NightWolf Posted February 3, 2005 Share Posted February 3, 2005 RottenBrain prosto si jestok nqmam dumi prosto Link to comment Share on other sites More sharing options...
RottenBrain Posted February 4, 2005 Share Posted February 4, 2005 Благодаря. Нужно ли е да казвам,че такива постове много ме кефят Link to comment Share on other sites More sharing options...
NightWolf Posted February 4, 2005 Share Posted February 4, 2005 ako ne te kefiha 6te6e da si nqkav otvratitelen izrod ako imash o6te takiva gi davai nasam Link to comment Share on other sites More sharing options...
RottenBrain Posted February 4, 2005 Share Posted February 4, 2005 Анадър уан фром дъ брейнс трежър чест. Инджой Darkness Darkness-it is overwhelming. Darkness-never ending. Darkness that is more than night. Darkness that consumes the light. Darkness-that's my body, that’s my soul. Darkness in me screaming: “Go!” Darkness and it makes me kill. Darkness, that controls my will. Darkness-the thing that clouds my mind. Darkness-the thing I cannot fight. Darkness-serves me well. Darkness-clears my path to hell. Darkness-makes me kill 'em all, So it can take it's dark and bloody toll. Darkness-and I like it much, Even though I feel it's cold and deadly touch. With my darkness I am bounded till the end of time. Darkness, darkness, darkness-that's what I am. Link to comment Share on other sites More sharing options...
NightWolf Posted February 4, 2005 Share Posted February 4, 2005 ne sum obraten sigorno i ti ne si ama svoboden li si v drugiq petuk Link to comment Share on other sites More sharing options...
RottenBrain Posted February 4, 2005 Share Posted February 4, 2005 Ще си помисля. ASL? И снимка ако можеш да ми пратиш Link to comment Share on other sites More sharing options...
snatch Posted February 6, 2005 Share Posted February 6, 2005 . Link to comment Share on other sites More sharing options...
juji Posted February 6, 2005 Share Posted February 6, 2005 ДАЛИ Поиска да съм стон, раздиращ тишината, която сам си сътвори. Искаш, но дали? Поиска да съм мост за твите мечти, които сам изхаби. Искаш, но дали? Поиска да съм пеперуда, която пърха лекичко с криле над твоите уморени рамене. Искаш, но дали? Ще бъда пухкав облак, нежен полъх, мълния дори, ще превръщам в страст монотонните ти брачни дни. Искаш да ме имаш,но дали разбра, че ще бъда просто пауза в наглата ти висота- не аз нося твоята вина! Link to comment Share on other sites More sharing options...
RottenBrain Posted February 8, 2005 Share Posted February 8, 2005 @juji тва е мнооооого яко. Супер много ме накефи. Най-вече тва: "Искаш да ме имаш,но дали разбра, че ще бъда просто пауза в наглата ти висота- не аз нося твоята вина!" @snatch:а за сестра ти не се ли притесняваш Link to comment Share on other sites More sharing options...
Aliendreamer Posted February 9, 2005 Share Posted February 9, 2005 Текст по “Малкия принц” Изпълнител Дони и Момчил -94г. Албум “Вторият” Самотно бие във нощта сърце обречено на век очи разплакани в тъга напразно търсят любовта Дните празни са без твоя лик любов на моето сърце нощите студени са без теб самотна в болката е моята душа светът е сив без теб,любима Животът си отлита ден за ден когато съм далеч от теб любов на моето сърце ще се боря аз за теб до последния си дъх дори смъртта не ще ме спре обичам те говори моето сърце Текст по “Облаче ле бяло” Изпълнител Дони и Момчил -94г Албум “Вторият” От изток вятър долита душа изтерзана безмълвно сълзи проронва ръце уморени безсилни треперят България изписват Свидна родина далечна с поля зелени планини високи реки студени убежище на спомени свидни на майчина кръв и свидни другари на свидно либе залюбено Повеи ветре на към моя свидна родина да чуе тя що нейно чедо от зла съдба прокудено за нея дума продумва значи с тея неща участвах в конкурса на слави Link to comment Share on other sites More sharing options...
Aliendreamer Posted February 9, 2005 Share Posted February 9, 2005 Ти си моят сън елегантна и прекрасна обичам те и те мечтая дори и във съня обикни ме и ти обещавам радост скръб да съм до теб Воин обречен на светлината тъмнината ми е враг и другар ден след ден битка повеждам за правда една сивотата тежка безлична покрива света отчаяние сиво безкрайно бавно поглъща моята душа надежда последна в мен заживява заличена бързо от смъртния вятър едничък изход желан и отричан обречена е душата последна Едно сърце намери друго две сърца в едно се сляха обичам те говори моето сърце полагам аз пред теб моята душа клетва на любов изричам живееща във моето сърце а това с няколко мои лични неща едни от многото Link to comment Share on other sites More sharing options...
juji Posted February 10, 2005 Share Posted February 10, 2005 Утрото се разстла над града и го покри с леката приятна топлина на майчина целувка. Беше един прекрасен слънчев ден, в който вятърът те гали като най-нежния любовник, кожата ти усеща върху себе си всеки един лъч, пропътувал хиляди километри разстояние само, за да те докосне. Толкова е хубаво, че сякаш не можеш да се побереш в кожата си от удоволствие. Тя те сковава и ограничава, но в същото време не може да попречи на насладата ти. Вероятно на всеки му се е искало в такива моменти на умопомрачително удоволствие да полети, да разкъсва с тялото си облаци, да крещи в необятността от щастие и да се чувства като огромен тайфун от емоции, които напират да излезнат от него, да се влеят във всичко и всеки. Точно в такива моменти човек винаги е бил най-самотен. Как можеш да накараш някого да чувства това, което ти усещаш! Сега е толкова безнадеждно приятно-сякаш вечерта не е било мрачно и неприветливо. Хората се вплитат в непорочни целувки със слънцето, чиито лъчи проникват и в най-скованите сърца, разцепват ги и ги рециклират, докато всички не започнат да греят като тях. Може би никой не е обръщал внимание, че през слънчевите дни намусените хора са по-малко. Нежната топлина се носи по улиците като някаква тайна магическа песен и вдъхва живот . Всичко ехти. Звуците проникват в съзнанието, преобръщат го и го напускат, за да освободят място за следващите. Душата се гърчи от удоволствие, неспособна да задържи в себе си музиката. Остава си сама и преобърната, безнадеждно отчаяна и тананикаща омайна мелодия-жалко подобие на доловената песен. Човек би помислил, че е пролет, но когато се огледа, ще види сухите дървета, нападалите жълти листа и мрачно сивите плочки под краката си. Улиците са отрупани с труповете. Вероятно никой не си дава сметка, че стъпва върху тях като по мека шума, а мъртвите им тела пращят под страшната тежест, грозно крещящи от самота, неспособни да отронят и една сълза от изсъхналите си очи, които някога са били живи и са попивали прелести и низости. В този прекрасен слънчев ден те се въргалят по мръсните улици, подмятани от иначе нежния любовник, който си играе с тях като с ненужни вещи, разпръсква ги и ги отнася на непознати места. Дори в смъртта си те нямат покой. Незабелязвани приживе, остават незабелязани и като трупове. Живеят във вечност самота. Пловдив жужи като кошер. Ако в този момент човек се е качил на върха на Бунарджика, ще види почти целия град. Всеки един блок, всяка една улица, всяка една кола, всеки един пешеходец. Ще наблюдава движението на деня и може би това няма да му омръзне, докато не се измори от самотността си и не викне с все гърло. Тогава сигурно хората ще замръзнат по местата си, ще се огледат, за да видят откъде долитат тъжните думи, ако изобщо ги чуят, защото почти никой не притежава толкова силен глас. Сякаш трафикът ще е вечно жив, никога няма да се докосне до смъртта, е, поне докато продължават да съществуват някакви създания, които да го носят на плещите си. Толкова много учени и откриватели са посвещавали живота си, за да създадат перпетомобиле, а в същото време може би не са си давали сметка, че самите те са част от такава машина. Хората, без всъщност да осъзнават, са едни миниатюрни зъбни колелца в една огромна машина, която веднъж задвижена, най-вероятно няма да спре, машина, в която частите й се подменят сами. Едва ли някога ще бъдат изобретени зъбчатки, които да се самовъзпроизвеждат. А ние, в нашата си машина се въртим, уж се движим и си мислим, че живеем. На задъханата улица се спира Виктория. Тъмнокафявите й очи отнесено оглеждат безличните минувачи, взират се в техните лица, без да успеят да различат и една черта от извивките им. Спуска тежки клепки и понечва да ги разтърка, но се отказва, вероятно осъзнала, че е с грим. Вятърът протяга към нея топла ръка и отмята нежно косата й назад. Гривните й издрънчават и тя спуска пръсти към косата си, за да задържи спомена от леката ласка на съвършеното докосване. Никой не може да гали като вятъра и целува като водата, никой не може да мирише като гората и да прелъстява като нощта. Виктория стои така дълго време, а разни хора я подминават ядосано, защото тя препречва пътя им. Слънцето я огрява и сякаш се слива със златистата й коса и заедно заиграват омаен танц на светлоотражения. Кожата й жадно смучи топлината и се опитва да я съхрани в себе си. Отваря много бавно все още безизразните си очи и отново започва да блуждае с тях. Поглежда надолу и сякаш с изненада разбира, че има крака. Втренчва се в тях неуверено и леко повдига едното си ходило. Започва да се движи така, като че ли е обула вълшебни обувки, които сами ходят, предварително програмирани за маршрута. Немощно гледа около себе си, но в същото време не може да види нищо. Очите й са пълни със сълзи, които капят върху тревожно развълнуваните й гърди и образуват мокри петна по блузката й. Тя продължава да върви като слепец, спъва се в бордюри, залита, опитва се да пази равновесие като въжеиграч, но то сякаш се изплъзва изпод перфектно поддържаните й нокти, които са последния й шанс да го задържи. Стърже по него, раздира го безжалостно, а е толкова ясно, че щом се е измъкнало от ръцете й и е стигнало до ноктите, не може сега едни чупливи рогови образувания да го задържат, при условие, че вече го няма. Виктория пада на тротоара и отваря широко уста, от която би трябвало да излезе такъв мощен вик, който да преобърне целия свят наопаки, но няма достатъчно сили да издаде и най-малкия звук. Гърлото й е стегнато и пресъхнало. Чува се само шумното й насечено дишане, отекващо като жесток камшик. Тя е невидима за околните, а тези, които по някаква случайност я забелязват, просто се правят, че не я виждат. Не е за вярване колко невидим може да е всеки човек. Денят се разстила и стича по правата на времето като оставя жалки следи по нея. Те са толкова нищожни, че дори да се гледат с лупа, пак трудно биха могли да се разпознаят. За тях е нужен по-силен уред. Но дори и тогава пак не е сигурно, че ще бъдат забелязани. Безумно е да видиш целия увеличен размер на нещо огромно. Нима е постижимо това?! Възможно ли е да знаеш какъв е животът на всеки един човек, когото някога си виждал?! Хиляди, милиони лица, които са минали покрай теб, едни размити обезличени лица, които могат да ти дадат толкова много, но и могат да вземат много. Милиарди, билиони, безброй животи, които са съществували и съществуват, един живот-твоят -нищожна и жалка част от всички други. Един живот-всички животи накуп. Един човек-Виктория и милиардите останали настрана, потънали в пепелта на съществуването си, жадно опитвайки се да изсмучат поне мъничко влага от мъртвата плът на съществували някога животи. Виктория се въргаля на тротоара като мека шума. Полата й се е изкачила почти до таза, вулгарно разкриваща хубавите й крака и нежните грозно раздрани копринени чорапи. Якето й е безмилостно изцапано. В косата й се подмятат парченца сухи листа. Очите й продължават да са неми за всичко наоколо, а под тях зеят дирите на втечнения грим, който осакатява лицето й. Носът й е влажен и тя непрекъснато прави опити да го пресуши с ръцете си. Дори слънцето не може вече да я докосне, защото Виктория лежи в сянката на някаква сграда. До нея спира мъж и започва да рови из джобовете на шлифера си. Изкарва пакетче носни кърпички, изважда една и протяга към нея ръка. Виктория се стряска. Поглежда надолу смутено и бавно започва да се изправя като се подпира. Още по-флегматично избутва ръката на мъжа и тръгва нанякъде. По-късно, когато стига във входа на блока, в който живее, изкарва огледало и започва да бърше мудно обезобразеното си лице. Сваля чорапите и ги прибира в дамската си чанта. Изтупва якето и започва да изкачва стълбите като оправя косата си.Интередно е да видиш как човек може да се промени само за пет минути... Link to comment Share on other sites More sharing options...
ANGELIZER Posted February 13, 2005 Share Posted February 13, 2005 Изповед на един "добър" Антихрист "Всичко започна с това проклето бягане.След като Ти нанесе своя финален удар аз бях окончателно сломен. Вече нищо не исках ....Всъщност исках само едно - да избягам от всичко и всеки . И бягах.... Бягах дълго и неуморно.Накрая дори успях да избягам от самия себе си. Бягах и бягах ,и бягах, и когато спрях , за да си поема глътка въздух ....разбрах ,че съм достигнал дверите на моя личен Ад! И всичко това беше само заради теб, проклета Жена!" ХАХАХА , да не би да си помислихте , че Тя съществува. Неее,Тя беше само едно имагинарно оправдание за това ,което бях аз .Едно оправдание за скапаната ми душа.Е, нея вече я няма ,затова не ми трябват тези измислици. Знаете ли, преди много време се опитвах да се убедя , че съм добър човек,опитвах се винаги да помагам и да мисля оптимистично, за да подхраня своята тогава неподозирана заблуда.И след всичко добро ,което направих отказах да повярвам в положителното в мен. Проблемът беше ,че вършех всичко механично , без чувство в себе си. И след като не успях да убедя своя най-строг съдник - съвестта в добронамереността ми ,аз реших да стана зъл , да стана жесток,да причинявам болка! Оттогава изминаха много години , а през всичкото това време вършех какво ли не- влизах "под кожата" на жени и ограбвах техните души и сърца, насочвах умело хлапетата по моите "тъмни" пътеки,въобще бях добър в лошотията. Сега вече нямам покой , не заради злите дела,които извърших- за тях аз имах солидно оправдание - моето каменно сърце.Всичко бях наредил и измислил , щях да излъжа дори и Господ ,за да вляза в неговия Рай и да продължа с любимите си зверства. Само едно забравих.И то ми костваше много.След цяла вечност,в която Аз бях олицетворението на злото и успях докажа на себе си своята душевна проказа, успях да извърша какви ли не жестокости и да ги оправдая в своите очи,аз забравих да намеря оправдание затова , защо не се родих друг...защо не се родих с болка в сърцето, с душа която чувства. Сам попаднах в един омагьосан кръг, защото тези въпроси въобще не трябваще да ме тревожат.Но точно те провокираха в мен искрицата човещина ,която е отказвала да изгасне през всичките черни години и точно тази искрица ме накара да се върна назад и да проследя делата си ......Разбира се тя изгасна в момента ,в който проумях какво съм оставил зад себе си..... Всяко същество има граница между светлата и тъмната си половина, е аз окончателно се бях преселил в Мрака на осъзнатото съществуване Link to comment Share on other sites More sharing options...
AVANA Posted February 16, 2005 Share Posted February 16, 2005 НА ГРАНИЦАТА Никога не съм успявала да поставям граници в нищо. Но другите хора успяват и правят това доста успешно. Границите са нещо ужасно. Ограничават те и не ти разрешават да продължиш. Поставят бариери, през които трябва да преминеш. Дълги и грозни бариери, които ме спират и ако не знам как да ги вдигна трябва да падна и пропълзя от долу. Пълзейки трябва да събера всичката онази мръсотия, която този, който е поставил бариерата е решил, че заслужавам. Поставяйки я той не бил сигурен дали и кога ще падна и пропълзя отдолу, но после когато ме е видял да се приближавам е изгубил търпение и е започнал да хвърля и още и още, докато не се е събрало толкова много мръсотия, че тя е запълнила мястото под бариерата и сега дори и да искам не мога да премина отдолу. Но аз не искам да пълзя. Ако исках можех да преместя част от боклука оправдавайки се, пред себе си, че не искам да се изцапам, но се налага да го направя, защото нямам друг избор. Дали ще повярвам на това оправдание отново зависи от желанието ми да пълзя. Но аз наистина не искам да пълзя. От пълзенето остават дълбоки следи по цялото тяло, което се влачи. След пълзенето трудно се става. Трудно се изправяш и тръгваш отново. След пълзенето: Първо идва срама. Срам от целия този боклук, който си събрал преминавайки. Мръсотията е толкова много, че другите дори не са сигурни това ти ли си. И теб те е срам. После усещаш и болката от дълбоките рани, който са останали по тебе до като си преминавал отдолу. Накрая започваш да усещаш, как мръсотията се пропива в раните и бавно започва да ги инфектира. Те стават огромни и неизлечими. Но мен ме страх от това и за това не искам да пълзя. Не знам дали бих издържала на болката. Не искам и да знам. А по страшното е, че всъщност ме е страх от непознатото, защото никога не съм пълзяла. За това опитвайки се да намеря сили и да падна продължавам да стоя пред нея. Стоя и чакам. И аз не знам какво, но знам, че не трябва да се пълзи и че винаги има и друг път по който да минеш. Естествено, че за да го намериш трябва малко да се върнеш назад. Сещайки се за тази възможност си припомням пътя до бариерата и си спомням, че по него имаше доста странични пътечки, но не тръгнах по нито една от тях. Тогава решавам да се върна. Не знам колко, но тръгвам. Зад мен остава онази бариера и всичкият онзи боклук, под нея. А зад нея онези, които я бяха сложили. Сега те виждат, че аз се отдалечавам от мястото, на което бяха поставили тяхната граница, но за де ме стигнат трябва да паднат и да пълзят. Да преминат през собствената си мръсотия, да се набодат на собствените си игли поставени из между боклука. И те не знаят какво да правят. Но аз и не искам да зная какво ще направят, затова не се обръщам назад, а вървя по моето ново напред. Вървя бавно защото отивайки преди това в обратната посока бях бързала толкова много, че сега почти не успявах да разпозная пътя на обратно. Оглеждах и се и виждах неща, които преди това дори не бях забелязала. Страхувах се, че ще подмина пътечката, която си спомнях, че може би бях видяла. А и сега не бързах за никъде. Там на където бях тръгнала всичко ми беше познато и любопитството ми да го видя по бързо не успя да ме накара да се разбързам. По моето ново напред срещах хора, които преди това бяха вървели заедно с мен по моя път, но аз ги бях изпреварила, защото бързах. Много бързах. И сега се спирах и говорех с тях. Разказвах им за бариерата, за боклука и за страха си да премина отдолу. Но те не разбираха и продължаваха по тяхното напред и мое назад водени от любопитството и привлечени от непознатото. Всички те се опитваха да ме накарат да се върна с тях, но аз не се обръщах към моето ново назад и продължавах по моето ново напред, което сама си бях избрала. Тогава случайно (защото не бързах) забелязах, че в моята посока обърнат вървеше само един човек. Беше с гръб и аз не го разпознах отначало. Настигах го бързо и разбрах…той не вървеше – той просто бе спрял. Посрещаше потока от хора, спираше ги и им разказваше за онази бариера, мръсотията и болката, но те не му вярваха и продължаваха. Известно време постоях зад него, а после се престраших да срещна лицето му. Застанах до него и разбрах, че го виждам за пръв път в живота си, но мислех че го познавам отдавна. Може би заради нашата обща позната – бариерата или заради пътя, който бяхме минали по два пъти - напред и назад. Открих, че той ми е адски близък. Знаеше за бариерата, мръсотията и болката, за които знаех и аз. Решихме да тръгнем отново нататък с надежда, че всички които продължиха по нашето старо напред ще са обрали поне малко от боклука под бариерата и ние ще успеем да пропълзим почти невредими. Вървейки отначало бавно и несигурно изведнъж разбрахме, че ние тичаме към онова място до което преди това се бяхме спрели. Тичайки не поглеждахме на страни, защото всичко това бяхме виждали вече два пъти и до болка вече познавахме. Тичахме и не поглеждахме и на долу, но не се страхувахме, че ще се спънем и паднем, защото вече знаехме всички дупки. И когато в далечината видяхме онази грозна бариера ние се разтичахме още по бързо. Въздухът от дробовете ни излизаше и не успявахме да си поемем достатъчно нов, но тичахме. И когато бяхме достатъчно близо, толкова близо, че или трябва да спрем или да паднем … Ние полетяхме. Преминахме отгоре над бариерата и продължавахме да летим. Напред и нагоре. Бяхме успели. Бяхме стигнали на място, на което няма вече граници и бариерите са просто врати готови да се отворят за теб…сами. Link to comment Share on other sites More sharing options...
velvet_underground Posted February 16, 2005 Share Posted February 16, 2005 Хареса ми,давай още ако има Link to comment Share on other sites More sharing options...
toti_li Posted February 25, 2005 Share Posted February 25, 2005 Мен много ме кефи това Link to comment Share on other sites More sharing options...
Grimjaur Posted February 25, 2005 Share Posted February 25, 2005 Мен много ме кефи това <{POST_SNAPBACK}> Моите уважения към труда ти...но темата е за авторски творби.За любимите неща има друга тема,която се намира тук. Link to comment Share on other sites More sharing options...
ov3rm4n Posted March 4, 2005 Share Posted March 4, 2005 III Рисувам птица. Пълня крилете й с вятър. Рисувам пламък в нарисуваната зеница... и хвърлям в очите й пясък. Обаче тя полита! Накриво и все пак... Няма как... Link to comment Share on other sites More sharing options...
ov3rm4n Posted March 4, 2005 Share Posted March 4, 2005 * * * Зеления кон притича през пътя, а сянката му беше (ти вярваш ли в зеления кон? сянка от някое минало. миналото има сянка. не винаги черна. и зелена не.) резедава... Link to comment Share on other sites More sharing options...
Kuss`Mich Posted March 15, 2005 Share Posted March 15, 2005 ot zvezdi buket as ste napravia s viatyr ste gi vyrja v svetlina vsicho mracno vyv tushata ste postavia i pak ste te proklinam teb sydba a slynceto ste gleda razgneveno pogubeno v bezkrainiat mi mrak syrceto ste e gordo ,umoreno razbito na skalist bezliuden briag i tymninata bavno pak se spuska obsebva me a as sym sam kapchicata svetlina napuska korab samo s kapitan sylzite mi izpylniha liceto stekoha se kato pridoshla reka vyv postinia te prevyrnaha moreto miraj okaza se krasivata mechta vyv ada vleznah da otkria raiq no da izlezna ne uspiah krasivo mojeh da mechtaia dori synuvah i usmihnat spiah a usmivkata izbiaga ne se vyrna otide si zavinagi ot men bezkraina myka me pregyrna v zdracha as ostanah sykrushen i misli kato okean ogromen uhaesti na proletni cvetq te minalo sa veche spomen a v tqh as mojeh da letq no vsicho veche e realnost studen ogromen e leda no ima mynichka formalnost ah tazi dumiochka - sydba. Link to comment Share on other sites More sharing options...
RottenBrain Posted March 16, 2005 Share Posted March 16, 2005 Много,много,много яко!!! PS:Абе тук удобно ли е да се публикуват разкази от порядъка на 7-8 страници? Link to comment Share on other sites More sharing options...
PSYCHOSIS Posted March 17, 2005 Author Share Posted March 17, 2005 За преголеми неща се дава линк. Link to comment Share on other sites More sharing options...
AuReOluS Posted March 18, 2005 Share Posted March 18, 2005 Страстта - любовта на звяра Страст... Да желаеш, да се стремиш да обсебиш някой човек, да го получиш целия за себе си, да го докосваш навсякъде, да проникнеш в мислите му, в спомените му, да се слееш физически и духовно с него, това е страст. Да ревнуваш лудо, да мразиш в обичта си, да искаш да захапеш обекта на страстта си, да го нараниш, да го смажеш, да бъдеш нежен, мил, да плачеш и да се смееш без причина, това е страст. Да таиш вулкан в себе си, който те гори, убива и във всеки момент може да изригне и да изпепели теб и всичко и всички наоколо. Това е страст. Това е страстта - любовта на звяра. Това и безкрайно повече. Защо на звяра? Защото всички сме зверове. Знаеш ли как се любят акулите? Мъжката хапе женската по цялото тяло, затова женските акули са с по дебела кожа от мъжките. Възрастните женски носят по цялото си тяло белезите от тази чудовищна любов. Страст... Да се отдадеш, да вложиш цялата си същност в едно действие, в една цел, в една мечта, това е страст. Да концентрираш цялата си мощ в една емоция, една дума, едно мацване на четката, една нота, едно движение, една целувка, един поглед, една усмивка, това е страст. Да обичаш до лудост, да страдаш до смърт, да си щастлив и нещастен до забрава и всичко това да се отключва от най-дребния детайл или събитие в света около теб, това е страст. Това е божествената страст. Това е силата, която ще те издигне до рая или ще те прати в ада. Това е енергията, която ще те накара да сияеш като слънце сред сенките. Казват, че страстта е низша емоция, не им вярвай! Това, за което говорят, не е страст. Това е желанието празно като загасена свещ в мрака. То е низшо. И е точно толкова страст, колкото умилкването на домашното куче за храна. Божествената страст може да те накара да обичаш, да мразиш, да умреш и да възкръснеш след това. Страстта е твоят пламък, който осветява пътя ти, така че да видиш и почувстваш всичко около себе си. Страст... Да прегърнеш смъртта или да се вкопчиш в живота, това е страст. Да почувстваш Бога в себе си и в другите и да се слееш с него, това е страст. Да докоснеш и прегърнеш душата си и да я освободиш от оковите на страха, точно това е страст! Всеки копнее за страст. Всеки търси "нещото", "истинското", "Той, Тя", Рая... А това е страстта. Божествената страст. Копнееш за нея и все пак се страхуваш. Защото връщане назад няма. Защото щом страстта те завладее, всичко става истинско. Защото животът става истински, но и смъртта става истинска и двете те привличат неудържимо. Защото любовта става истинска, но и болката става истинска. Защото съществуваш по-реален и по-жив от всякога и другите те обичат или мразят по-реално от всякога, харесват те или те презират по-осезаемо от всякога. Защото щом събудиш любовта на звяра, хората започват да се плашат от теб, да бягат или да те преследват и ти търсиш други зверове или за винаги оставаш единак в божествената си страст. Затова се страхуваш. Защото загориш ли веднъж с благия огън да загаснеш е равносилно със смърт хиляди пъти по страшна от физическата. Защото продължаваш да пламтиш и в болка и в отчаяние и страдаш както е страдал Прометей на своята скала, разкъсван всяка нощ от орловите нокти, неспособен да умре, за да избяга от мъчението... Защото човекът е събрал в себе си добро и лошо и страстта засилва и двете, превръща ги в безкрайности. Защото човекът не е звяр. Човекът е бог. И точно любовта на звяра е ключа към тази божественост. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Kuss`Mich Posted March 18, 2005 Share Posted March 18, 2005 pismo v nosta toi poluchi prochete go i priblednia vesta ujasna v mig nauchi pisala mu be smyrtta "sestra si q obichash znaia myjyt i prosto e ubi bezumno e izprati v raia kinjal v syrceto i zabi a az sedqh pozorno svita ot strah s treperesti ryce a tq gorkichkata ubita ot onq s hladnite ryce sedq sama nespiram,placha sili nqmam da si trygna sylzi me uteshavat v zdracha bezumna bolka me obgyrna pisha tezi redove az sluginqta mariq i molia bolkata da spre Zasto nestastnika ubi q ?" Link to comment Share on other sites More sharing options...
RottenBrain Posted March 19, 2005 Share Posted March 19, 2005 Kuss`Mich тва е супер! Тва го написах в петък сутринта в дасккало. Първа смяна съм и си личи колко ми се спи! Eternal Sleep Eternal sleep is all I crave, Eternal sleep in a dusty grave. To close my eyes forevermore, To go to sleep and nothing more. Shades of gray is all I see- The life once beautiful is now a dream. They think they're free,but they're all slaves- They made their rules,they made their cage. Can't take all this,can't take this life- Just want to sleep and say goodbye. Lay my body,lay my soul Into the dust and yell "No more!" Not a rebel,not right now- Just want to sleep and forget it all. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Archived
This topic is now archived and is closed to further replies.