Aquila Posted December 27, 2005 Share Posted December 27, 2005 онази с косата - любовта де ми разряза душата -толкос съм ли грешен, че щастие незная -цъ, просто ми е скучно и с тебе си играя "обичам я", крещи ми в главата интеркома а аз те гледам и мечтая за душевна кома "за мен" "аз" "съм" думи много грешни Ти си важна, всички други - излишни мръсен парцал съм на пода попивам всяка усмивка, поглед, внимание изтривалка кирлива, на изхода но за мен е щастие малко ( и много страдание ) онази с косата пак отегчена налива ме с вакум, плътен и тежък -нали за смърт си назначена? мълчи и ме гледа на пода жалък и скучен останал мълчейки си тръгва, а на пода "обичам те" шепна и за душевна кома мечтая несъм го писал аз. тези неща ги пише един психично болен, който винаги и много успешно, екзекутира настроението ми, кавото и да е то. не го познавам, но веднъж го видях в огледалото, странно изглеждаше ми познат. ПП днес несъм го поканил, но утре със сигурност ще дойде да ме види. Link to comment Share on other sites More sharing options...
chelsea Posted December 27, 2005 Share Posted December 27, 2005 PAIN Pain, nothing but pain You can see it in my eyes You can feel it in my voice Pain because of You There’s nothing inside of me Nothing but pain Just lacerating shattering pain. Why can’t you understand? Why don’t want to see? This pain is killing me Why everybody can understand how I feel? Everybody but You! Pain caused from a look in your eyes One look – I understood everything – I’m not good enough for You Why have to be so cruel? So much pain but You can’t see it You took everything – my dreams, my hope, my light Now they’re replaced with pain So much pain, my soul is fading in darkness and pain. This pain is burning me You won’t help me, You can’t help me I don’t want You to help me You disappointed me! You made me feel like a shit1 I don’t need you anymore! Or maybe I do? Who knows? You live in a world of glass and fake happiness You don’t know me! You will never do! You’ll never understand how pain destroyed my soul Now I live in emptiness, emptiness all around me I don’t know if I’ll ever be able to feel again… Now my soul is a wilderness She was smothering in pain and now she just died, you and pain killed her There’s nothing I can do but face this pain alone like always I don’t want You beside me, now it’s me and my only friend Pain. Цялото това душеизлияние направих пролетта тази година и добре че го сторих, защото имах чувството че се експлодирам и докато го писах си представях че душа въпросния човек колкото и странно да звучи, даването на писмена форма на всичките тея глупови мисли, от които излезе едно калпаво стихче, ми помогна и да загърбя всичко! Теглих му една майна и готово! Е, не беше толкова лесно колкото звучи, ама... Link to comment Share on other sites More sharing options...
7Eleven Posted January 6, 2006 Share Posted January 6, 2006 Поема от И.И. Къмингс. Нося сърцето ти в мен. Нося го в моето сърце. Винаги съм с него. Където и да отида, ти си с мен, скъпа моя. И това, което е сторено от мен, направила си го и ти, скъпа моя. Не се страхувам от съдбата, защото ти си моята съдба, мила. Не искам друг свят, защото, красавице, ти си моят свят. Това е дълбоката тайна, която никой не знае. Това е корена на корена и пъпката на пъпката, небето на небето и дървото, наречено живот, което расте колкото се надяваш. Това, което го подхранва е чудото, което държи звездите разделени. Нося сърцето ти в мен. Нося го в моето сърце. дано я няма, ако се повтаря сорри Link to comment Share on other sites More sharing options...
PSYCHOSIS Posted January 6, 2006 Author Share Posted January 6, 2006 За кой ли път трябва да се казва, че тази тема е за собствени творби! Чужди произведения се постват в "Любими моменти" в Others. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Zingam Posted January 6, 2006 Share Posted January 6, 2006 За кой ли път трябва да се казва, че тази тема е за собствени творби!Чужди произведения се постват в "Любими моменти" в Others. Пиши го най-отгоре с големи букви! Освен това и двете теми трябва да са на едно място! Link to comment Share on other sites More sharing options...
juji Posted January 8, 2006 Share Posted January 8, 2006 На следващия ден Емилия се събуди от радостните слънчеви лъчи, които гъделичкаха лицето й. Тя отвори бавно очи и заслепена от ярката светлина, която преливаше от прозореца, обърна глава настрани. Постоя така няколко секунди и отметна тежките завивки от себе си. Облече се и отиде към банята. Днес имаше почивен ден. Само в късния следобед трябваше да отиде на лекции. Обикновено тя не можеше да напусне леглото си дълго време. Не толкова, защото й се спеше, а по-скоро, защото там се чувстваше добре. Още леко сънлива, на топличко под завивките, се чувстваше някак на сигурно, чувстваше, че всичко, което мисли и желае е толкова лесно осъществимо или направо реално, че просто самото й тяло не искаше да се подчинява на командите й да стане. Сякаш то разбираше, че ако ги изпълни, целият този красив свят, цялото това спокойствие просто ще изчезне и никога повече няма да се върне. Съзнанието й ясно отчиташе този факт и отлагаше до последно убийството на уюта си. То ясно знаеше колко ценни са тези моменти и ги използваше максимално, но не и тази сутрин. Емилия бързо приключи с тоалета си. Дори докато миеше зъбите си, правеше кафе. Когато приключи с всичко, изкара статива си и започна трескаво да рисува. Моливът се движеше като обезумял по хартията. Емилия не беше на себе си. Не чуваше задъхания живот на града, не виждаше грозния му облик, само долавяше вибрации, които резонираха в нея и от тях изглеждаше още по-развълнувана. Лицето й беше ужасно живо. Кичури коса галеха зачервените му скули. Плътните розови устни ту тананикаха весела мелодия, ту се свиваха прецизно, когато големите пъстри очи оглеждаха трескаво и критично нарисуваното. Тогава и тънките дъгообразни вежди променяха формата си и се приближаваха една към друга като образуваха две малки бръчици помежду си, а ноздрите на малкото широко носле се издуваха и му придаваха миловидност. Цялото й лице пееше изразна песен. То сияеше и на човек би му се сторило, че засенчва с лъчистата си топлина дори игривото слънце навън. Емилия вече беше застлала пода със стар чаршаф, по който имаше разноцветни петна, останали по него като нищожни остатъци от нарисуваните картини и движеше енергично четката върху платното, а около нея бяха разпилени бурканчета с маслени бои. По някое време погледна колко е часът и разбра, че вече бе закъсняла за лекциите. Махна с ръка към часовника сякаш му каза:”Ооо! Я ме остави на мира!”и продължи със заниманието си. След няколко часа се прибраха родителите й, но тя въобще не им обърна внимание и те я оставиха на спокойствие. Навън стана тъмно и Емилия запали лампите, но на лицето й се четеше ярост. Тя измънка нещо под носа си и започна да оглежда платното. Не харесваше светлината, но трябваше да се примири и продължи да рисува. Точно когато успя да се съсредоточи в работата си, телефонът й звънна. Тя го взе и го погледна ядно. На екрана му беше изписано името на Димитър. Натисна бутона със слушалка, приближи апарата към ухото си и каза: -Какво има? -И аз се радвам да те чуя. -Извинявай. Бях се улисала в едно нещо.-отговори тя, смеейки се. -Какво ще правиш тази вечер? -Нямам планове. Защо? -Искаш ли да отидем на кино? -На кой филм? -Ще решим, когато се видим. Емилия се разсмя звучно. Димитър млъкна. След няколко секунди разсърдено попита: -Защо се смееш? -По принцип, когато каниш някого на кино, се предполага, че знаеш кой филм искаш да гледаш. -Не и ако не знаеш какъв филм иска да гледа другия. -Ама днес сме били особено докачливи... Момичето продължаваше да се смее с все гърло и придаде от жизнеността си на Димитър, който също се развесели от закачливия й тон. -Хайде да не се затваряме в някой задушен кино салон, а да се разходим малко и после да седнем в някоя кръчмичка.-предложи тя. -Добре. Кога ще си готова? Емилия погледна към статива с платното, помисли и отговори: -След около два - три часа. -Да дойда ли да те взема? -Добре. -До после тогава. -До после. Емилия затвори телефона и го хвърли на леглото си. Заоглежда платното. После хвана пак палитрата и започна да смесва цветове. Знаеше много добре, че нямаше да може да довърши днес картината, но искаше да свърши максимално много работа преди да излезе. Времето напредваше, а тя не можеше да остави четката. Стори й се, че бе минал само миг от телефонния разговор, когато Димитър звънна на входната врата. Тя покри статива и излезе от стаята си, за да отърве приятеля си от досадните си родители, които вече се бяха вкопчили в него като пиявици. -От кога не си идвал насам!-говореше майка й. -Ама колко си се променил...-пригласяше бащата. -Какво работиш сега? -Как върви работата? -Още ли си в същата адвокатска кантора? -Имаш ли си приятелка? Димитър се обръщаше ту към единия, ту към другия, без да му бъде предоставена възможността да отговори на някой въпрос. Точно в този момент се появи Емилия и видя молещото му за помощ слисано лице. Тя го хвана за ръката и задъхано каза: -Надявам се не възразявате, но имаме работа, която не търпи отлагане. С рязко движение го дръпна към себе си и го избута в стаята си. -Е, щом имате работа... -Отбий се някой път вкъщи да се видим за по-дълго- продължаваха да говорят те пред затворената врата -Искате ли да ви донеса нещо?-попита майката.-Има студена бира. - Донеси една с две чаши.-отговори Емилия отвътре.После се обърна към Димитър и продължи-Аз ще отида да си взема един душ, а ти, ако искаш ме изчакай тук или отиди при нашите. -Ще остана тук.-отговори светкавично той.-Няма да мога да издържа много на кръстосания разпит. И двамата се разсмяха в един глас. -Сега се връщам.-каза Емилия и излезе от стаята. Димитър погледна с любопитство към статива, но не посмя да дръпне покривалото. Ясно разбра, че след като картината е покрита, значи Емилия не желае той да я вижда. Огледа стаята така, сякаш я виждаше за първи път. Тя беше просторна и светла. Топлите нежни цветове на тапетите много допринасяха за това. Димитър беше седнал на диванче, пред което имаше малка масичка. Остреща стената бе заета от големи прозорци, под които стояха рафтове с книги. От дясната страна беше вратата към терасата. Мебелите бяха разположени в краищата на стаята, а средата беше застлана с килим в пастелни жълтеникави цветове. Така помещението още повече се отваряше и изглеждаше по-просторно. От ляво бе леглото, до което откъм страната на дивана се виждаше голям лампион, а в срещуположната посока- шкафче, отрупано с всякаква козметика, която Емилия непрекъснато попълваше с нови допълнения. По продължението на почти цялата дясна стена стоеше голям орехов гардероб с четири крила. Но това явно не бе достатъчно, защото до него имаше закачалка, на която висяха предимно дамски чанти за различни сезони и случаи. До закачалката беше вратата, която, когато бе отворена, я скриваше. Диванът беше разположен в непосредствена близост до входа на стаята. От лявата му страна, почти до лампиона, стоеше малка дървена масичка, върху която имаше CD касетофон, а до него бяха разхвърляни много дискове. По принцип Емилия не бе особено подредена и това си личеше във всичко-леглото не беше оправено, върху него дори имаше хвърлена малка хавлия, още мокра по всяка вероятност, и бельо. На шкафчето, върху козметиката беше метнат червен сутиен, който направо крещеше за присъствието си, а долу, на пода, се търкаляше фланелка, която не се знаеше от колко време бе там. Но като цяло тези неща не правеха голямо впечатление, защото самата стая беше изчистена максимално от ненужни вещи. По стените имаше добре разположени с мярка и усет фотографии в рамки, които Емилия сама бе правила. Тя не обичаше да излага на показ картините си. Тях прилежно опаковаше в некачествена хартия и ги трупаше върху гардероба. На Димитър му се беше случвало да го отваря от любопитство, когато беше оставян сам в тази стая. Тогава той бе останал приятно учуден колко подредени и прилежно сгънати бяха дрехите вътре. Всяко нещо си имаше точно определено място и всичко ухаеше на лавандула. Сега Димитър с още по-голямо любопитство гледаше към покрития статив, който безизразно стоеше точно пред него, тъпчейки стария похабен и изцапан чаршаф. Точно, когато беше протегнал ръка към него, в стаята влезе Емилия, придържайки с едната си ръка две чаши и бутилка бира. -Уж трябваше да е изстудена, но не е.-каза тя смеейки се. -Няма значение. Какво си рисувала?-попита Димитър като посочи с брадичката си покритото платно. Емилия остави чашите на масичката пред дивана и започна да сипва бира като се направи, че не го е чула, но когато го погледна и видя, че той чака отговор, измести очи встрани и каза: -Нищо особено. Драсканици, които не си заслужават труда даже да се откриват. -Може ли да видя?-погледна я въпросително той. -Знаеш, че не обичам да показвам това, което рисувам и ще ти бъда много благодарна, ако не любопитстваш толкова много. -Добре. -Отивам в банята и ще се постарая да не се бавя. Ако искаш да пушиш, ще трябва да излезеш на терасата. Емилия взе една хавлия и излезна от стаята. Когато Димитър се увери, че вече е в банята, стана от дивана и се отправи право към статива.Леко хвана покривалото с пръстите си така, като че ли бе от някакъв чуплив материал и започна да го издърпва нагоре. Беше задъхан, а очите му жадно се впиваха в откритите части на платното. След малко той хвърли покривалото на земята и не можеше да откъсне поглед от картината, която сякаш го привличаше като магнит. Тя бе изключително мрачна. Най-отпред се виждаше бодлива тел, която бе опъната като в концлагер. Отзад имаше тъмни, високи бункери, между които се подаваше дървена барака. Вратата й беше отворена, а оттам излизаше топла жълтеникава светлина, която сякаш беше спирана от нещо и не можеше да достигне до бодливата тел. Тази светлина така ярко контрастираше на останалата цветова гама, че Димитър виждаше в нея най-красивите за него неща, всичко, което толкова много е искал и което винаги е било толкова недостъпно за него. Очите му се напълниха с влага. Той седна на дивана, отпи жадно от чашата си с бира и запали цигара. Не го интересуваше какво му бе казала Емилия. Просто пушеше и гледаше платното.То го караше да мисли, да се рови в съзнанието си и да вижда неща, които до момента беше игнорирал, без да се усети, беше ги скривал от самия себе си и повече никога не се бе сещал за тях. А сега те се появяваха на повърхността така, както изплуват разложени трупове, освободили се по някаква невероятна случайност от веригите с тежести, които са ги задържали дълго време на дъното на някой закътан пристан. Въобще не усети, когато Емилия влезе в стаята и го завари така. Харесва ли ти? Димитър се сепна. Понечи да хвърли цигарата, но нямаше къде. Погледна я свенливо и леко се усмихна, за да разчупи леденото изражение върху лицето й. -Еми, аз...Много! Измислила ли си й име. -Знаех го още преди да я видя. -Как така? Емилия го погледна изпитателно. Личеше си, че не знае дали може да му разкрие вътрешния си свят. Очите й го изследваха прецизно и притегляха всеки един вариант. Явно й беше много трудно да заговори. Димитър реши да я предразположи: -Как се казва? -Любовта. Той погледна платното и се взря в нарисуваното, което бе придобило ново за него звучене. Стоя така доста време. Емилия го наблюдаваше с любопитство. Тя не беше предполагала, че все още недовършената й картина би могла да въздейства по такъв вглъбяващ начин върху когото и да било. -Как я видя?-попита той, без да отделя очи от платното -Сложно е да се каже...-тя млъкна, но срещна настоятелния му поглед и продължи като по задължение.-Вечер много трудно заспивам. Обикновено много се въртя и изпадам в едни такива състояния, в които съм полузаспала... Тялото ми спи, но не и съзнанието. Тогава обикновено виждам много ярка светлина... в горния десен ъгъл, а аз сякаш се движа към нея с бясна скорост... Когато я достигна, всичко става изключително спокойно... Тогава е достатъчно само да си помисля за някого... или да си кажа някоя дума и... виждам картина за нея, която се появява като проблясък на подсъзнанието ми. Интересното е, че това, което виждам изразява като визия най-пълно всичко, което мисля за дадения човек, представата ми за него... Това, което дори крия от самата себе си. Емилия размахваше ръце, когато говореше, гледаше съсредоточено пред себе си и в същото време очите й не спираха да шарят. Сякаш пред тях бе отворен речник, от който те трябваше да видят и изберат най-подходящите думи, които така и не съществуваха, но зениците упорито продължаваха да ги търсят, а устните изричаха най-подходящите техни заместници. -И така видя това? -Точно така. -За кого мислеше? -За любовта като понятие. -Имам чувството, че си мислила за човек, а не за понятие. -Има ли значение? Димитър я погледна. Искаше да й отговори, дори отвори уста, но не успя да изрече нищо. Предпочете да си замълчи. Погледна я така сякаш жадуваше да види мислите й и когато срещна очите й, тя усетила намеренията му, изви глава настрани като с това му даде знак да стои настрани от вътрешния й свят. За да излезе от неловкото положение, което сам беше предизвикал, Димитър попита: -Готова ли си вече? -Само да се среша и тръгваме. След малко двамата вече бяха на улицата. Говореха за нещо разгорещено и крачеха напред. Вече беше късно, но те искаха да се разхождат. Времето бе доста хладно, но и двамата не усещаха нито студа, нито вятъра, който ги брулеше. Беше им приятно да са заедно и другото изглежда, че не ги интересуваше. Вървяха по пустите улици, смееха се и обсъждаха най-различни неща като скачаха от тема на тема. Димитър се възползваше от тъмнината и гледаше жадно Емилия, без тя да можеше да разбере, докосваше я небрежно и сякаш с цялото си същество копнееше да е по-близо до нея. Тя винаги е била загадка за него, а сега му позволяваше с лекота да надниква във вътрешния й свят.Ясно се забелязваше как Емилия усещаше силно спокойствие, когато бе с него. Това спокойствие се увиваше около нея, обгръщаше я цялата и я покоряваше неусетно. Тя дори не се съпротивляваше, а напротив, сякаш желаеше това господство повече от всичко в този момент. Усещаше толкова силно топлината на тялото му, че след време в спомените си сигурно щеше да има чувството, че той я беше прегърнал. Разговорът с него течеше с лекота и не заекваше сподавено както с другите. Сякаш можеше да му каже всичко само на един дъх. Все едно чувстваше, че само и единствено от него можеше да бъде разбрана, че само той искаше това и никой друг в пустия й живот. Така вървяха с часове. Дванайсет отдавна минаваше. И двамата бяха на работа сутринта, но явно не ги интересуваше. Решиха да отидат някъде, където можеха да потанцуват. “Infiniti” беше на близо и двамата се запътиха натам. Когато влезнаха в клуба, веднага си намериха места на бара, защото беше делнична вечер. Поръчаха си питиета и запалиха по цигара. Беше абсурдно да разговарят при наличието на толкова много шум и затова само се усмихваха един на друг, поклащайки глави в ритъма на музиката. Изглеждаха щастливи. Бяха далеч от монотонния си сив живот. Чувстваха се живи. Бяха самите себе си, без да влагат в нищо излишни преструвки и без да крият нищо от емоциите си. Пиеха питиетата си, танцуваха и не мислеха за утрешния ден. Не жалеха парите си, които и на двамата трябваха, но това не ги интересуваше. За тях най-вероятно беше от значение единствено това, което ставаше тук и сега. Нямаше утре, нямаше другата седмица, нямаше следващия месец, година. Всичко бе изгубило значението си. Времето не съществуваше, защото те бяха себе си. Чувстваха с всяка една частица от телата си мехурчетата живот, които бълбукаха в тях и ги зареждаха с отдавна забравена енергия и сигурно ясно осъзнаваха, че този миг ще свърши като всичко останало. На лицата им личеше тъга, прокрадваща се като неканен гост, породена най-вероятно от факта, че знаеха много добре как след време жадно щяха да си спомнят за тази вечер, безобразно натъжени, че тя вече е безвъзвратно минало, че тя е само в спомените им и никога повече не би могла да стане отново реална . Тогава ги обземаше тягостно чувство, но те го отпращаха с усмивки и не му позволяваха да им попречи да се потопят в мимолетното щастие и грабеха радостта от момента с пълни шепи, отдаваха му се с цялото си същество, докато умората не произнесе тежката си дума. Тогава, изтощени от забавления просто си тръгнаха, без да поглеждат зад себе си. Те никога не се обръщаха назад. И двамата толкова много си приличаха и в същото време толкова много се различаваха. Димитър изпрати Емилия. Когато стигнаха до блока й, те продължаваха да говорят и усмивките не падаха от лицата им. Изтощението някак се губеше и не можеше лесно да се долови. Димитър беше прегърнал Емилия, защото й бе станало студено, когато излезнаха от клуба. Тя се беше сгушила в него, а лицето й бе доловило израза на малко дете, което най-накрая е легнало в топлото легло след дълъг и изморителен ден. Той си играеше с гладката й лъскава коса и излъчваше безкрайно задоволство. Емилия обви ръце около шията му, притисна силно тялото си в неговото, целуна го по устните приятелски и си тръгна. Докато вървеше към вратата, леко потрепери. После се ски във входа на блока. Димитър поостана така за около минута. Още долавяше блажената топлина от устните й. Направи крачка след нея, сигурно да я настигне, но може би размисли, защото пое към дома си. Вървеше бързо. Сякаш му се искаше да избяга... Link to comment Share on other sites More sharing options...
velvet_underground Posted January 9, 2006 Share Posted January 9, 2006 Има ли продължение на историята?До момента всичко ми е страшно познато и се надявам да има още Link to comment Share on other sites More sharing options...
juji Posted January 9, 2006 Share Posted January 9, 2006 Тази история е прототипът на това, което ти е познато . Има продължение и знаеш къде да го намериш Link to comment Share on other sites More sharing options...
velvet_underground Posted January 9, 2006 Share Posted January 9, 2006 Исках да кажа,че точно това ми се е случвало/в общи линии/ и ми беше любопитно какъв ли ще е краят.Съвсем бях забравил за апатията Link to comment Share on other sites More sharing options...
farrell Posted January 18, 2006 Share Posted January 18, 2006 Тази история е прототипът на това, което ти е познато . Има продължение и знаеш къде да го намериш аз не знамкъде да го намеря??????? Link to comment Share on other sites More sharing options...
velvet_underground Posted January 20, 2006 Share Posted January 20, 2006 - Защо ме намрази,защо ме мразиш толкова много? - Ти не си добре,отиди на психиатър,може да се разбереш със себе си най-накрая. - Не ми отговори! - Не те мразя,престани вече. - Всичко се промени след онзи път,сещаш се,нали?Тогава ме намрази.Защо? - Виж какво,престани с тъпите си драми.Не те мразя,онзи път няма никакво значение.Не може да очакваш всички да гравитират около теб,не си слънце мамка му,а аз не съм клоун,не мога винаги да бъда добър,не мога винаги да говоря глупости,за да се заливаш от смях...имам правото да ми е тъпо понякога и да не бъда добър.Ясно?Проблемът си е в теб и в никой друг,просто изясни сама на себе си кво се случва в тоя живот. - Продължаваш да се държиш гадно. - А,не,не се държа гадно,просто ти казвам истината.Ако искаш се разреви,няма да ми е за първи път,доста хора не понасят истината.Всичко е в теб,там е ключът. Чудя се защо хората са толкова егоистични понякога,защо винаги искат да получават нещо,защо не приемат истината,защо се крият от нея?Истината всъщност не боли,но трябва първо да я приемеш.Съвсем просто,спестява куп главоболия. П.С Тва просто ми се прииска да го напиша,откъс от разни събития,глупости,измишльотини Link to comment Share on other sites More sharing options...
farrell Posted January 21, 2006 Share Posted January 21, 2006 - Защо ме намрази,защо ме мразиш толкова много?- Ти не си добре,отиди на психиатър,може да се разбереш със себе си най-накрая. - Не ми отговори! - Не те мразя,престани вече. - Всичко се промени след онзи път,сещаш се,нали?Тогава ме намрази.Защо? - Виж какво,престани с тъпите си драми.Не те мразя,онзи път няма никакво значение.Не може да очакваш всички да гравитират около теб,не си слънце мамка му,а аз не съм клоун,не мога винаги да бъда добър,не мога винаги да говоря глупости,за да се заливаш от смях...имам правото да ми е тъпо понякога и да не бъда добър.Ясно?Проблемът си е в теб и в никой друг,просто изясни сама на себе си кво се случва в тоя живот. - Продължаваш да се държиш гадно. - А,не,не се държа гадно,просто ти казвам истината.Ако искаш се разреви,няма да ми е за първи път,доста хора не понасят истината.Всичко е в теб,там е ключът. Чудя се защо хората са толкова егоистични понякога,защо винаги искат да получават нещо,защо не приемат истината,защо се крият от нея?Истината всъщност не боли,но трябва първо да я приемеш.Съвсем просто,спестява куп главоболия. П.С Тва просто ми се прииска да го напиша,откъс от разни събития,глупости,измишльотини еба* твоите "глупости,измишльотини",кажи как продължава да взема да разбера поне къде точно е тоя ключ и кво трябва да се отключи Link to comment Share on other sites More sharing options...
jop4423 Posted January 21, 2006 Share Posted January 21, 2006 И аз бих искал да споделя с вас един от моите опити в писането... Тва специално много си го харесвам Загледан в черния таван на черна стая Прехвърлям хаотично спомени,мечти И търся непрестанно себе си в безкрая Но все изгубвам своите следи Навън,тъй черен дъжд се сипе в мрака От черното небе,тъй яростно струи И моята душа горяща чака Искрица светла да я утеши Но няма!Всичко се облива в тъмнина Дори светулките излъчват черен блясък За всяка грешка търся в себе си вина И всичко в мен се сгромолясва с трясък И вик разкаян пронизва тишината черна Натрапчиво познат,но тъй неясен глас Усилва се,ехти с тъга безмерна И с мъка осъзнавам че това съм аз Ридая с всичка сила в здрача непрогледен Черни сълзи посипват моето лице И светлината е за мен приятел вреден Понеже черно станало е моето сърце Link to comment Share on other sites More sharing options...
marto_palen_hal Posted January 21, 2006 Share Posted January 21, 2006 Joji tova mi e mnogo liubimo i na men macko Link to comment Share on other sites More sharing options...
velvet_underground Posted January 21, 2006 Share Posted January 21, 2006 farrell,що,и ти ли имаш някви такива проблеми?А краят е.....отворен край,всеки сам си носи кръста Link to comment Share on other sites More sharing options...
james_ankov Posted January 22, 2006 Share Posted January 22, 2006 Ako nqkoi moje da mi dade nqkakav prevod na tazi pesen na Joe Dassin, 6te bada mn blagodaren!! {ima q v datata}!! Joe Dassin Et si tu n'existais pas Et si tu n'existais pas, Dis-moi pourquoi j'existerais. Pour traîner dans un monde sans toi, Sans espoir et sans regrets. Et si tu n'existais pas, J'essaierais d'inventer l'amour, Comme un peintre qui voit sous ses doigts Naître les couleurs du jour. Et qui n'en revient pas. Et si tu n'existais pas, Dis-moi pour qui j'existerais. Des passantes endormies dans mes bras Que je n'aimerais jamais. Et si tu n'existais pas, Je ne serais qu'un point de plus Dans ce monde qui vient et qui va, Je me sentirais perdu, J'aurais besoin de toi. Et si tu n'existais pas, Dis-moi comment j'existerais. Je pourrais faire semblant d'être moi, Mais je ne serais pas vrai. Et si tu n'existais pas, Je crois que je l'aurais trouvé, Le secret de la vie, le pourquoi, Simplement pour te créer Et pour te regarder. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Leper_Messiah Posted January 22, 2006 Share Posted January 22, 2006 Ako nqkoi moje da mi dade nqkakav prevod na tazi pesen na Joe Dassin, 6te bada mn blagodaren!!{ima q v datata}!! Joe Dassin Et si tu n'existais pas Et si tu n'existais pas, Dis-moi pourquoi j'existerais. Pour traоner dans un monde sans toi, Sans espoir et sans regrets. Et si tu n'existais pas, J'essaierais d'inventer l'amour, Comme un peintre qui voit sous ses doigts Naоtre les couleurs du jour. Et qui n'en revient pas. Et si tu n'existais pas, Dis-moi pour qui j'existerais. Des passantes endormies dans mes bras Que je n'aimerais jamais. Et si tu n'existais pas, Je ne serais qu'un point de plus Dans ce monde qui vient et qui va, Je me sentirais perdu, J'aurais besoin de toi. Et si tu n'existais pas, Dis-moi comment j'existerais. Je pourrais faire semblant d'кtre moi, Mais je ne serais pas vrai. Et si tu n'existais pas, Je crois que je l'aurais trouvй, Le secret de la vie, le pourquoi, Simplement pour te crйer Et pour te regarder. Заглавието и респективно началото на всеки куплет се превежда "Ако ти не съществуваше". Сега нямам време, ама ако изчакаш до довечера ще ти го преведа (или поне ще се опитам ) Ако ти не съществуваше кажи ми защо да съществувам аз да продължавам в един свят без теб без надежда и без съжаление Ако ти не съществуваше щях да се опитвам да изнамеря любовта Като художник, който гледа под пръстите си Ражда цветовете на деня Et qui n'en revient pas Ако ти не съществуваше кажи ми за кого да съществувам аз заспали минувачи в моите ръце които никога няма да обичам Ако ти не съществуваше Je ne serais qu'un point de plus В един свят, който идва и си отива Ще се чувствам изгубен ще имам нужда от теб Ако ти не съществуваше кажи ми как да съществувам аз бих могъл да се преструвам на себе си, но нямаше да съм прав Ако ти не съществуваше мисля, че щях да съм я намерил тайната на живота, "голямото защо" просто за да те създам и за да те гледам Извинявам се за прекалено буквалния и на моменти липсващ превод, ама не съм много добър по френски Много ми помогна и gerry^^, така че можеш да ни благодариш Link to comment Share on other sites More sharing options...
Teddy-King Posted January 22, 2006 Share Posted January 22, 2006 Аз превода го направих още преди обяд, но james_ankov не го отбеляза. Явно е писал до много хора едновременно, пък който се справи... Link to comment Share on other sites More sharing options...
james_ankov Posted January 23, 2006 Share Posted January 23, 2006 Blagodarq na vsi4ki,koito pomognaha ... Prosto v4era nqmah vreme da stoq mnogo pred Pc-to ... Sajalqvam,4e se polu4i taka pak i neka prevoda da go ima tuk,za da go vidi vseki, koito se interesuva Link to comment Share on other sites More sharing options...
velvet_underground Posted January 23, 2006 Share Posted January 23, 2006 Да бе,но темата беше за лично творчество едно време.Виж Любими моменти беше на друго място Link to comment Share on other sites More sharing options...
farrell Posted January 23, 2006 Share Posted January 23, 2006 farrell,що,и ти ли имаш някви такива проблеми?А краят е.....отворен край,всеки сам си носи кръста mhm.пък и е мноо зарибено Link to comment Share on other sites More sharing options...
kenian Posted January 30, 2006 Share Posted January 30, 2006 Май не е по темата,обаче много ми харесва: "Омръзнах ли ти? Усещаш ли мъчително присъствието ми? Започна ли да копнееш да ме няма, да те лъжа, да те измамя? Няма. Не искам. Аз съм ти верен. Аз съм този, който се прибира рано след работа и никога не говори за колежките си. Аз съм този, който се прибира без петна от червило по ризите си. Аз съм този, когото мечтаеш да изкараш от равновесие, за да разбереш дали съм човек. Аз съм този, от когото искаш някакви признаци на живот, на лудост, за да забравиш усещането, че живееш с някакъв робот. Някакъв до болка скучен, нормален, добродетелен отпадък от това, което бях преди. Сега как е? Чувстваш ли удоволствие от голямата си мечта да бъда само твой? Защо се оглеждаш страхливо по улиците? За да не би да продължавам и там да съм твой ли? За да не би да ме видиш как вървя близо до теб, като куче погледнал те в очите и излъчващ бездушната си вярност? А защо закъсняваш вечер? Знаеш, че ще съм там, нали? И не искаш да гледаш осъществената си мечта, как те задушавам с приличие и тъпоумната усмивка на безумно предан човек. Какво ти става, защо плачеш вечер? Мислиш, че не виждам ли? Да не би да е заради това, че имайки ме толкова много, ме загуби? Боли ли те от това, че ти отнех ревността, че ти отнех възможността да крещиш в истерия "Къде беше?" и да ме заплашваш, че ще си отидеш? Искаш пак да знаеш, че ти изневерявам, за да си спокойна, за да си великодушно прощаваща и за да можеш спокойно после да ми кажеш, че си била с някого само за да ме накажеш? Не, наказвам те за изневерите ти с вярност. До гроб. Нали това искаше. До гроб. " Link to comment Share on other sites More sharing options...
Grimjaur Posted February 16, 2006 Share Posted February 16, 2006 Винаги готов! Ний носим храбри сърца, а в очите ни огънят свети. Всяка пролет и зиме, и лете всяка есен ний вършим човечни дела. Златна лилия е символ на наш'та невинност, а свети Георги ни води само напред. И винаги готови сме да изпълним своя завет. От "Вълчия вой" до баретата синя растем ние с вечно млади сърца. Изпълняваме дълг към Народ и Родина, и към всичко добро по света. Не милеем за користни цели, не очакваме власт и пари - нас ни стига, че добро сме направили, че посрещаме в ранни зори един свят по-чист и спокоен свят на скаутски надежди, мечти. Вечер почиваме край огъня лагерен или се готвим за похода нов. Но дори и тогава изпълняваме завета на Пауел - "За добри дела - бъди готов!" Винаги готов! За всички скаути!!! Link to comment Share on other sites More sharing options...
LadyBlue Posted February 22, 2006 Share Posted February 22, 2006 От къде ли се взе от небето дойде неочаквано чакано обещано вълшебство като нежно сияние като миг отчаяние като трепет неволен като смях непокорен с много болка измолен Познах ли те или така ми се прииска позна ли ме ..или в молитва ме изиска целувах те преди да те познавам желаех те преди да го съзнавам изтръпвах щом се приближаваш болеше ме когато отминаваш докосвах полъха ти ...аромата бленувах в долината на цветята познай ме ...аз не съм ти непозната по име те зовях - ела ..ела ела в онази долина И каза Бог : Бъди му светлина! Най- тъмно е преди развиделяване най-тежко е преди освобождаване мигът в който ме позна И каза Бог: Бъди и светлина! Link to comment Share on other sites More sharing options...
AssassiN Posted February 23, 2006 Share Posted February 23, 2006 Искрено се надявам, че това е твое... Тази тема толкова се е разводнила, че ще прелее... Ако е твое - поздравления, много е добро! Link to comment Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Archived
This topic is now archived and is closed to further replies.