted March 1, 2006 Не си е отишъл...дори на хартия... Това ми хареса!Много силен край Браво Гьоре!Нищо че съм долен антифриз - и аз имам чувства(макар и в червата). Link to comment Share on other sites More sharing options...
GeorgiK Posted March 1, 2006 Share Posted March 1, 2006 То май само финалът се получи от всичко, което трябваше да бъде. Благодаря... А пък за теб...да бе, знам. Ако не беше така, нямаше да те уважавам съвсем. Имаме наистина малко допирни точки, но са такива, че да си струва. И съответно...знам...в червата, покрай далака...важното е, че ги има. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Grimjaur Posted March 1, 2006 Share Posted March 1, 2006 Колкото да не е без хич.Малко са точките, но сам го каза - струват си 4001 поста.....кога станаха? Link to comment Share on other sites More sharing options...
Charlie Posted March 1, 2006 Share Posted March 1, 2006 Един алтернативен разказ Link to comment Share on other sites More sharing options...
DaSlayer Posted March 1, 2006 Share Posted March 1, 2006 То май само финалът се получи от всичко, което трябваше да бъде. Благодаря... А пък за теб...да бе, знам. Ако не беше така, нямаше да те уважавам съвсем. Имаме наистина малко допирни точки, но са такива, че да си струва. И съответно...знам...в червата, покрай далака...важното е, че ги има. Много си самокритичен Иначе на мене и началото ми харесва... започва с въпрос, чийто отговор се появява в края... но не веднъж съм казвал, че от поезия не разбирам... Link to comment Share on other sites More sharing options...
Zingam Posted March 1, 2006 Share Posted March 1, 2006 Да...останах изумен. Може би малко разочарован, но определено изумен... По повод на заглавията...нещо, което написах преди 2-3 дни...а си мислех, че съм приключил с графоманството (толкова ми липсваше). Надявам се поне някой да чете National Geographic или да ги разбира тия работи, щото иначе е много объркано... "Веднъж графоман - цял живот графоман. Може да си спрял, но никога не си приключил." . Zingam, чиито инициали са HGH П.П. Моите искрени съболезнования! Link to comment Share on other sites More sharing options...
GeorgiK Posted March 1, 2006 Share Posted March 1, 2006 Хм...надявам се да си прав. На мен графоманството ми помага много. Не си харесвам нещата, но много си ги обичам. Това са си спомени...като снимките и белезите и раните... А пък понякога и някой намира нещо свое в тия неща...и тогава е по-хубаво... Link to comment Share on other sites More sharing options...
Zingam Posted March 1, 2006 Share Posted March 1, 2006 Хм...надявам се да си прав. На мен графоманството ми помага много. Не си харесвам нещата, но много си ги обичам. Това са си спомени...като снимките и белезите и раните... А пък понякога и някой намира нещо свое в тия неща...и тогава е по-хубаво... До колкото съм останал с впечатление съм с около 10тина години по-дърт от тебе, тъй че... от себе си ако съдя - това ще да е вярно. Аз също си обичам глупостите, които съм писал. По-скоро уважавам си ги, а съм се изявявал и като рисувач, защото художник ще е грях да се нарека. Освен това не ме е срам, от това, което съм правил, за разлика от моите познати, с някои от които заедно сме писали по време на даскало, които пощуряват, ако поискам да покажа на някой друг писаниците. Винаги ми се е искало да напиша нещо серизно (повечето неща са в стила на простотийките, които съм напускал тук), но достигнах до извода, че ми липсва житейски опит за това. Може би писането идва с опитването - пробваш, пробваш, докато един ден стане. Link to comment Share on other sites More sharing options...
DaSlayer Posted March 1, 2006 Share Posted March 1, 2006 Ето още едно от "малките" разкази, че големите няма кой да чете и без това Нещо ми се доспива... Fountain “Светлина обгръща тялото му. Мъгла забулва погледа му. Мрак поглъща мислите му.” -Нима това е вашате диагноза? – погледите на всички бяха вперени в мен. Ако можеха биха ме изяли с дрехите и дори ще погълнат костите ми, за да няма следи. Зная, че повечето (може би дори всички) ме мразеха и изгаряха от желание да ме изхвърлят от клиниката, но аз нямах намерение да се предам... лесно. “Глупаци! Нима според вас е лесно да прозреш какво всъщност се крие в обърканото съзнание на пациента?” -Чакаме отговор, докторе! Мазната физиономия на завеждащия отделението ме гледаше с очакване. Лицето му не трепваше, но погледът издаваше всичко – подигравка и злоба. В момент като този ми се искаше да забравя за всичко истинско и нормално и да постъпя като последния си пациент, чиято диагноза обсъждахме; да направя един.... ....фонтан! -Фонтан! Фонтан! Фонтан! Локсли, както настояваше да го наричат, беше отскоро пациент тук. Всъщност това беше и първият ми сеанс с него. Не знаех как точно да подходя. Непрекъснато повтаряше една и съща дума и погледът му се рееше празно в пространството. Каквото и да кажех, каквото и да направех, той не даваше контакт. В крайна сметка реших да действам по малко по-различен начин. -Фонтан! Фонтан!Фонтан! -Фонтан! – казах твърдо и забих поглед в Локсли. Не знаех какво точно да очаквам, че ще се случи. Каквото и да беше обаче стана. Лицето на мъжът трепна за секунда и той млъкна. Кожата му бавно промени отенъка си от бледочервен към бял. Една сълза се търкулна по бузата му и попи в мекото канапе. Завъртя глава към мен и плахо се усмихна. -Фонтан? – промълви Локсли и ме загледа с надежда. Но какво по-точно очакваше от мен? -Да, Фонтан! – кимнах аз и също се усмихнах. В този момент дори не подозирах, че това всъщност си беше един вид разрешение. Точно това искаше той – да ми покаже своя фонтан. Локсли се изправи рязко, видимо развълнуван, и тръгна към мен. Впери поглед в лицето ми (поне аз така реших тогава; едва по-късно осъзнах, че е гледал малко по-надолу) и просъска: -Фонтан? Фонтан! Фонтан!! Не знам от къде и как се беше сдобил с парчето стъкло, но когато замахна вече беше прекалено късно да реагирам. Студеното “оръжие” нежно погали кожата ми и безжалостно я разкъса. Усетих силна болка. Задавих се. Струя топла кръв бликна от раната. Опитах се да притисна източника на болката с ръка, но Локсли ме хвана здраво, докато в същото време лицето му се покриваше с аленочервената течност. -Фонтан! Фонтан! Фонтан! Фонтан! – крещеше той. Погледът му светеше от удоволствие. – Фонтан! Именно тази бе и последната дума, която чух, преди да загубя съзнание, давейки се в собствената си кръв. -Това ли е вашата диагноза? – лицата на лекарите бяха неестествено изкривени и те всички ми се подиграваха. Повтаряха едно и също, гледаха ме злобно, смееха се. Това ли е адът? Това ли е моят ад? Link to comment Share on other sites More sharing options...
GeorgiK Posted March 2, 2006 Share Posted March 2, 2006 Zingam, толкова някъде ни е разликата. И не знам...хората са различни, но пък графоманството явно ни обединява... Аз не съм навитак да спирам. Не бях писал нищо такова от повече от година...може би две. И ми липсваше много. Понякога съм искал да пиша, но не излизаше. Сега почвам пак... Пазете се! А пък за сериозните неща...да, и на мен ми се е искало да мога да пиша. Дори много хора казват, че мога. Но истината е, че мога да пиша картички и мога да разказвам истории (устно). А пък писането не го мога. Да не говорим за нещо по-мащабно и важно. Та то си е графоманство точно - изсипваш там на листа, каквото е и толкова. И ако после се срамуваш от себе си, ще се срамуваш и от написаното. Аз гледам да приемам нещата нормално и дори да споделям...от криеницата не виждам много позитиви. Митак, много е приятно като стил и усещане, но нали знаеш, че не е моят жанр това? Съжалявам, но ми е трудно да го коментирам повече, затова ще си оставя само едно сухо "хм...харесвам". Link to comment Share on other sites More sharing options...
NightWolf Posted March 2, 2006 Share Posted March 2, 2006 Веднъж си бях пожелал да съм цвете.Да мога да те гледам от страни , да зная мислите и чувствата ти.Бих искал да съм ти любимото цвете , да ми се радваш и да ми се усмихваш , да ме помиришеш и да ме сложиш в косите си.Като цвете щях да следя всяко твое движение и Бог ми е свидетел , никога нямаше да ми омръзне!Събудих се.Огледах се , всичко беше нормално докато не застанах пред огледалото.Всичко беше цветно , само аз не.Фланелката, която довчера беше огнено червена , сега бледнееше.Всъшност целият бях чярно-бял, целият.Полудявам , си казах , вчера исках да съм цвете ! После си измих лицето и зъбите.Беше досадно.Всъшност , в онзи ден нямаше нещо което да не ми се стори досадно.Вече беше 6.15 и трябваше да тръгвам за училище.Стори ми се ,че минах през вратата , какъв глупак.Вървях към близката спирка , където трябваше да чакам автобус номер "11".Беше заснежено , студено и пусто което не ме засягаше особено много , защото все още бях сънен.Огледах се когато бях на спирката , но автобуса не идваше.6.23...Обикновено около 6.32 на спирката на гарата минава автобус номер "222".Какво пък ?След около 10 минути бях в автобуса , който за късмет беше празен , мразя претъпкани автобуси.Да бяхме максимум 5 човека и за късмет не ме таксуваха , кондуктора дори не ме забеляза.После отидох в "студента" да си изпия полагащото ми се кафе преди училище.НИкой от познатите ми не ме поздрави , нито пък приятелите ми забелязаха , че съм там.Извиках сигурно 100 пъти поръчката си , но така и не получих въпросното кафе.Какъв ден се уформяше само.Влезнах в класната стая, нямаше "добро утро" , нямаше "хей как си ?" , така че просто си оставих раницата и чаках да видя кой първи ще си отдели малко от времето за мен.Никой.Отсъстващи ? Нямаше.... -Номер 20 , госпожо. -Ооооо , я стига ! Тук съм ! -Но-мер 20 - измърмори госпожата.Изправих и се заговорих на чист български език , че присъствам.Глухи , те бяха глухи...А може би наистина минавах през стени и бях черно-бял ? Бях ли невидим ? Стори ми се приятно , щях да ги наблюдавам цял ден и да им се смея отстрани.Междучасие.Интересното е , че никой не пита къде съм , дали съм болен или нещо такова.Явно моето присъствие с нищо не променяше ежедневието им.Голяма работа...Реших да се поразходя около последна спирка , където преди черно-белият инцидент отивахме всеки ден с приятелите ми , същите тези които не се сетиха да попитат къде съм или дали съм болен.После се отбих до болницата , която е разположена до училиещето.Какво съвпадение , болница - училище...Около въпросната болница има много кафенета , но надписа на еедно о от тях бяше особено интересн - "път към рая" . Минах през вратата , разбира се , вече не се налагаше да я отварям. -Здравей- подздрави ме келнера, нима ме виждаше ? Беше около един седемдест и пет с воднисто сини очи, дълга до раменете светло кестенява коса и с безброй белязи по лицето , сякаш дълбани с нож , а ръцете му бяха особено дълги за тялото му.Беше облече в бермудки и хавайска риза , ГОСПОДИ , беше зима ! -Ти ме чуваш ? - света не ме беше забравил. -Да , ти си черно-бял.Мислиш ли че е случайно ?? -Оооо как успях да збравя ! Изобретих машина на времето и се върнах в 20-те - сърказъм , любимото ми. -Не , просто нещастието е пътя към себеоткриването.А ти си толкова нещастен , че си станал черно-бял. Нещастен ? Аз ?Да , бях... -Защо мислиш така ? -Казах ти - беше закачил сякаш с кука изкуствена усмивка , а очите му се отваряха и затваряха като театрална завеса-Ти си нещастен , а аз държа ключа за рая. Пак се усмихна....Не ми беше симпатичен. -Е покажаи ми го. -За колко време ? -Завингаи - мислех че се подиграва. -А , не ! Завинаги не може . Няма вечно щастие , колкото време прекараш в рая , толкова ще прекараш в ада.Наречи го баланс.Вие хората - Той какво беше ? - не бива да свиквате на хубавото...Ставате самодоволни и предизвиквате Хаос във вселената.Така , за колко -Добре , за една седмица. -Ще повървим малко тогава. А по пътя ще ми разкажеш историята си. Хванаме за ръка и ме завлече по пътя, -Нямам такава. -Черно-бял си - вече си беше свалил усмивката. -Нямам кръв .Имам нещо различно , нещо което ме изпълва с омраза и гняв , вместо с топлота.И сърце нямам.Имам нещо което раздвижва въпросната течност по цялото ми тяло .А моята история ? Преди имах и сърце и кръв .Просто попаднах на токсично вещество , което превърна кръвта ми във въпросната течност. Пристигнахме. Рая всъшност беше савършенното място , изпълнено с такива неща който на земята наричаме "чудеса".Беше Красив , зелен с буйна растителност , чиста вода и към други неща който не могат да се опишат...Имаше и всичко за което един човек може да мечтае.Но хората там нямаха лица и бяха безцветни.Имайки всичко не можеха да мечтаят , бедейики равни , неможеха да чувстат. -Те са нещастни,,,, -Да - отговори моя келнер. Имаха всичко за което са мечтали и пак им липсваше нещо.Започнах да разбирам това "завинаги неможе".Раят не беше щастие , живота е щастие , всяка наша емоция е истинско щастие .Ада ? Там нямаше нищо , но хората мечтаеха и чувстваха , бяха щастливи.А дали все още искам да съм цвете ? Не....аз съм изчадие на ада. Посветено на Тоанет , Димитрина , Полина , Димитър и Пламен - 02.03.2006 Link to comment Share on other sites More sharing options...
LadyBlue Posted March 2, 2006 Share Posted March 2, 2006 Аз имам своя свят и той воюва често с световете войната е за свобода , за светлина в сянката на върховете И заявявам :Няма да ви дам да стъпчете дори едно едничко цвете! В моя свят се влиза само - със разрешение от Боговете, и всеки който дръзне да нахлува , да сипе мерзост ...лицемерие е най-добре преди това да се сбогува с надеждата си за спасение. Аз имам моят свят , ти имаш твоя ..ако поискаш може да ги слеем но аз не давам своя! Ако посягате ...ако не спрете ...ще обявя война на световете! Link to comment Share on other sites More sharing options...
Zingam Posted March 3, 2006 Share Posted March 3, 2006 МОЯТА БОРБА /Mein Kampf/ Роден съм в Пловдив - град голям, но селянията във мен напира. Не мога повече така, цивилизован искам аз да съм със маниери финни и изящни на англосаксонски джентълмен. Но селянията във душата ми напира и мощно тя навън от мен на силни тласъци избива. Опитвам се за кой ли път със селянията вродена в мен в неравна битка пак да се преборя, но падам пак отчаян и сразен и викам силно: "Не, не мога!". -20060303- Link to comment Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Archived
This topic is now archived and is closed to further replies.