Лирично отклонение

vasil088 · August 21, 2005

Sometimes I try to think through every word I say to a person I value highly. Every mistake can be fatal when you have a beautiful and smart girl in front of you. The down side is that this way you lose yourself, but sometimes it's worth it.

silvi · August 25, 2005

Като Феникс

в живота си през лед и оган минах,

но не замрьнаь и не изгорях.

Мостове зад себе си сринах.

в бури и битки отцелях.

Сьрцето си оба4е не загубих,

но го в гелязна броня оковах.

Помогна ми това като се влюбих,

предпази ме от моя стра6ен грях.

Изправям се тьи смело пред живота!

Сега не може ни6то да ме спре!

Живея както искам -сьс ухота,

духьт ми силен,здрав не 6те умре!

АЗ се издигнах над горя6тата пепел,

обарнах грьб на миналите дни.

И като Феникс в оганя вьзкрьснах,

сьрцето си оба4е сахраних

Grimjaur · August 26, 2005

Ръката на майстора.

(откъс)

...Тежкия труд скапва физиката.Но облагородява.Тежкия труд оскотява човека.Но само ограничения.Тежкия труд дава здрави жили.Но отнема чувствеността на дланите, с които те галих.Сега, ако те погаля, ще чувствам твоята мека и нежна кожа.Но ти няма да усетиш моите пръсти - ще усетиш само бодящата роговица на мазолите....

Xciter · August 27, 2005

21.08.2005

А си мислех че съм различен...Глупости.С какво съм различен?С какво съм по-добър от другите.С нищо.Още един глупак се присъедини към множеството.Какво ще постигна самосъжелявайки се-нищо.Мисля си че съм по добър защото обичам, е не съм единсвения, не съм само аз способен на това чуство, това го осъзнавам добре, но в момента ми се струва че съм единствения способен да оплеска всичко заради нищо.Незнам как звучи отсрани но това е истината, свършеният факт, случка която никога няма да забравя, и по лошо-която никога няма да поправя.Защо го направих? Това се питам и аз, защо рускувах всичко което някога съм искал, което някога съм обичал, всичко което е било ценно за мен. Не знам, и това не е най-страшното, най-страшното е че го рускувах за едното нищо. Какво ще ми помогне че вече няма да пия, след като вече съм се оплсекал, опарил не, направо съм изгорял. Рускувам да загубя единствения човек който обичам и за какво- за едното нищо. Пиенето не ми доставя удоволствие, може би ме успокоява но на каква цена се питам аз. И най-накрая осъзнавам, губих всичко което е скъпо за теб, и единствения начин е да продължиш да пиеш за да забравиш какво си изгубил. Понякога успяваш, понякога не но и в двата случая забравяш по важното-заради какво си изгубил всичко.”Пия за да забравя, че пия.”-затворен кръг от който няма измъкване, а ако успееш да се измъкнеш най-вероятно това е за сметка на болката причинена на любимия човек, безпричинно неосъзнато насилие, по лошо от бой, едно мъчение на душата, с което ти бичуваш хората които обичаш и защо-„оставете ме на мира, добре съм”, незнам кой залъгвам. Аз знам че не съм добре, никой който е „добре” не би се държал така, има си дума за хора като мен и тя е „чудовище”.

Защо пиша това ще попита четящия, ако има такъв, надявам се не защото аз съм един болен мозък. Пиша го за да се убедя че не съм луд, за да ми напомня нещо какво съм направил, не че ще забравя някога. Пиша го за да не лудна съвсем, защото ако изгубя контрол над себе си едва ли някога ще го възвърна отново.

Пишейки това ме е страх че ще изпуша, ще ми изгорят бушоните, има много фрази но във всички случаи ефекта е един и същ.Страх ме е че ако спра да пиша ще се върна към затворения ми кръг от размисли,идиот,глупак как можа, страх ме че ако спра да пиша ще се върна в тъмния си ъгъл, ще се свия и ще продължа да мисля.

Не я заслужваш, не я заслужаваш.... само това ми е в главата. И съм съгласен със себе си. Не я заслужавам, защото съм просто поредния долен използвач, поредния задник, поредния глупак.Може би това е цената която платих за живота в лъжа, за убеждението си че съм нещо повече, че заслужавам нещо повече.Накое различно момиче кавото е тя, и какво направих.Нараних я, непоправимо и сега се моля тя да ми прости, въпреки факта че не го заслужавам, въпреки това с цялото си нахалство се моля тя да ми прости, защото я обичам. Да ТОВА ВЕЧЕ ОПРАВИ ВСИЧКО, нали обичам я-следеователно не съм виновен, надявам се да не звучи така защото аз осъзнавам какво прасе съм, не вярвам да съм човек, по скоро едно егоистично същество което не заслужава да живее. Напоследък не бях стигал до този си извод защото Тя ме накара да го забравя, превърна ме в нещо по-добро, превърна от чудовище човек, а това беше моята благодарност за нея.Пиех за да забравя че я обичам а сега когато вече беше в ръцете ми аз пак пих. И я нараних за едното нищо, извадих и душата защото тя се притеснява за мен. За мен, та аз не заслужавам никакво милосърдие да не говорим за човек който да ме обича.

Толкова се мразя в момента. Прекалено нагло дори да продължавам да дишам, защо да хабя въздух за да продължавам себичното си съществуване. Но ако спра това ще бъде прекалено нежен край за мен, аз трябва да страдам, искам да страдам, заслужавам да страдам.Поне ще си умра с усмивка знаейки че с моето отиване света е станал по добър...

22.08.2005

Мамка му. Всеки път когато шибания телефон звънне сърцето ми напира да изкочи. А телефона не е спрял да звъни. И всеки път вдигам, чакайки да чуя прекрасното и гласче, всеки път е някой друг. Всеки път сърцето ми се чупи малко по малко, вече незнам колко още мога да изтърпя.НЕ, трябва да го изтърпя, аз сам си го причиних, и дори не се мразя за това, мразя се защото причиних на на нея, може би още по голяма болка, едно незаслужено страдание. Това съм аз-същество, неблагодарно и злобно което наранява хората които го обичат, само тях и никой друг, наранява ги защото го обичат.

Дори не знам дали ще ми стигне смелоста да сложа край на живота си ако мога да нарека така своето егоистично съществувание, незнам дали мога, смятам че това е най-лесния изход за мен, най-безболезнения, а аз заслужавам да страдам, саслужавам да страдам повече от всеки друг. Дори убиеца е по-добър от мен, той убива хората веднъж, докато аз ги убивам малко по малко, докато аз я убивам малко, по малко докато и повтарям че я обичам. Обичам я, незнам дали някога ще ми прости, копнея за това повече от всичко, както копнеех тя да бъде моя, разкаъвам се но както и обиеца осъзнавам че го правя не на време, закъснял съм и се самосъжелявам за това. Аз не съм достоен за съжаление, и въпреки това го правя, и заради това всеки изминал миг се мразя все повече и повече...

Ако сложа край на живота си ще я нараня, по-лошо беше ми казала че не може да живее без мен, не мога да си отида с мисълта, че съм погубил и нея заради своя егоизъм, ще живея, ще ме боли, защото искам и тя да живее, искам да е щастлива, искам аз да я правя щастлива. Ето пак, какво искам аз, пак се опря до моите желания. Преди исках от бог само да бъде моя, а сега искам и това, мисля че човек има право на едно желание, а бог вече изпълни моето, моя е вината че се получи така, моя и само моя...

Ще продължавам да живея с вината си, ще продължавам да живея с болката, която сам си причинявам, защото заслужавам само болка и страдание, болка и страдание...

Само тя може да ме измъкне от този затворен кръг, само тя може да ми помогне, и вината че нея я няма е само моя.

Не ми даде много, даде ми всичко, всичко което някога съм искал, и какво направих аз с него? Подиграх се, нараних я, за нищо, заради факта че има чувства към чудовище като мен, трябваше да ме убият като съм се родил, щях да спестя на всички токова болка, толкова безпричинно страдание. Телефона продължава да звъни и всеки път не е тя, моето страдание, не, моето заслужено страдание, заслужавам да страдам, да страдам заради това което съм, а извършените злини просто ми добавят още точки, може би трябва да се кандидатирам за титлата „най-лош човек”, не „най-лошо създание”, човек ми звучи като ангел в моя случай. Мисля че ще спечеля защото за болката причинена от мен няма лек, няма друго лекарство освен времето, а чрез него тя се превръща просто в една бавно действаща отрова, отрова с която „дарявам” само скъпите за мен хора, отрова с която тровя и себе си.

Още се надявам да ми прости, да се престорим че нищо не се е случило. Мразя се и заради това, как може да искам това, кой би имал наглоста да иска да го иска, осъзнавайки деянията си? И си отговарям-аз, само аз и никой друг.

Незнам колко дълго ще мога да си записвам разсъжденията, ръцете ми треперят при всяка, буква, всеки нов символ е по труден от предишния, не мога смогна на главата си, ще се опитам да записвам по важното.

Ето продължавам, глупак, идиот, използвач, все прекалено слаби определения за това копето съм, незнам за точно определение за това което представлявам, физиологически на последното стъпало на еволюцията, но искам да съм нещо което не мисли, което няма чувства, няма желания.

Мисля си да и звънна аз, да бе, защо за да я нараня пак, отново, за винаги. Едновременно искам да ме изостави защото не я заслужам, тя заслужва най-доброто, пълната проивоположност на това което съм, едновременно искам да ми прости защото знам че когато тя е до мен аз ставам по-добър от всеки друг, тя ми дава криле, дава ми от някъде онази първична естествена доброта, която си пазя само за нея, за нея пазех всичко най-хубавао в мен, и изведнъв и причиних токова болка, ей така без да искам, безпричинно. Не я виня че се отдръпна, аз съм виновен, но как да бъда пак добър когато нея я няма да ми помогне?

Преди исках хората да ми докажат, че са достойни да ми бъдат близки, а сега не мога да докажа на себе си че саслужавам да живея, как се стигна до тук? Незнам и незнам дали някога ще разбера, незнам дали искам въобще да разбирам.

Единственото щастие в жалкия ми живот ми беше отнето. От кого? От мен,защо незнам.

Този монолог ми харесва, надявам се да намеря в него изход, но изход няма, изход не се вижда. Или може би аз съм сляп, заслепен от егоцентризма си, не виждам решението. Въпреки че не мога да го видя, ще продължа да го търся, защото ъм длъжен, длъжен да поправя това което съм причинил, надявам се да мога, надявам се да ми стигнат силите.

Искам да продължа да пиша. Никога не съм споделял с нокого, незнам защо, мисля че не ми олеква както на другите, а сега споделям със себе си и не намирам връзка, не намирам съчуствие, може би не го търся на правилното място, но съм сигурен че го търся при греешния човек себе си-една голяма греешка, за жалост непоправима.

neznam dali tova e za tuk, no na men mi izglejda kato ese

Antares · August 27, 2005

Призраци... Всички сме призраци... Вървим, крачим, разминаваме се един с друг и не се забелязваме. Всеки забил поглед в сивотата, всеки затворил света в рамките на сивото си ежедневие. Всеки отказващ да гледа цветовете и красотата в заобикалящия ни свят, защото така горчивината е по-силна. Сравнявайки цветовете на дъгата със сивото, в което сме се потопили само усилваме горчивината и за да е по-лесно, по-безболезнено - всички цветове се размиват, сливат и остава сивото.

Крачим сами. сами сме си избрали този път. По-леко е да си сам, да ги няма грижите и отговорностите, да я няма болката, съпътстваща любовта. Виждаме двойка, обичат се, крачат заедно, споили душите си във краткотраен (може би) съюз. Но животът, времето влияят, тази спойка корозира... ще издържи ли на корозията? Времето ще покаже. Времето... Времето лекува всички рани, от него болката изветрява, изчезва. Също както изветряват и изчезват чувствата, емоциите, любовта... И остава само забравата, остава сивотата.

И така... ние крачим сами, забили поглед в сивите рамки на ежедневието си, прозрачни и невидими един за друг... призраци. Разминаваме се, отказвайки да погледнем в очите на другите, страхувайки се, че ще видим техните болки, страхувайки се, че ще си спомним за нашите болки, удавени в сивотата. Вървим, слепи и глухи, сами избрали безсилието да променим нещо, страхуваме се, че ако станем добри ще останем сами, страхувайки се от кръста Христов, страхувайки се, че сивотата ще ни смачка и сами мачкаме малките стръкчета, фиданки доброта у другите, превръщаме ги в пръст, в цимент, от който строим сивия си свят. И крясваме на съвестта си да млъкне, крясваме на добротата да изчезне, стъпкваме ги, убиваме ги, убивайки и себе си, избождаме очите си, за да не виждаме дъгата. И крачим напред и напред, вклинени сами от себе си в сивите рамки на построеното от нас сиво циментово ежедневие, слепи и глухи, безплътни и бездушни, песъчинки в бетонните стени на затвора, който сами сме си построили... Призраци, всички сме призраци...

AuReOluS · August 28, 2005

Лесно е да се скриеш зад ефирната обвивка на съществото,което представляваш...,но не лъжеш ли себе си,че чувстваш чрез нейните сетивни точки...,които не се докосват с реалността,която си избрал или избрала душата?

Призрак!!!.. - образ на бягащия..на търсещия убежище,на силния,неубеден в силата си...Защо?И защо сам?!

Съжалявам,че ще те разочаровам Скорпи,но не си сам...призраци много.....

Aquila · August 28, 2005

Прочетох това в един форум и мисля, че е много подходящо в момента:

Сбогом, безсилие, мразя те!

Убийствено ярка е болката

от натрапчивата самота,

когато край тебе са хиляди хората,

но не усещаш подкрепа, а само тъга.

Обидно силен е споменът,

за това да бъдеш желан,

за това да чувстваш скоростта на живота,

а не така - сякаш е спрял.

Безкрайно далече са чувствата,

сякаш никога невкусени,

тук са само сълзите и болката

на сенки във черно отрупани.

Излишен и сам, и отритнат,

така ли се чувстваш когато

себелюбието, честта се провикнат,

че това е до болка познато.

Знам повтаря се пак и отново

да търсиш Светия Граал

без щит и без меч, само със слово

и дори победител си пак неуспял.

Самотата е винаги красива,

безмълвна, тиха, удобна,

но понякога е и дива,

може да бъде силно отровна.

"А какво ми остава" ще кажеш,

шом няма друг, имаш себе си, нали?

Знам, че ще искаш да се откажеш,

била съм там и преди.

Всичко ще свърши внезапно

с тихо прещракване в теб

и дори ще ти стане приятно

да не бъдеш добър, а парче лед.

Аз такава станах,

няма връщане назад,

да мисля и чувствам престанах,

посипах душата си с прах.

Така е по-лесно да си с чиста съвест -

да търсиш добро в злите дела;

да можеш безскрупулно да лъжеш, да съдиш;

да не бягаш, а да живееш в смъртта.

Това е да си на тъмната страна -

да не се страхуваш или плачеш;

да бъдеш във власта на тъмна луна;

да бъдеш все студен и мрачен.

Ха! Бягаш от свободата?

Защо се страхуваш да си силен?

Тогава върви във светлината,

която заслепява и крие.

Ако ти стиска обърни гръб,

покажи какво заслужаваш,

ако ли не - избери друг път,

вместо мъките да удължаваш.

Забрави тъгата и болката,

отдай се на самотна тъма,

поспри, не клати люлката,

така аз съм най-малко сама.

Убийствено ярка е болката знам,

безкрайно горещи сълзите,

ужасно искаш да избягаш от там

и край да слойиш на дните.

Кажи "Сбогом, безсилие, край",

недей да крещиш пак през сълзи;

кажи на страха "Мразя те, знай",

на съмненията кажи, че са мъртви.

Недей, не бягай, не плачи,

преглътни всичката мъка;

усмихни се, отвори очи,

махни с ръка на разлъка...

Сбогом безсилие, мразя те,

сбогом, разбити мечти,

сбогом, образ огледален,

на парчета ще станеш и ти!

Единственото което мога да добавя, е че самотата никога не е решение, дори и да изглежда единствен изход. Самотата непомага, а само отлага.

RainboWHunteR · August 29, 2005