Лирично отклонение

[earache]

Shredded Humans

 

Early hours, open road, family of five - on their way home

Having enjoyed a day in the sun, their encounter with gore has just begun

A homicidal fool not knowing left from right, now has the family in his sight

Trying to perceive if he's blind or insane,

he steers his car into the other lane

 

Both of them collide, expressions horrified

Head on at full speed, the vultures will soon feed

 

The father of three was impaled on the wheel,

as his skull became a part of the dash

His eyeballs ejected his sight uneffected, he saw his own organs collapse

His seatbelt was useless for holding him back, it simply cut him in two

Legs were crushed, out leaked pus as his spinal cord took off and flew

The mother took flight through the glass, and ended up impaled on a sign

Her intestines stretched from the car down the road for a quarter of a mile

 

Fourth child on the way, won't live another day

Fetus on the road, with mangled little bones

Little children fly, not a chance to wonder why

Smashed against the ceiling, all their skin burning and peeling

Shards of glass explode, chest and skull now implode

Corpses they've become, and graves will have to be dug

 

Underneath the wheels, burning rubber on your face

Bleeding from your eyes, the slaughtered victims lies

Knowing what he's done, he just backs up one more time

Laughing at the mess, a pile of meat on the street

 

One child left slowly dying now, arteries gushing blood

Now it's time to feed on flesh, the gore has just begun

 

Early hours, open road, family of five - on their way home

Having enjoyed a day in the sun, their encounter with gore has just begun

A homicidal fool not knowing left from right, now has the family in his sight

Trying to perceive if he's blind or insane,

he steers his car into the other lane

 

The look of death in my eye

Surely no-one will survive

Just a pile of mush

Left to dry in the sun

 

I see my fresh kill

Left in the road

Remains of your bodies

Mangled and torn

 

One child left slowly dying now, arteries gushing blood

Now it's time to feed on flesh, the gore has just begun

[velvet_underground]

Тва за Любими моменти трябваше да бъде.

[Grimjaur]

***********

Постави ръка върху кожата си.

Чувстваш ли тътена?

Чувстваш ли реките във себе си,

чувстваш ли бурите, яростните стихии,

чувстваш ли огъня вътре под нея,

чувстваш ли?

Вече дланта ти изгаря.

Задръж я все там - върху тленната кожа -

горяща земя на пустиня.

 

Погледни ме.

Виждаш ли прозорец,

зад който бушува яростна нощ?

Виждаш ли странника, седнал пред залеза,

виждаш ли бздната, вътре във мене,

виждаш ли?

Очите ти издъхват, ослепяваш...

задръж ги все там, върху мене.

 

Чаканият час наближава.

И скоро над полето ще удари.

 

Чуваш ли...?

 

 

Снежнобяла, бездиханна

 

Далечен смях във черна пепел

 

 

От умиращ живот

И малко бездиханно цвете…

 

Едничка роза- снежнобяла

Нявга живяла във обич -

малка измама,

заспиваше в мълчанието на деня

В малък, глинен дом

Тежка пръст,

Черен, тягостен гроб….

 

Нямаше кой да полее

мъртвобялата роза…

 

 

Време на мечти

 

Живеем в свят от късно сбъднати мечти.

Вчера обикновения човек искаше да постигне нещо, но времето не му позволяваше, защото е

недостатъчно. Времето не искаще да даде плод на стопанина си или поне не мислеше да го даде

навреме.

Човекът беше лош стопанин е вече отдавна знаеше това. Независимо от знанието си, обаче,

той тръгваше да гони вчерашните

си мечти, защото мечтите не се сбъдват на момента, а изискват време.

Време има достатъчно.

Въпрос на време е дали ще ти се сбъдне мечтата или ще остане несбъдната и вечна след като

не успееш да се вместиш в отреденото ти от времето време.

Сега ще срещаш хора със сбъднати мечти , но техните мечти са малки и скромни.

Времето определя мащабите на мечтите ти, а и човек никога не може да поиска нещо повече от

това, от което си представя - човек никога не иска неща, които не може да си представи.

А има много непредставяеими неща. Само си представете...

Утре ще е времето на вчерашните мечти. Те може би ще се сбъднат, но няма да са вече актуални.

Ще се превърна в един старомодно изглеждащ човек със сбъднати малки мечти. Старомоден ще съм

заради времето, защото то винаги избързва и е недостаъчно.

Сега ще си измисля една мечта, защото няма време и скоро ще стане утре. А утре ще се сбъднат

вчерашните ми мечти.

[farrell]

no matter what i do,or what i say

i awlays semm to be making a misktake

i never seem to find my own way!

patience some say

is the key word for you babe:

but i can't

and i wont,and i ain't

 

coz Trouble is my little name

a lot i like to play this game:

i am lost-i am found

i am up,i am down

sometimes high in the clouds,sometimes down below,

i'm so in my pride,so in my shadow

i cant stay-i can't wait!!!

 

i'm awlays stuck between some things,

i can't decide whether to spread my wings,

or to stay down on the ground,

where i'll be found by someone,

who eill stay with me in the rain,

who will wash away my pain;

not just someone

but the one!!!

 

but Trouble is my little name

a lot i like to play this game:

i am lost-i am found

i am up,i am down

sometimes high in the clouds,sometimes down below,

i'm so in my pride,so in my shadow

i cant stay-i can't wait!!!

[Antares]

Огледах се. Бях прикован за земята. Не можех да помръдна, не можех да направя една крачка. Зачудих се - странно е! И започнах да мисля, кое ме прикова на земята, като до скоро мерех сили с облаците, надсмивах се над слънцето, че е толкова бавно. Огледах се - нищо не виждах. Очите ми бяха целите в кал. Клекнах и заходих на четири крака. Накрая намерих една чешма - измих си очите, погледнах чешмата - на нея пишеше "истински приятел". Благодарих на тази чешма, че я има. Почувствах жажда, бях изтощен - пих от водата и се почувствах освежен. Дробовете ме боляха - бях пушил прекалено много от дима на самозаблудата. Кашлях дълго, но накрая дробовете ми се прочистиха. Почувствах болки в стомаха, присвих се и се свлякох на земята. Бях се хранил с развалена храна - фалшиви илюзии. Бръкнах в гърлото си и повърнах. Повърнах всичката тази пумия, която беше толкова фалшиво вкусна, когато я поглъщах на огромни късове. Когато повърнах и освободих стомаха си почувствах, че съм гладен. Видях на едно дърво плод - дървото на истината. Откъснах един плод, отхапах и веднага изплюх - истината беше горчива. Но глада се засилваше. Погледнах в далечината - мираж, обилни маси, отрупани със нови фалшиви илюзии. Спомних си болката в стомаха и откъснах нов плод истина, сдъвках - същата горчилка, насилих се и продължих да ям. Не беше толкова зле, като свикнеш. Наядох се, почувствах нови сили, можех да вървя прав. Огледах прекрасните си крила - бяха целите покрити със сажди - болка. Летейки над комините на неяснотата и фалшивите самозаблуди крилата ми се бяха покрили със сажди от болка. Отидох до вече любимата ми чешма - чистата и студена планинска вода продължаваше да тече обилно. Измих си крилата и ги почувствах по-леки - бях превъзмогнал болката. И в мига, в който смятах да се опитам да полетя - погледнах - чешмата имаше нужда от ремонт. Беше се напукал камъка, беше се наслоил варовик в коритото. Беше покрита със листа, натрупала се беше мърсотия по нея от лошите грижи. Тръбите бяха запушени и зеленясали. С обич почистих тази прекрасна чешма, поправих камъка, запълних пукнатините с любов. Изчистих мърсотията, част от нея бях натрупал аз, докъто изчистих крилата си. Доволен и удовлетворен от стореното вдишах щастлив планинския въздух. Дробовете ми бяха пълни със студения въздух, чистото сърце. В този момент любовта ме осени, Слънцето ме озари с обич. Аз щаслив разперих крила и литнах без никакво усилие. Стремглаво полетях към любовта, макар и съзнавайки, че може да изгоря.

[Deftur]

Днес се прибирам във вкъщи.

Ключалката тихо изщрака.

Майка ми с усмивка се мръщи,

с наредена трапеза ме чака.

 

Тук е все тъй спокойно,

няма и следа от наука.

Леглото ми сякаш е тройно,

с удоволствие потъвам в скука.

 

Старият часовник…,

шумът му ме приспива.

Тук не съм самотник,

котката до мен се свива.

 

Татко ме събужда:

Хайде на вечеря!

Да повтаря няма нужда,

стомахът ми трепери.

 

След това излизам

приятели да срещна.

Откога не съм ги виждал,

дали за мен се сещат?

 

Хайде бе, човече!

Ти сякаш ни забрави!

Все си там, далече!

Тайфата вдига врява.

 

И седим на наш’та пейка,

споделяме си всичко.

Пием, чоплим семки.

Това е вкъщи - точка!

 

Не убивайте поета, той толкова си може!

[maddrum]

Не знам това дали се брои за лирично отклонение

Това е едно мн сериозно мое есе по-философия...или поне трябваше да бъде.

Бях очарован като си го открих

Няма да го пействам любопитните да цъкнат тук.

[second.life.syndrome]

- Ти си комп. Ама много як - като твоя.

- Хахах! Да, комп съм! И?

- Значи... Ти не можеш да оцениш това, което притежаваш. Защо ти е на теб такъв комп? Играеш на Sven... Просто не можеш да оползотвориш всичките му възможности. Но аз мога. И ще го правя с удоволствие. За теб е все едно дали е много хубав или не толкова хубав - върши ти същата работа. И не би имала проблеми с по-лош... Абе... Не ме карай да ти вдигам самочувтсвието.

- Опитай се... Да видим как ще стане.

- Намери си човек, който си заслужава.

[farrell]

breathing,just to be breathing

without you,

is something,something

i cannot do

 

all i wanna hear

is to say how much you love me

all i wanna feel

is your arms wraped around me

all i waana do

is to stay here with you

 

living,just to be living

with someone else,

is a feeling,feeling

out of any sense

 

so all it needs to be

is just you and me

[Antares]

В играта на котка и мишка, котката трябва да внимава, да не би мишката да се окаже добре маскирал се Ротвайлер

[LPFC]

едит

[NightWolf]

-Аз никога не бия детото-чух веднъж да казва баща ми пред гости-Боят е дивашка работа и създава фалшивото впечетление у детото че грешката е изкупена.А една грешка не може да бъде изкупена с няколко песника.

Той наистина не ме биеше .По-късно осъзнах ,че няколко шамара не можеха да задовлят злобата и ненавистта му към мен.Ето защо той ме наказваше.Обмисляше наказанията си и спокойно ги прилагаше без всякакъв изблик на раздразнение и гняв.

-Защо закъсня ? - миташе ме той меко ,когато едва прибрал се го заваирх да се храни с майка ми

Отбихме сме да поиграем в градината - казвах аз докато още не знаех да лъжа.

-Застани на стената !...Не там ,тук в ъгала.

Той държеше на това "тук , в ъгала" защото от там можех да наблюдавам как се хранят и следователно по-обилно да преглъщам слюнките си.Двамата тъкмо довършфаха млечната супа с карфиол , една от любимите ми.Баща ми огреба последната чиния и подаде чинията си към майка , за да му сипе още.Тя всъшност отдавна беше приела ролята на безучастен свидетел, в такива ситуаций.

Подир супата идваше ред на зачервения стек със стръгче магданоз.Така бях гладен , че бих се и задоволил с няколко филийки хляб,но знаех че е излишно да формулирам желания...нямаше кой да ги чуе.Баща ми привърши яденето ,наля си още една чаша студена бира и разтвори вестника в очакване на кафето.А аз седях в ъгала и гледах натам , за да убивам времето и да не мисля толкова за болките в стомаха си.Мина и редът на кафето Баща ми с облекчение се изтегна на кушетката ,все тъй погулнат от вестника.А мойте мъки тепърва започваха...Острото чувсто на глад постепено се притъпяваше и се превръщае в някаква тягостна горчилка.НО заедно с това все повече се засилваха болките в отмалелите ми колене.Баща ми бе задрямал и аз използвах момента да поседна на близкия стол.,но баща ми отвори очи и запита

-Умори ли се ?

-Не мога повече -признах гузно-ще падна

-Добре.

И тогава за пръв път ме затови в гардероба за белъото .Това бе един вграден гардероб ,която най-долна част бе предъзначена за съхранение на убувки , но тъй като нашите убувки стояха пред врата , бе свободна.Така че баща ми ме натика в тая долна част , опираща в цимента и не по-висока от половин метър ,в която едва успях да се свра ...После той захлопа врата и ме заключи.Бях затиснах отвсякъде с дебелите дъски на този гардероб като в консервена кутия,лишен от възможността да седна и дори да се обърна.Въздухът не ми стигаше , задъхвах се и у мен все повече се засливаше чувстовото ,че съм затиснат , че след миг ще бъда смачкан като хлебарка.И ненадеино започнах да грещя,да се дера от крясъци макар да знаех ,че няма кой да ги чуе,защото майка ми почиваше през три стени а баща ми сигорно без излязъл в градината ....а и да не беше само с наслада щеше да ме слуша как вкма.После вероятно съм припаднал от изтощение , от задуха и най-вече от тоя подлудяващ страх-страха от тясното пространство...

 

 

мотива е от Богомил Рейнов Да не вземете да решите че бащата ме затваря в някакъв си гардероб

[RottenBrain]

Nightwolf - адски готино. Има ли продължение? Писал ли си нещо друго? Само една критика - оправи си малко правописа и ще си 6

[NightWolf]

Nightwolf - адски готино. Има ли продължение? Писал ли си нещо друго? Само една критика - оправи си малко правописа и ще си 6

<{POST_SNAPBACK}>

Не , няма продължение ...мотива за лошия баща е от богомил рейнов а за тясното простроство да си призная,винаги ми е бил интересн тоя страх и The`Scorpion и още няколко човека като признаха че имат същия страх ме удари музата

 

-Това ще ти помогне да порастнеш-обичаше да казва баща ми ,когато ме изпращеше да стоя прав в ъгала.

Аз бях трвърде дребен на ръст по онова време и тоя моя недостатък се превръщаше в допълнителен източник на неприятности.Злополуките идваха от всички страни но най вече ое Джеф.Джеф беше слаб ученик , достатъчно слаб че да повтаря класам но беше най-едрия от всички ни , а това в ученическите години е силата с голямо С.Джеф ползваше тази сила във всички случеи и срещу всеки , но най-вече срещу мене ,защото аз бяхй-дребния и защото имах глупостта да му се противопоставя открито.Това стана веднъж когато бяхме край реката и джеф ловеше риба.Естествено нищо не хващаше ,така че по едно врмее реши да смени стръвта

-Върви да ми вземеш червеи!

-Набери си сам- отвърнах лекомислено тъй като се гнусях от червай толкова колкото баща ми се гнусеше от мен.Всъшност той не ми баше истински баща, но тия работи ги осъзнах твръде късно.МОже би и заради това се отнасяше така към мен , той виждаше в мен онач част от мъжа, мъжа в пълния смисъл на думата , понеже този човек беше лишен от възможността да има деца.

Тежкия шамар разбира се не закъсна да се стовари върху гърба ми,после ме сграбчи за носа с големите си мръсни и вонящи на тютюн пръсти,той вече пушеше,и ме поведе към торищетото и тъй силно ме стискаше за носа че ми потече кръв,а наоколо децата виеха от възторг,същитете тези глупаци които Джеф унижаваше всеки бои ден стояха и гледаха безучатно ,че и се наслаждаваха.КОгато стигнахме торището той ме бклъсна с всички сила в нея и изрева

-АКо до пет минути не непълниш тая кутия с чевеи , ще те напъхам целия вътре !!!

Занесох му след 5 минути това което бях събрал , като подтисках погнусата сии бършех машинално все още окървавения мост.Вкъщи разбира се ме чакаше новото наказание на баща ми ,заради нечистя ми вид ."Джеф ме наби и ме натика в торището " оправдах се аз но той се усмихна и каза :"не съм те карал да ходиш при Джеф".Но това не е най-важното.По-важното е че от тоя ден се превърнах в истински роб на Джеф , купувах му цигари и кибрит , давах му тетрадки и химикали , защото за него това беше просто пилеене на пари.Дори ме принуждаваше да му чистя обувките с клечка за зъби от калта.Сега вече ми е трудно да с подробности ,картината която детското ми въображение рисуваше всяка нощ ,но тая картина изобилстваше от юмруци , щамари и ритници ,нанасяни по мутрата на Джеф.И тоя мръсни к летеше във всички посоки или падаше в нозете ми , обаче аз пак го вдигха , пак го биех и после пак го биех, докато накрая не заспивах задоволен и изтощен.Смоа че всичко това бяха мечти ,а мечтите не засищат истински.И не ми беше достатъчно трудно да разбера че ако не мога да му нанасям открито ударите , трябва да го праавя скрито.

Начлото бе добро , и нямаше смисъл да спирам ,защото издавайки на учителите кои къде си държи пищоввите , каква щуротия е намислил аз се превърнах в любимец на учителите.То се знае , информацията която давах в повечето случеи се отнасяше до Джеф и когато успях да съобща че Джеф е откраднал цял буркан натрий и че организира колективно бягане от часа , мръсникът беше изхвърлен.Това беше моя най=щастлив ден и заедно с това най-скръбния...косвените удари не се различаваха много от мечтите в леглото.Врагът беше улучен , но без да знае че именно ти си го олучил.Врагът беше олучен , но ти нямаш силата да го доубиеш с подигравките си ...

[Grimjaur]

Уведомяваме Ви,

че проектът “Работилница за изящна словесност” към Министерството на младежта и спорта стартира в края на месец август. Проектът е с продължителност 5 месеца и заниманията ще се провеждат през съботите и неделите в рамките на този период. Сформирани са 3 групи за безплатни обучения – проза, поезия и драматургия, които ще се провеждат в град Пловдив, ул”Кр.Пастухов”18, в непосредствена близост до Пловдивски университет. На участниците се осигуряват материали, възможност за публикации в Интернет, отпечатване на творбите им в сборник, участие в литературни четения, посещения на театрални постановки и занимания в самодейна театрална трупа. Издават се удостоверения за завършените по направленията обучения от квалифицирани специалисти и с подкрепата на Съюза на българските писатели.

Предвид изпратените материали и участието Ви в конкурси сте одобрени и вписани в първоначалния списък на обучаващите се.

За да потвърдите участието си в проекта, Ви изпращаме нашите координати. Очакваме вашия окончателен отговор до 22.07.2005 г.

 

Искам да попитам - някой от вас да е получавал подобно нещо?Щото днес го получих и ми стана много интересно....А не съм участвал в конкурси сигурно от гимназията...Пък и не съм пращал материали....Та ми стана интересно да се допитам...

[RottenBrain]

Хмммм...интересно звучи. Адрес имаше ли в писмото? Това е единственото което намерих с Гугъл - ЦЪК!. Номер 15. Единственото което се разбира е че е в Пловдив, че са в няква програма за младежки дейности и че са получили 4613 лева. Я ако има по-запознати да кажат нещо, че бая се заинтригувах...

[Grimjaur]

Имаше само и-мейл и телефони.

[Grimjaur]

Приключенията на малкия зъл видър в големия Град

 

 

Имало едно време един малък зъл видър,който се казвал Фиктор,ама всички нарочно му викали Evol с три колибки(^^^) за да го дразнят.Веднъж на малкия зъл видър му писнало да си седи у тях и да слуша Sepultura,Slayer и Anathema(чат-пат и Тату), та решил да се разходи до големия град понеже имал свободно време за губене(другите на т’ва му викат изпит по селскостопанска техника…)След като стигнал в големия Град малкия зъл видър се отбил във ВСИ-то(Висш Сатанински Институт)та да убие малко време във благи приказки с престарели отци асистенти,доценти,доктори и други демонски величия.След като побъбрил с тях за времето,колорадския бръмбар и раличните видове мастити по кравите,Фикторчо наминал към добрия си познат Гримьoр,който не бил гримьoр,ама тъй си му останал прякора щото веднъж нагримирал сестра си много ефектно та станала BeautyinBlack(и малко червено,синкаво и тук-там зелени петънца).След като Фикторчо се отбил на местоработата на Гримьoра и си побъбрили,щото не са били виждали от много време(от около 3 дена,или към 40 часа в чата),той решил да прояви всеизвестните си способности на мисионер(разбирай inviter) и зарибил едно невинно девойче(уж) да му пълни канала,щото и тя била бясна чатърка,ама пък голяма ламя.Докато се свалят,на нея и свършило времето и требвало да си ходи… И тука свършва първата част от приказката,щото автора го мързи да пише повече,пък и злия видър го е натиснал за врата да ходят да пият бира(или водка,или облаци,или за квото има пари).

Aвторът: След няколко дни,след като ме пусна мързела,реших да си седна на големия гъз и да донапиша приказката за малкия Еvol.Край на лиричното отклонение.

Продължение:От тук започва продължението на приказката….

Такааа…След като малкия зъл видър се напукал с бира в едно реномирано кръчме с лирично-поетично-паган-блек-спиид-траш-фолк-хардкор-рокендрол име Светлините - казвало се тъй щото като удариш две бири с 2 големи водки и виждаш сивите човечета да ти светят отгоре с едни гадни светлинки,щото като истински бели хора ние не се задоволяваме с 2 бири и 2 водки…И малкия зъл видър си вървял леко по Главната(прототипа на Витошка),блеел в небесата и доволно уригвал на Загорка с цаца,когато пред него изведнъж изскочил Злия Рапър и изревал със страшен глас: Ъ,ъ,ъ,ъ,майна, шъ тъ ибъ,майна,къде си тръгнал,копеле малко,ъ,ъ, и what си ти ъ?Малкия видър обаче не се уплашил,щото се бил срещал вече с много такива противници,пък и всеки се мъчел да се прави на зъл рапър ама не на всеки се отдавало.

Злия Рапър през тва време седял напушено ухилен пред него и чакал отговор,ама напразно чакал,щото пък Фикторчо го мързяло да говори и зат’ва само доволно се оригвал насреща.И докато се гледали либовно изведнъж и на двамата им дошла идеята да сритат минаващото покрай тях мангалче,което и направили.А мангала,нали си е мангал,хукнал с бесен вой на настъпан педерас да търси униформена помощ,ама получил само една палка зад врата.

А през това време на автора му писнало на хуя да слуша Falkenbach и да порка кафе зат’ва решил да накара злото видърче и Злия Рапър да се посбият пък той да иде да пие една бира в работно време.

И след като порядъчно се бил напоркал,автора продулжил ама едва едва уцелвал клавишите…

Та по едно време малкото зло видърче видяло да се задава старата лоша вещица loreia , дето му се била заканила да му оскубе космите по муцуната с пинсета(т.нар. индианско бръснене) и се стреснало щото знаело,че тя ще помогне на гадната чернилка(не съм расист,просто съм комплексар,че не мога да настигна негрите на дължина,ама на жената и т’ва и е много) и надавайки боен рев:”Бозаааааааааааааааааааааа!!!!!”

се втурнало на бой с кирливите си чорапи дето правели 200к poison damage.Захванала се люта и страшна битка:хвърчели косми,веели се коси,миришело на лошо и чат-пат некой от бойците попръдвал от зор….Дааааа обаче!!!Малкото видърче било срещу двама и постепенно започнало да губи сили….Тука се намесвам аз и понеже тая приказка взе да става тъпа и мноо дълга викнах на помощ на видъра воина Odhinn с двамата негови mercenaries ping и Haler,та те дотрошили т’ва което било оцеляло,помогнали на видъра да намачка чернилката, а вещицата за наказание почнали да гъделичкат и тя се пукнала от смях.

Ех,деба най-накрая конец!!! На житие ново турих венец…пък който е недоволен или иска роля – ще има продължение….

 

 

Тази приказка за съжаление, така си и остана недовършена.Героите и случката са реални, обаче.

[GeorgiK]

Бях си запуснал темата и не смятах повече да я чета или да пиша в нея... Просто така... Но тая вечер написах нещо дребно и реших да го споделя.

 

Краят на съня

 

Имам нещо повече да ти дам.

И ти имаш нещо в повече приготвено за мене.

 

Повече от развяната ти коса и намръщената физиономия,

Вятърът те разрошваше, а ти искаше да си хубава.

Повече от безкрайно дългите ми ръце, които намират завършеност само хванати около теб.

Обичаше прегръдките ми повече от коняк...и от ром също повече.

Повече от очите и повече от погледа ти, когато превързваше раните ми.

Аз бях вечно ранен и вечно нуждаещ се от твоите превръзки.

Повече от стабилността на моята лудост, повече от смешника, който бях.

А хората ме обичаха и ти ми се радваше.

Повече от ексцентричността ти, която свенливо криеше,

Хем знаеше, че нормалността е порок и че те обичам защото не си.

Повече от купищата книжнина от типа "ненужни факти" в главата ми.

А ти толкова да ми се възхищаваше.

 

Но това не е всичко.

Ела с мен от другата страна на вратата...

Ела...

 

13.07.2005

 

Вдъхновено от Live...да са ни живи и здрави.

[LPFC]

на мен ми хареса това, Георги !

надявам се ,че начинът,по който го изтълкувах е грешен.

[RottenBrain]

...засилих се към него. Леко приклекнал. Рамото ми се вряза в гърба му с глухо тупване. Явно изненадан той падна на земята. Погледнах го за част от секундата. Лежеше по корем, дори не ме беше видял още. Засилих крака си към бъбреците му. Копелето се беше стегнало. Шибани защитни реакции! Ритнах го още веднъж. Чух леко изпукване. Май бях нацелил ребро. Още по добре! Продължих да го ритам с цялата злоба насъбрана в мен. Издаваше сподавени звуци. Опита се да обърне глава за да ме види. Още не. Залепих подметката си върху главата му. Главата му се удари в паважа. Отдръпнах се леко и стоварих крака си върху сгъвката на коляното му. Сигурно боли. Добре! Така трябва! Посегна с ръка напред, сякаш се опитваше да избяга с лазене. Още не казах! Настъпих я и леко завъртях крака си. Асфалта свърши останалото. Отдръпнах се леко за да се насладя на това което бях направил. Имаше малко кръв по ризата му, там където го бях ритал. Май счупеното ребро беше пробило кожата. Малко му беше...засилих се отново. Сякаш ритхан СтереоПор( ) - минимално съпротивление. Крака ми сякаш потъна в него. Бях доволен до някъде. Отдръпнах се, сякаш да му дам време да се съвземе. С измъчени движения успя да се обърне. Погледна ме. Болката сякаш се удвои когато видя лицето ми. Познато лице. Застинало в каменна физиономия. Гаргоил, вкамене след толкова години на свобода. От челото му се стичаше алена струйка кръв. Погледна ме, сякаш питайки ме безгласно "Защо?". Просто се усмихнах и засилих кеца си към устата му. Устата му се напълни с кръв учудващо бързо. Почна да се стича по бузите му. Беше красиво. Погледнах го отново. Единствените думи, които успяха да се отронят от устата ми бяха: "Съжалявам, просто не можах да устоя...не можах да устоя". Усмихнах се отново. Подметката ми отново се засили към лицето му...

...3 минути по-късно си тръгнах. По пътя викнах линейка. Трябва да показваме човечност от време на време все пак...

 

 

*всички събития и герои в разказа са напълно измислени. Приликата с действителни такива е напълно случайна...е, почти случайна...no hard feelings все пак...

[GeorgiK]

на мен ми хареса това, Георги !

надявам се ,че начинът,по който го изтълкувах е грешен.

<{POST_SNAPBACK}>

 

Не знам, как си го изтълкувал...но да речем, че е грешен. Благодаря иначе... Не се получи нещо особено, но си слушах ей така вчера вечерта Live и реших да си крадна някоя и друга идея (то направо е грабено с шепи) и да завържа все пак нещо мое...

[second.life.syndrome]

[NightWolf]

Не знам дали тук е мястото , но се натъкнах на тоя сайт и искам да го споделя с вас ===> цък АКо не казвам нищо ново , сори

@HemophiliacInMe не е глупаво , въпреки че се съмнявам че го разбрах

[Antares]

Смъртта на един призрак...

 

На 12.07.2005 почина

Стойна Николова Благоева

38 години

Погребението ще се извърши ...

 

Позволете ми да разкажа историята на един човек.

Съседка ми беше. Беше. Да, няма я, и най-тъжното е, че повечето хора, които я познаваха просто ще отбележат един факт и стига толкоз. Чета посланието на некролога й - лицемерно "завърши един скромен живот..." - да скромен беше, никой никога не й беше позволил дори да си помечтае, че може да разпери криле. "...ще пазим мил спомен в душите си..." - че кой мамка му, ще си спомня за нея. Тя беше един призрак - тя не живееше, тя витаеше. Тя съществуваше. А, не искам да градя образа на една светица, на един мъченик - тъпа беше като дъска, но какво от това?! Беше човек, а за всеки от нас беше просто миризливата Тона...

Но нека на-две-на-три да ви разкажа за нея, да, тя живя така - на-две-на-три.

Не знам къде е родена, не знам къде е израстнала, помня, че ми беше съседка. Всички я знаеха като лудата Тона. Имаше две дъщери - бяха абсолютна напаст - никакво възпитание, щурави, нагли и невъзпитани и още толкова. Помня как бяха хвърлили едно коте от седмия етаж, за да видят какво ще стане (оцеля). Никой не ги харесваше, не знам дали някой ги обичаше. Мъжа й беше и е (предполагам) багерист. Нека го опиша - представете си един селянин, сега си го представете висок около метър и шейсет и пет/седемдесет. Сложете му шкембето, и получаваме вида на една жаба. По думите на съседите - добър човек. На мен винаги ми е бил крайно противен, без да съм видял нещо лошо от него. Прост и простоват. Част от бирено-ракиената компанийка, която се събираше пред входа на чашка. Биеше я, малтретираше я, държеше се с нея, сякаш не е човек. Всякаш никой не я възприемаше като човек. Аз самия разбрах как се казва, едва като прочетох некролога й. Когато мъжа й беше за известно време касиер на входа изчезна със касата на входа. Тона говореше много, приказваше всякакви глупости, беше прост селски индивид. Милия Благойчо (каква ирония, името) я биеше за спорта, да има. Чувал съм крясъци от техния апартамент, скандали. Чувал съм как Тона крещи на децата си, как й крещи самия Благо. За Тона разбрах малко повече от майка ми, която може би се държеше най-човешки с нея.

Разбрах, че като дете е била малтретирана и бита от баща си. Приятния живот продължава след като се жени за Благо. Картинката е същата - бой и тормоз. Семейство Адамс (нейното) имаха за известно време едно куче - разбрах, че са го насъсквали (баща и деца) срещу нея, защото тя се страхуваше от кучета, само за да се забавляват. Майка ми разказваше, как една нощ, докъто пушела чула как Благойчо я изнасилва, чувала красъците й. Е, разбира се, ние, хуманните съседи не направихме нищо. Редовно дома й беше сборен пункт за алкохолната дружинка на мъжа й и другите махленски чашки.

Децата започнаха да порастват. Почна да им идва акъла в главата (сякаш). Когато тренирах видях, че едно момче от тренировките ми ходи с по-голямата от тях, бяха започнали да стават красиви (дъщерите й). Болката личеше в очите на голямата, малката изглежда умееше да прикрива истинските си емоции, бе по-сдържана. Признавам, тогава въобще не ми пукаше за тях, за мен те бяха просто децата на лудата Тона. И изчезнаха. Години по-късно разбрах от майка ми, че са били приети от друго семейство за осиновяване.

Не знам кога точно, но просто в един момент бушана й тотално изгоря. Беше след изчезването на Благо, който само между другото не й позволяваше да работи, не искаше тя да разполага със собствени пари. Когато той изчезна, Тона ходеше и метеше входовете. Живееше от милосърдието на някои хора. Егати милосърдието. Просто в един момент скъса синджира и започна сама да си говори, да приказва пълни глупости. Витаеше из блока като един призрак. Витаеше, често нощем съм я засичал, прибирайки се от кръчми, дискотеки в малките часове да обикаля стълбите на входа, като едно привидение. Хората виждаха(виждахме) това, отбягвахме я още повече. Обръщахме внимание на лудостта, на миризмата й (май нямаше навика да се къпе) И изчезна и тя. Аз не знаех къде е. И не ми пукаше, зак'во ли да ми пука - тя е лудата Тона, с която всички се бъзикат, източника на забавление на махалата от край време... Разбрах, че е била приета в психиатрична клиника. Появи се след известно време. Беше по-добре. Говореше по-смислено. Усмихваше се повече. Е, не беше за дълго. Започна да обикаля, събираше кашони, правеше пълни глупости. Чувал съм да се тръшва входната й врата в абсурдни нощни часове. Пак си говореше сама. Чувал съм я по нощите да говори във входа. По миризмата й можеше да се разбере къде е била, от къде е минавала... Никой не искаше да пътува в асансьора след нея, камо ли с нея. Да, това беше образа на Тона. И тя пак изчезна. Аз разбира се, без да ми пука кой-знае колко реших, че пак са я приели в клиника. Видях апартамента й през терасата, вятъра беше счупил едно стъкло - кой да го оправи... Замислих си в какъв ли ад живее...живее... Отидох до София на 12-ти, за изпит. Върнах се следващия ден. Забелязах Благойчо, Благо касата (сега му го измислих) да седи на терасата и нещо да вика на един съсед (партийки от едно време), май пускаха някакъв кабел. На другия ден видях некролога на Тона на вратата на избата. Отначало не можах да вдяна, не направих връзката между истинското й име и това, с което бях свикнал да мисля за нея. Да, от некролога разбрах как се казва. Един призрак си отиде, за добро или за лошо, но вярвам, че е за добро, за нейното...

Да, нека се замисля що за човек беше. Да, нямаше сериозна връзка с централния, но кой би запазил тази връзка при такъв живот? Държал съм се винаги хладно с нея, защото когато не се държа така - досаждаше до смърт. По тази причина и майка ми я отблъсна, въпреки, че беше единствената, която се държеше човешки с нея, но Тона постоянно досаждаше. Винаги ми се е усмихвала като се разминем във входа. Винаги ме поздравяваше радушно, опитваше се да каже нещо мило, колкото й беше възможно, може би усещаше, че въпреки леда в държанието ми, вътрешно ми е жал за нея. Но не, нека не се величая - беше ми жал като я видя, рядко се сещах въобще за нея. К'во, Тона и толкоз...

Такива ли сме наистина хората? Толкова жестоко-лицемерни същества ли сме. Наричаме змиите студенокръвно, но колко е гореща нашата кръв? Моля ви, кажете ми че греша. На всеки от нас може да ни се случи нещо такова, виновни ли сме за съдбата си? Виновни ли сме за неща, които не зависят от нас? Тя виновна ли беше, че от дете е била мачкана, тъпкана, смилана? Виновна ли беше, че не издържа и се строши? Но колкото и да ми се ще да не приема очевидната истина - хората сме студени. Кога се сетих, да й обърна внимание - когато умря... И въобще на кой му пука, нали т'ва е просто Лудата Тона...

Съжалявам, просто исках този човек да не изчезне безследно след смъртта си, почувствах желание да разкажа част от тъжната история на един призрак...