Grimjaur Posted December 21, 2004 Share Posted December 21, 2004 Коледно хайку Сняг. Кръв. Труп. Трънен венец. Копие в ребрата. Истината е победена. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Lord_Gudo Posted December 22, 2004 Share Posted December 22, 2004 Предварително да кажа: този разказ не е за лица под 18 години и се надявам да не си изям някакъв WARN щот има много простотия вътре но ако нещо подобно се случи ще го редактирам или заменя с нещо по-смислено. Предварително казвам в него има селска тъпотия, мръсни думи и олигофрения моля да бъда извинен. Йозо влизам в кенефа а джама отворен и вътре хоро с белите мечки играя. Свалям гащите и да друсам крушата ама мамка му спече ми са лайното то от толкова студ не е работа и така 10 мин в напъни и накрая почна да излиза ама мнооо зорно беше, щот то беше вкученясало ама и беше доста миризливо от тая миризма се стоплих та чак ми се насълзиха очите взе да ми пари и на бързо свърших със срането. Фащам хартията [списание или Пловдив Инфо беше вече ни помня ама май беше второто щот немаше порно по него тва с порното е друга история] и фащам си късам парченца и да си бърша дупарата ама мноо лъжзаво за тва фанах преди да почна си бърша гъза да я смачквам тая хартия че да няма изпланения от сорта то как е гланцирана тръкнеш гъза и стигне го гърба. Дееееебааа ама пак важното е че му фанах чалъм и са обърсах на бързо се надигнах ама миризмата ме преследваше и на бързо тръгнах от кинефа и избегах ама за нещастие вратата на кенефа беше отворена и миризмата ме преследваше по целия апартамент даже и комшиите слязоха да питат дали аз съм бил скоро до тоалетната щот те са научиха от ИНО време че кат сира и мнооо мирише щот мама не е купила Глеид МикроСПРЕЙ. За дупара ми даже мааалата ма знае [известен съм ся нема кво да говорим] и направих фатка от самурайскте филми път-трак-шляк и затворих вратата и на бързо избегах ама забраих си измия ръцете и ся пиша на клавиатурата с лайняни ръце и мнооо смрад се носи от нея дееба ае да отида ги измия... - След 30 мин... ... отям си мия ръцете ама голямата ламя била там ачик на мивката и си нямаш на идея къф бой падна аз фащам 1 тояга ама нема файда а-у пробвам секви оръдия ни става и ни става и накрая се усетих обърнах се с гръб към ламята свалих си гащите тя си помисли че ще ме ебе и се усмихна но уви пръднах и почти я удиших. След кат се сатуряса на земята от тая смрад видях че има още живот в нея ама и подадох да ми помирише все още неизмитите ръце и това я довърши горката даже видях как и се насълзиха очите и след това изплака и каза на бързо : Моля те прости ми не съм искала да та ям ... и обърна очите ... Горкото животно ся Бриджит Бърдо ша ма обвини и пари ще ми иска деееба тея хора срам нямат не стига че Унова щеше ма иде а тя ся санкции ... било рядък вид па и животинче душичка е .... ба душичка живо изчадие кеф да ти е да я убиеш ама на капът ма аз ши и иба мамта щи и я стресирам ... ще и кажа че съм спал с Лили Иванова и тя ще се самоубие или ще ми се метне на врата и пари ще ми даде ... дееба ще се види .... ...то бе NOT continue... Link to comment Share on other sites More sharing options...
zynth Posted December 22, 2004 Share Posted December 22, 2004 ахахаххах,Гудо,пак те е ударил някой по главата Link to comment Share on other sites More sharing options...
jozo Posted December 22, 2004 Share Posted December 22, 2004 Za6to gospodi trqbva6e pyrvi da stavam svidetel na tozi razkaz za6to !! Ama se pak togava mn se smqh i mi be6e got!!!Neka sveta byde EDNO PO DOBRO MQSTO ZA JIVEENE Link to comment Share on other sites More sharing options...
Grimjaur Posted December 22, 2004 Share Posted December 22, 2004 Shit...... Link to comment Share on other sites More sharing options...
DaSlayer Posted December 22, 2004 Share Posted December 22, 2004 От скука поствам/пействам разни стари неща Untitled #12 Rage -Зад мен можете да видите прекрасните храсти на мъдростта, които според легендата са вдъхновявали принцовете от третата династия... А в ляво ще се насладите на прекрасната архитектура на осмия дворец на обичания ни принц, който бе реставриран и е единствения оцелял войните... Джордж отметна отегчено глава в страни и се загледа в пространството. И той самия не знаеше защо въобще се съгласи на тази глупава туристическа обиколка. Какво го интересуваха него някакви храсти? Сякаш у дома си нямаше, че трябваше специално до тук да идва, че да гледа. -Господине!!! - чу настоятелно някой да се обръща към него. Изглежда това не беше първото повикване, защото гласът беше изнервен. Джордж се обърна към групата и завари втренчения поглед на гида да го пронизва. -Господине, изпускате най-интересната част, внимавайте тук! Джордж го погледна леко отегчено и му пусна най-изкуствената усмивка, на която беше способен. Усмивка от типа - "Естествено, няма да се повтори.", която всъщност имаше скрит подтекст, гласящ - "Абе ти що не...!". Изчака малко онзи отново да се вживее в ролята си на разказвач и пак отмести поглед към близкото дърво. В този момент една малка птичка прелетя покрай клоните му. Беше синьо-бяла на цвят и големината и не надминаваше един човешки юмрук. Тя весело пърхаше с крила и малката и жълтеникава човка бавно се отваряше и затваряше, макар и да не издаваше нито звук. Тя кацна на едно листо и вдигна глава към небето. Изпъчи гордо гърди напред и сякаш запя. Джордж обаче беше прекалено далече (поне той така реши), за да чуе нейната песен. Всъщност птицата беше напълно безмълвна, но това беше без значение. Мъжът остана загледан в нейната красота; в начина, по който махаше с крила и пореше въздуха; желанието, с което отваряше човка, за да пее нямата си песен... Джордж бе толкова отегчен от своя живот, че му се прииска да бъде на мястото на тази твар. Да разпери ръце и да полети срещу жаркото слънце. Да се понесе с вятъра и да не познава нищо друго. Но... -Господине!!! - отново този глас. Вече определено дразнеше. - Моля ви проявете малко уважение! Джордж се загледа в екскурзовода. Направи му впечатление, че май и самият той не знаеше как точно говори. Просто рецитираше неща, които е научил наизуст. Ни и нищо чудно нямаше в това. Колко ли пъти вече бе разказвал тази история? На всяка група, която развеждаше (а това означаваше поне по десетина в месеца), поднасяше едно и също - отрепетирано до съвършенство - толкова добре, че дори не се замисляше над собствените си думи. -Извинете! - измрънка Джордж. Отново изчака малко и отвърна глава с надеждата да се полюбува на птицата още малко. Но гледката го вцепени. Малката твар лежеше на земята и не помръдваше. Едното и крило беше привито и чезнеше някъде под корема й, затрупано от тежестта на тялото. Другото пък беше проснато свободно върху зелената трева безжизнено. Малката човка и очите на птицата бяха затворени и също не даваха признаци на живот. Джордж невярващо премигна няколко пъти и се опита да осмисли ситуацията. Та само до преди минута той гледаше същата тази птица - жизнерадостна и изпълнена с живот. А сега.... Тя беше... мъртва. Друг предмет привлече вниманието му - малко камъче, което лежеше в непосредствена близост до трупа на нещастното животинче. Детски разговор, който идваше от съседната поляна, в този момент бързо обясни на мъжа какво всъщност се е случило. -Това беше страхотен изстрел. Невероятно! Как само я уцели и тя се строполи... -Благодаря. - разсмя се другото момче и двете заминаха нанякъде. Джордж се загледа в малкия камък и едва сега забеляза малката струйка кръв, която се стичаше от главата на птицата. Една сълза се търкулна от окото на мъжа. Стана му жал. Не беше честно да загива по този нелеп начин. -Господине, вече прекалявате! Нещо в мозъка на Джордж прищрака. Сякаш се задейства механизъм за самоунищожение. Той погледна злобно екскурзовода и в ума му изплува един спомен от преди около година. Двата с един приятел седяха в едно кафе и спореха по един доста важен за тях въпрос. -Добре, погледни го от друга страна... Ами ако нямаше кой да те спре? Ако можеше поне за миг на излееш гнева си върху някой, който напълно си го е заслужил? Би ли? -Зависи кой е този някой все пак. Освен това колко голям би бил този гняв? - отвърна Джордж. -Да речем, че въпросната личност е стигнала до предела на твоето търпение. Искаш да му дадеш добър урок. Да излееш всичкия си гняв върху него. Би ли? -Ако е само за единия урок - да, защо не. Но няма как да знаеш докъде този гняв ще те отведе. Ами ако е прекалено голям? И не се спреш на време? -Именно... До къде би стигнал? Това и аз те питам, Джордж. Макар това да не е основния въпрос. -Не е ли? -О, не! Мисля, че най-важното, което трябва да се запиташ, е БИ ЛИ посегнал на непознат просто, защото той те дразни? Джордж погледна отново екскурзовода и изкрещя: -Писна ми! Засили се срещу него и го събори на земята. С единия крак стъпи на гърдите му и хвана лявата му ръка. Нечовешка сила изпълни мъжа в този момент и той откъсна ръката на нещастника чак до рамото. Просто я дръпна все едно беше сламена, прикрепена към някое плашило... Хората наоколо панически се разбягаха. Но Джордж не ги забелязваше, не ги чуваше. Той просто удряше нещастника със собствената му част на тялото. Капки кръв пръскаха наоколо, сипейки се по зелената трева. Тя бързо се напои в алено червено и сякаш повехна. А Джордж удряше ли удряше... отново и отново и отново и отново. Нищо не съществуваше за него в този момент. Виждаше единствено източника на своят гняв. Едно размазано кърваво петно лежеше пред него и той... удряше. Екскурзоводът бе мъртъв отдавна, но и това не беше важно. Тялото му постепенно заприлича на купчина кръв и вътрешност, а лицето му... е, да кажем просто, че никой не може да го познае в този му вид вече. Но и това губеше своя смисъл над по-висшата цел - удовлетворението Джордж се чувстваше удовлетворен... И такъв загина, с усмивка на лицето, когато полицията се появи и му изкрещя да спре... -Хвърли ръката и легни на земята. Но той не чуваше... Беше заслепен... Заслепен от гняв и ярост. -Предай се или ще стреляме. Сякаш някой ги чуваше. Изстрел... Два... Три... И Джордж падна в кръвта на своята жертва. Тревата, вече свикнала, попи жадно и новата доза. Но кой ли обръщаше внимание и на това. Една усмивка грееше на лицето на умиращия мъж... Доволен... Би ли? Би... Link to comment Share on other sites More sharing options...
Shadow^Dancer Posted December 28, 2004 Share Posted December 28, 2004 Браво.Много са ви добри нещата.Радва ме тази секция за изкуство и имам желание и аз да се включа с един мой разказ получил публикация преди известно време.Само че тук идва въпросът как да стане това .Колко голям може да бъде един пост? Може би ще е добра идея да го разделя на части ? Или да го кача някъде и да оставя линк ? Дайте идеи Link to comment Share on other sites More sharing options...
Grimjaur Posted December 28, 2004 Share Posted December 28, 2004 Най-добре със линк,ако е наистина много голям. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Antares Posted January 2, 2005 Share Posted January 2, 2005 Сърцето ми, черното и студено скорпионско сърце… туптеше ритмично, прецизно изброявайки секундите, оставащи до неизбежната ми земна смърт. Изпомпваше наново и наново смъртоносната ми скорпионска отрова… Източника на моя живот, носителя на душата ми, носителя на безкрайния океан от болка и страст, скорпионската ми отрова, моята кръв. И тогава ти дойде, влезна в живота ми. Целувките ти, ласките ти… сърцето ми, привидно черно и студено… под обсидиановата покривка пламна истински пожар от чувства и страсти, огнено инферно от чувства и емоции. Скорпионската ми отрова/кръв избухна в пламаци, във вените ми потече река от лава, прогаряйки ме целия… тази горяща отрова достигна то тази печално славна част от мъжкото ми тяло… фалоса ми. Този край и това начало на мъжката същност. Пожара на страстта изгаряше тялото ми, горях като факла. Двамата пламтим, изгаряйки от пожара на страстта ни. И тогава телата ни се сливат. Заобикалящия ни свят спира да съществува и ние двамата се потапяме в лавата на вулкана от страсти. Ритмичните движения… този танц на любовта изпълва цялата ни същност. Горящата отрова във вените ми ме изпълва със болка и наслада. Сърцето бие лудо докъто телата ни се преплитат и сливат в този триумф на земното в двама ни. Сърцето изпомпва… нова и нова отрова, следваща и следваща вълна от течен огън във вените ми, горяща отрова, нови и нови потоци от сила. Краят на съществуванието ми, е дълбоко в теб, пълен с носителя на скорпионското, заобграден от нежното ти горящо тяло. Обсидиановия обков, черупката на сърцето ми се пръска от невероятната сила на страстта и любовта горящи в него. Сърцето ми е едно малко слънце, гори и изгаря двама ни с пламака на Антарес. Спираме да съществуваме, този миг на ‘смърт’ когато преставаме да съществуваме като отделни същности и ставаме едно цяло. Едно слънце греещо ярко с пламъка на любовта и огнените страсти. Скорпионската отрова се влива в твоята душа, ти ви вече част от мен… Споделяш моята болка и моята страст. Изгаряш в огъна ня моята любов. Нашия танц става все по-бърз и по-бърз когато в един безкраен миг на забвение цялата вселена, аз, ти ние, изчезваме. И в следващия миг… една ярка експлозия, когато идва краят и новото начало… аз есклподирам във свръх-нова изпепелявайки земната черупка на тялото си, изведнъж спирайки да съществувам. В космоса се носят следващи и следващи вълните на върховната ми наслада, на кулминацията на този ‘живот’ без самият аз вече да съществувам. Ярката светлина на свръх новата угасва, и всичко е свършило. Вятъра на безвремието развява пепелта, последния спомен от това, което съм бил, от моето тяло… Скорпионската отрова, тази безсмъртна сила… този безсмъртен носител на същността на скорпиона… се заражда в пепелта и болката на живота отново пламва там, кадето преди е било пепел, като феникс се въздигам от пепелта си. На брега на океана на вечността лежи тялото ми, и аз се надигам… за да видя мъртвото ти тяло, лежащо безжизнено до мен. Изгорено от пламъка на страстта ми, унищожено от свръх новата на върховната ми наслада. Обгореното ти лице, изкривено от смъртта, застинало в гримаса на болка, очите ти… все още отворени, се чете върховна наслада. Единствения смисъл на моя живот - ти - любовта ми… изпепелена и мъртва, в мига на нашето сливане. Отново сам, в празният откъм съдържание мой личен микрокосмос. Сам в тълпата си. Сълзи потичат по лицето ми горещи и горчиви… пропити със моята лична отрова… капят в пепелта на тялото ти… пропиват се в пепелта ти вдъхващи нов живот в безжизненото ти тяло… Ти се надигаш, сърцето ти се събужда и с първия си тласък изпомпва кръвта ти, примесена със скорпионската отрова… Има два вида хора - Скорпиони и ужилени от Скорпиони Link to comment Share on other sites More sharing options...
juji Posted January 2, 2005 Share Posted January 2, 2005 Моля, изтрийте поста. Извинете за безпокойството. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Kreideiky Posted January 4, 2005 Share Posted January 4, 2005 :smile: sweet!... Link to comment Share on other sites More sharing options...
Grimjaur Posted January 6, 2005 Share Posted January 6, 2005 Законът на единака 2. Възраждане Вървя,залутан в мрачните горски бездни.Няма светлина тук долу.Самораслите вековни борове се борят за първенство към светлината.Към живота.Тук долу няма нищо.Само стволове-колони,като в огромна тронна зала.Мирише на смола,тлен и гнилост.Падналите иглички са направили две педи дебел слой,в който умира и най-малкия звук. Горе вее вятър.Долу е мъртъв,твърд като стена и плътен като стомана сумрак.Тук-там стърчат огромните шапки на манатарки – още един признак за царящото тление. Вървя все натам – към върха на планината,отдето ще надам зверския зов на победителя,на самеца единак.Отново бях посветен.Уних не един,а трима себеподобни.Не го направих за удовлетворение,удоволствие или храна – така трябваше.Връщам се в старите си владения – върхът с древното светилище.Там за пръв път оповестих своята власт – все още слаба,неукрепнала и неопитна – но моя!!!В подножията на този връх ковях преди своите закони – преди падението си.Сега пак тук ще ги пречистя.Ще ги пречистя с кръв,много кръв. Излизам на поляната.Тук брули планинският вятър,а звездите огряват старите гробове,грубите каменни стъпала и олтара на древните.Те са забравени отдавна.Никой не смее да идва тук.Само аз.Защото аз не се страхувам от сенките на живелите тук.Не се страхувам и от себе си. Другите,дори и хората,се страхуват от сенките,прилични на мъгла,виещи се във вихър около олтара,който веднъж през зимата и веднъж през лятото проблясва със синкави пламъци. Ние делим това място – Сенките и аз.Другата сянка.За тях това е мястото на вечния им покой,за мен това е последното ми убежище.И моята крепост. Изкачвам се нагоре по стъпалата,проядени от лишеи.Горе бушува синкавия пламък.Чакат ме.Показвам се на върха.Сенките се вплитат в мен,а пламъците бушуват в очите ми.Гърлото ми клокочи,давя се от нещо непознато…. Скачам на древния олтар и отварям уста – зовът изригва навън – аз съм узаконен отново за Господар.Сенките ме приеха отново. Сега е ред на Закона на Кръвта. Link to comment Share on other sites More sharing options...
ozzie Posted January 12, 2005 Share Posted January 12, 2005 Щастлив щастлив е живота на пуйката угоена Но дали дали дали тя ще доживее коледните дни !?!? Тва го съчиних в 4-ти клас некаде по тва време по коледните празници маи се бех замислил за животните дет са изядени и такива раоти Link to comment Share on other sites More sharing options...
Antares Posted January 19, 2005 Share Posted January 19, 2005 В мига, в който се изпправи почувства силен удар в стомаха си. Кирил сепнат пое дълбоко дъх и почувства остра и пареща болка в корема си. В следващия миг почувства удар в гърдите си. Погледна надолу. На местата, където го беше уцелил линейния ускорител на Аркаеца върху камуфлажния му костюм се разширяваха кървави рози. Кирил седеше изправен. Не падаше. Упорито стоеше прав, осъзнавайки и отказвайки да приеме неизбежното. Кръвта се процеждаше през тесните рани и попиваше в термо-скафандъра му. Той упорито стоеше прав, крадейки мигове от неумолимата съдба, борейки се за всеки дъх. Гледаше със спокойствие безмерните пясъчни дюни на Алдебаран Прима. Издишане... Дюните бавно се размиваха, тяхното място заеха безбрежните полета. Житните класове на дома. Пасищата, в които кротко и неубезпокоявано пасяха стадата на неговия народ. Дома... Вдишване... Рязка болка в тялото му. Пясъчните неумолими дюни на смъртта... Краят... Съдбата... Примигване... Златните житни полета отново са около него. Най отпред усмихнато седи Аничка... Неговата скъпа Аничка. Златните й къдрици се спускат волно върху гърдите й, върху гърба й. Сините й очи - тази галактика на чувства и емоции, в която той всеки път потъваше, когато очите му попаднеха в тази вселена на любов и доброта. Очите и се усмихват. Устните и се разтягат в тази топла усмивка. Усмивката, в която се разтапят всички грижи и несгоди. Усмивката, в която умира болката и се ражда любовта. Примигване.... Тя е приключила с подстригването на овцете в семейния чифлик, Кирил събира всичката смелост, на която е способен един младеж, невкусил елексира и горчилката на любовта. "Ще дойдеш ли с мен?" О небеса! Тя се усмихва...същата тази усмивка, която обезоръжава армии, която убива всяка злоба и ярост.... ТЯ ПРИЕ! О небеса! Издишване... Двамата летят, в съседнте кресла на глайдера, носят се над безбрежните полета, той се снижава мапината за да огледа стадата, богатството на родителите си. Добитъка пасе спокоен, необезпокояван от хора, от вълци, от чувства сред безбрежните полета на Нова България - маклия остров-континент, колония, нов дом на много българи. Кирил решава да се отдалечи от основния курс и отлита на север, към конните хергелета. Спомен от славната древна традиция на българите, те са взети от Земята и пуснати тук на свобода. Кирил снижава глайдера и се наслаждава на бясното им препускане, уплашени от машината. Той поглежда към спътничката си, тя е опиянена от прекрасната гледка. Вдига глайдера и отлитат към Нова Добруджа - житните полета, безбрежни и златни. С нейното съгласие приземява глайдера на едно малко хълмче сред житата. Житните класове се огъват от силния вятър на реактивния двигател. Излизат от машината, Кирил вади термуса с билков чай и храната, която е приготвил за из път. Сядат и се хранят наслаждавайки се на златото около тях. Той й оплита венец от житни класове. Колко красиво стои на главата й, сред златото на къдриците й. Сините й очи греят, погледите им се срещат. Никой от тях не може да продума, но очите не спират да говорят. Първата целувка.... нирвана.... Вдишване... Болката е слаба, отслабва и остава някаде далеч, сякаш извън него. Вкуса на кръв в устата му е мимолетен и незабележим Болката кара човек да почувства, че е жив. Тя носи предупреждение, но и успокоение. Болката е вкуса на живота, а когато живота бавно изтича от тялото, тя губи своя смисъл... Две сълзи се отделят от очите на Кирил. Пробиват своя път сред праха по бузите му. Горещи парещи сълзи. Той отказва да падне, отказва да се поддаде, да падне под силата на съдбата. Всеки следващ дъх може да е последен, всяко следващо примигване може да затвори завинаги очите му... Примигване.... Патриархалното семейство на Кирил отказва да приеме един прост ратай да стане майка на децата му. Феодалните нрави са запазени в селскостопанската култура на малкия колониален народ. Родителите му не могат да приемат такова падение като чувства, като любов. Примигване... Когато всичко загуби своя смисъл. Когато Кирил се почувства разделен с любовта си и загуби смисъла на своя живот, се записа доброволец в Армията. Сълзите на майка му, и тези, които стояха заключени зад суровото лице на баща му още стояха отпечатани в паметта му. Той се качи на спускача без да се обърне, без да погледне назад, без да види обляното в сълзи лице на Аничка, която беше дошла незабелязано на космодрума. Издишване... Това помещение му беше бегло познато. Това беше отдела на Военната Цензура. Видя как тук бяха унищожени десетки писма от дома му. Водя, защо не получи молбата на баща му да се завърне у дома. Защо не пристигна съгласието му да се ожени за Аничка. Видя защо не получи дори едно писмо от Аничка... Видя, как беше изфабрикувано единственото писмо, което получи. Вестта за нейната смърт... Писмото тласнало го да се запише фронтови разузнавач на Алдебаран Прима. Седмица, след като беше отпатувал за разузнавателната мисия, настоящата му мисия, пристигна писмо, в което се описваше истинската й смърт... откраднала глайдер, загубила контрол...останките от машината били намерени върху малко хълмче сред житните поля... Това писмо също бива унищожено... "От съображения за емоционалната стабилност на войниците". Вдишване... Сред мъглата на спомените, потопен в емоции и чувства и прегърнат от смъртта, той вижда изправен Аркаеца, неговия убиец. Кирил стои още прав. Нещо...нещо не е наред с врага му... *** Аркайците са силни телепати. Аркаецът сканираше мозъка на умиращия пехотинец, но едно влечуго не може да понесе емоциите на човек. Това, което долавяше му причиняваше неуписуема болка... *** Примигване... Кирил върви сред пасището. Далече вижда сияеща порта, зад нея са безбрежните житни поля на дома. Силите му изнемогват, крачки преди вратата губи сили и пада на колене, поглежда безпомощно към портата, пред нея, пред него седи Аничка, усмихната, сияеща, златните й къдриците се спускат по раменете й, венец от житни класове опасва главата й, прекрасните морета, сините й очи сияат усмихнати. Тя му подава ръка... *** Аркаеца в пристъп на агония стреля... Снаряда уцелва землянина в главата и той се строполява сред пясъците... Болката трае още няколко секунди и отминава... *** Щурмовия отряд открива трупа на Кирил сред пясъците в сравнтелно добро състояние. След часове работа Пато-Трефинолога вдига изнервено очи от трупа на фронтовия разузнавач и поглежда към Офицера, наблюдаващ аутопсията. - Сър, мозъка му е непоправимо увреден. - А последния образ, запечатан на ретината му? - Сър вероятно и зрителните му рецептори са били повредени от попадението. Вижда се единствено някаква ухилена селска фуста... Edit: Уф, съжалявам, сигурно още има доста грешки, но не съм се захванал да го редактирам. Искам мнения :] Link to comment Share on other sites More sharing options...
Grimjaur Posted January 21, 2005 Share Posted January 21, 2005 Давай,давай!Ама ми прилича на една книжка "Последната война" се казва.В смисъл - някак си старо звучи...като фентъзи от 80-те,ако разбираш какво имам предвид Link to comment Share on other sites More sharing options...
RottenBrain Posted January 24, 2005 Share Posted January 24, 2005 Скорп разказа е як-малко ми напомня на фантастичните комиксите в старата Дъга(може би заради имената-незнам) Да се разпиша и аз.(Една забележка:немога да пиша стихове на български-просто не ми се получава някак си) Rotten Brain Rotten Brain inside my head, Rotten Brain says: “You’ll be dead!” Rotten Brain, which makes me kill. Rotten Brain-I'm feeling ill. Rotten Brain-a psycho killa, Kills every time I watch a thriller. My Rotten Brain-he is my master. Rotten Brain says: “Kill that bastard!" My Rotten Brain says: “Someone died!" Hey, momma, don't trust me tonight. Rotten Brain-my darker side. Rotten Brain decides who dies. Rotten Brain-the other me. Rotten Brain decides who'll be. Against Rotten Brain I'll never win. Rotten Brain-my biggest sin. =============== The Nameless One The night is cold, my friend is dead. My hands are warm, blood drips from them. The night is black, it's dark in here. The night-so beautiful is not to fear. The night is dark, it looks so foul. My friend is dead, I ripped his bowel. The night is young, I want to kill. Bloodthirst and hunger-they control my will. The moon is full, no clouds above. I want to kill-it's not enough. He's sitting there, he stares ahead. He sees me not, I'll split his head. The nameless one- I walk around. The nameless one, a demon's son. Collecting souls to resurrect my kin. Collecting souls-a bloody thing. The nameless one-no face, no faith. Collecting souls-my curse, my fate. ========================== Dust Dust-to swallow down your corpse Dust-to swallow down your force Dust-it's what the end is like Dust-am I not right? Dust-The fate of all Dust-it's where we're gonna' go Dust-it's what we're gonna' find Dust-the end of all seams fine Dust-your grave is ready now Dust-lie down and shut your mouth Dust-the end is near In dust you're gonna' disappear ======================= The Fire Burns The fire burns within my soul. The fire burns so bright you know. The fire burns-that’s all I am. The fire burns within my name. The fire burns so bright indeed. It feeds with lives-that’s what it needs. The fire burns-it gives me strength, The fire burns with infernal flames. The fire’s flames-they gave me life. The fire burns to give me might. The fire burns so bright, so foul. It tells me: “Serve!”-I shall, I shall. The fire burns-a demon seed. It grows, it feeds on my blood and meat. The flames in me-they fuel my hate. The flames within fulfill my fate. The flames within-a demon’s gift. The fire burns, so I exist. The fire burns-I cannot die. The flames within sustain my life. The fire burns-it’s like a dream. The fire burns in Khorne Bloodscream*. ============================== Ми тва е малка част от произведенията ми Надявам се да ви харесат. *Khorne Bloodscream е един мой герой от едно RPG(Dungeons&Dragons). Пича беше орк варварин но в последствие стана полу демон Link to comment Share on other sites More sharing options...
PSYCHOSIS Posted January 25, 2005 Author Share Posted January 25, 2005 Аааа, Rotten Brain,настръхнах !!! Страхотни са! Напомнят ми за вече старото ми "аз" Браво! Ако има други, не се стеснявай да ги публикуваш! Link to comment Share on other sites More sharing options...
RottenBrain Posted January 25, 2005 Share Posted January 25, 2005 Ми ок-ей тва е посветено на един човек от чиято история съм невероятно запленен. Вие решете колко е сполучливо. J1888 I am the man who came from the darkness. I am the man whose blade is the sharpest. My deeds are a legend. My name is often heared. My hands are bloody. And My blade is feared. My life is a mystery, Which no one ever solved. My identity is a secret, Which I never told. I killed many women, And did enjoy that, But after all-I’m not that bad. Marry Ann Nichols, Annie Chapman, Catherine Eddowes, Mary J. Kelly, Elizabeth Stride- They just lost the fight. The blade will continue to go more and more deeper. From Hell: Jack, Jack the Ripper ================ Ей ви и още едно Untitled They're sleeping now in darkness. They're gone. They're dead. They know I'm mindless. Dust and pain, and shreds of brain- They fill my head, 'cuz all are dead. They're sleeping now, Without their eyes. They're sleeping now, I needed dice. They're sleeping now, They rest in graves. They're sleeping now, They’ve no more days. They're sleeping now, They’re never gonna' wake. They're sleeping now, It’s for their sake Link to comment Share on other sites More sharing options...
DaSlayer Posted January 25, 2005 Share Posted January 25, 2005 Малко е дългичко това... дано някой си направи труда да го прочете 10th Man Down “Да не би да се уплаши? Няма да ти е за първи път!” -Млъкни! – изкрещях и капчици слюнка се разхвърчаха от устата ми. – Страх? Мене? Че за какво? Имах ли причина? Аз? Глупави, безсмислени въпроси ми задаваше. Глупави, безсмислени коментари правеше. Дразнех се. Едното ми око (Лявото ли беше или дясното?) потрепваше под действието на някакъв странен тик, останал скрит за мен до този момент. Бях облечен леко – бяла копринена риза и изтъркани от времето дънки – и въпреки това се потях прекалено много за подобна прохладна нощ. Имах чувството, че потта се стича на реки по гърба ми – ледена и лепкава. Но нямах време за губене. Или... Всъщност, като се замисля, май имах предостатъчно такова. За къде съм се разбързал? Всичко вървеше по план. Нямаше причина да се нервирам. “Що за място си избрал?” Поредният глупав и лишен от смисъл въпрос. Е, как да не се ядоса човек? -На теб на какво ти прилича? – отново се разкрещях аз. Усетих нахлуващата в главата си кръв. Лицето ми придоби гневен, червеникав оттенък. Трябваше да се опитвам да владея чувствата си, емоциите, но той непрекъснато ме провокираше. – Хората му казват поле. Следиш ли ми устните? Поле! Най-обикновено скапано поле. Ако погледнеш на дясно – поле. Ако погледнеш на ляво – поле. Ако случайно, ама съвсем случайно се загледаш в хоризонта пред себе си, пак поле ще гледаш. А сега познай какво лежи зад тебе? Поле ли чух? Боже, не мога да повярвам, май си прав! Тихо, безлюдно, пустош... поле. Доволен ли си? -Не ви разбирам! – гласът дойде ниско долу – тих, треперещ, плах. -Видя ли какво стана заради тебе? – сопнах се на Лоп. – За малко да го забравя. Само до преди минута говорех за вършене на неизбежните неща, а ето че така се отплеснах, че забравих за тях. Това можеше да доведе до много неприятни последици. “Какво пък аз съм направил?”, обиди ми се той и ми обърна гръб. Така беше по-добре. Нямах повече време за спорове и безсмислени диалози. Имах работа за вършене. -Кое беше момчето, Пол? Зная, че го помниш. Важно е! – следователят записа нещо в малкото си тефтерче, след което зачака. Чувстваше, че ако се опита да притисне арестанта, може да загуби всичко. Състоянието му въобще не изглеждаше добро – вероятно раздвоение на личността, психоза, параноя, остра форма на шизофрения. Такива диагнози му поставиха различните психиатри и лекари, които го прегледаха и преслушаха най-малко стотина пъти, но в него имаше нещо. Следователят не можеше да определи със сигурност, но сякаш там някъде се криеше един... нормален Пол. -Да го помня? Да го помня? – тялото на мъжът се разтресе в истеричен смях. Едното му око леко потрепваше от време на време. –Дори не съм го забравял. Той беше по-специален, по-различен от останалите. Той беше деветият, последният. Тези мисли преминаха през главата ми когато се загледах в момчето. Беше последен. “Дали?”, попита ме изневиделица Лоп и думите му смразиха кръвта ми. Една толкова обикновена дума, която носеше в себе си жесток смисъл. Какво го подтикна да ми зададе този въпрос? Нима имаше още планове? “Този е последният!”, твърдо отсякох аз, но мълчанието на Лоп само влоши положението. Именно така той изразяваше своето съмнение и несъгласие. Стори ми се, че огромна сянка се надвесва в този момент над главата ми. “Трябва да бъдат девет!”, вече не толкова убедено повторих убеждението си. “Започнеш ли трудно се спира. Сигурен ли си, че не искаш да има и десети? Да закръглим бройката?” “Сигурен ли съм?”, попитах невярващо. Понякога се възхищавам на това негово качество. Винаги успява да постигне своето и да влее съмнение и в най-желязното ми убеждение. Именно затова понякога го мразех. -Не! – бързо се опомних и му креснах силно. “Ще видим!”, усмихна се Лоп и замълча. За него спорът беше приключен и той излезе необорим победител. Въздъхнах отчаяно и отново се вгледах в момчето. Беше на около седемнадесет или осемнадесет години, най-много деветнадесет. Не му давах повече от шейсет килограма. Висок, слаб, с бледо и издължено лице, сковано от страх, лежеше с вързани ръце и крака върху напуканата от слънцето земя. Дрехите му бяха покрити с прах и засъхнала кал, а от очите му се стичаха сълзи. Казваше се Тони. Познавах го, както познавах и предишните осем. Но той не беше като тях. Първият се оказа ней-труден, никога не ще го забравя. Не бях убивал човек до тогава. Наблюдавах тялото на Майкъл, лежащо в безсъзнание на пода в апартамента ми, и нервно стисках малка брадвичка в дясната си ръка. Не беше лесна работа, а и всичката онази кръв. При втория нещата също не бяха по-различни, но с всеки следващ ставаше все по-лесно и по-лесно. Особено щом знаех, че се приближавам към целта – номер девет, последния. “Дали?”, отново се намеси Лоп, но този път просто искаше да се заяде, затова не му обърнах внимание. -А защо, Пол? – прекъсна го следователят с цел да избегне омагьосания кръг, в който арестантът имаше опасност да попадне. – Защо започна всичко? Защо разчленяваше телата по този жесток начин? Пол затвори очи и тялото му отново се разтресе, при което следователят притеснено се приближи до него. -Защо? Защо? Защо? Защо? Защо? Защо? Защо? Защо? Защо? – измрънка девет пъти и млъкна. Зъбите му нервно тракаха, докато устните не спираха да мърдат сякаш си шепнеше нещо. – Смъртта е неизбежна. Те... Аз... Те... Аз... Везните клонят, ще натежат. Пол отвори рязко очи и стисна надвесилия се над него следовател за гърлото. -Нямах друг избор! – изръмжа той, а очите му светеха с неестествен блясък. – Той ми нареди. Изненада ме. Принуди ме. НЯМАХ... ДРУГ... ИЗБОР! – крещеше истерично е лицето на задушаващия се мъж. -Съжалявам! – отново промени настроението си и пусна следователя. Сведе виновно глава и отстъпи крачка назад. – Съжалявам! -Защо... защо не разкажеш за този, който те е принудил. Как изглежда, с какво те е държал? -Беше късно вечерта когато го срещнах за първи път. Огромни черни облаци скриваха нощното небе и единствената светлина, с която разполагах – луната. Вървях сред огромно царевично поле и нямах и най-малката представа как съм се озовал там. Стеблата се извисяваха високо над главата ми и не където и да се обърнех все с царевица се сблъсквах. Непрогледният мрак още повече усложняваше нещата. Той се появи изневиделица. Сякаш земята се разтвори и злото подаде слузестата си ръка в желанието си да ме докопа. Не бях далеч от истината. Сграбчи ме с огромните си лапи и ме вдигна над главата си. Исках да изкрещя, но не можех. В мига, в който погледнах в пламтящите му очи, се сковах от страх. Никога през живота си не съм бил толкова уплашен колкото бях онази нощ. В тези очи аз видях своята смърт – жестока, болезнена и мъчителна. Дори мога да се закълна, че почувствах част от болката. -И твоят час удари Пол! – изръмжа Той и в гласа му долових цялата злоба на планетата, събрана в едно тяло. -Не искам да умирам! – беше единственото нещо, което ми дойде на ум в този момент. Сълзите се стичаха по бузите ми, прогаряха кожата и падаха върху сянката под мене. – Не искам! -Така ли? – попита ме с престорено учудване Той. – Какво би могъл да предложиш в замяна на нещастната си душа? -Аз... – заекнах. Нямах отговор на подобен въпрос. Съмнявам се, че някой въобще може да има. А трябваше... -Позволи ми да направя предложение в такъв случай. – Той ме пусна на земята и скръсти ръце. Тъмнината, която изглежда беше в съюз с Него, не ми позволяваше да видя нищо освен една сянка, една огромна, триметрова сянка. Усетих горещия му и миришещ на разлагаща се плът дъх в лицето си щом се надвеси над мен. -Ако ми поднесеш девет души вместо твоята ще си помисля дали да те пощадя. Разполагаш с девет дена, по една всеки ден. Е? Отново загубих дар слово. Дяволът ли седеше пред мене? Продавах ли душата си? Отказвах да повярвам. Но Той ми предлагаше един вид спасение. Можех ли да откажа? Какво значеха за мен девет непознати? -Не! – отсече Той. – Ти трябва да познаваш жертвите си. Това е единственото условие. Закълни се сега пред мен и пред мрака на нощта, че ще изпълниш всичко, за да спасиш себе си! Подчини ми се или умри! -Заклевам се! – изкрещях аз без да се замислям повече. – Заклевам се! Ще ги убия! Да! Аз ще живея! -Кой е Лоп? – попита следователят, опитвайки се да изкопчи поне едно изречение, което да има някакъв смисъл. Дори той не знаеше на какво се надява. Виждаше, че Пол е луд, спор нямаше. Беше намерил виновник за злодеянията си в лицето на самия Дявол и що се отнасяше до него – беше напълно невинен. -Лоп? – измрънка по-скоро на себе си затворникът и се усмихна. – Той живее в мен, до мен. Ние сме едно цяло. (“Кажи му, приятел!”) Лоп е Пол! Пол е Лоп! Това сме ние. Но нима сме интересни? Следователят въздъхна и седна на един от столовете. Губеше си времето. Въпреки огромното си желание да открие поне капчица умисъл в постъпките на Пол, вече не беше убеден, че такава съществува. -Кое тогава е интересно? -Загубих всичкото време, което имах на разположение за губене. И макар такова да не съществуваше, аз изчерпах неизчерпаемите си запаси. Свършиха празните приказки. Нагледахме се на красиви гледки. Дойде моментът за действие. Обърнах се и погледнах момчето право в очите. Жадно попивах страха, който струеше от тялото му. Почувствах се силен, всемогъщ, бог... В ръцете си стисках моята вярна, малка, но смъртоносна приятелка – брадвата – изпроводила до Неговата обител предишните осем мои спасителя. Тони не беше глупав. Веднага предусети какво щеше да последва и лицето му придоби пепеляво сив оттенък. Очите му се изцъклиха неестествено, втренчени умолително в мен, пропити от сълзи на страх и отчаяние. -Моля ви! – проплака той. –Недейте! -Един по един всички паднахте – изръмжах аз. – Няма смисъл да се молиш момче. Знам, че те боли. Трепери! Аз ще сложа край на болката ти. Нищо лично, разбери. Той те иска. А щом поиска нещо... по-добре да го получи. -Не! – сълзите вече се стичаха като водопади от подпухналите му зачервени очи, но те нямаше да го спасят. Спасение за него нямаше. Брадвата разцепи въздуха и потъна в плътта му. Лявата ръка, чак до рамото, тупна глухо на земята. Кръвта бликна като гейзер и бялата ми риза жадно я попи, обагряйки се с греховете ми. Внимателно почистих лицето си под заглъхващите писъци на Тони. Макар да загуби съзнание, той все още дишаше когато повторих процедурата и с дясната му ръка. Последваха краката, а най-накрая естествено остана главата. Душата му премина в Неговите ръце и аз бях свободен. “Свободен!”, повтори с величествен тон Лоп, но в думите му долових подигравка. Той все още беше убеден, че не мога да спра. Но Тони беше последен. Можех ли по някакъв начин да го накарам да разбере това? -И какво следва сега Пол? – попита следователят. – Щом вече си свободен, какво планираш да правиш? -Свободен съм! – повтори арестантът все още не вярвайки напълно в думите си. – Да, така е! Какво смятам да правя? Искам да се прибера у дома. Да, точно това искам. -И къде е у дома? – може би поне щеше да изкопчи адреса му. -У дома е... – Пол се замисли за дълъг период от време. На няколко пъти отвори уста да каже нещо, но бързо се отказваше. Накрая успя единствено да изрече: -У дома е у дома. -Прекрасно! – следователят въздъхна напълно отчаяно и прибра малкото си тефтерче в джоба. -Там сред зелените полета, сред огромните царевични стебла, сред овощните дръвчета, сред аромата на свежи пролетни цветя, сред веселите викове на местните деца, играещи в близкото езеро, сред непристъпните хребети на заснежени планини, сред малките еднообразни къщички на съседите, сред лехи от кости и пера от ангелски криле, сред реки от.... -Пол! Пол! – следователят го разтърси грубо, отърсвайки го от хаотичната му мечта. – Успокой се! Отиваш в лудница. Разбираш ли? Няма реки, планини, лехи и други подобни глупости. Нужна ти е помощ. Нещо в съзнанието на Пол прищрака. За миг пред очите му се разигра сцена, от която кожата му настръхна. Беше стиснал стола, на който седеше, и удряше с всичка сила главата на следователя. Отново и отново. Дори след като умря продължи да го налага. Отново и отново. “Казах ти!” , намеси се доволно Лоп. “Започнеш ли веднъж не можеш да спреш просто така. Като наркотик е. Знаеш, че е лошо, но ти харесва. Желанието те изгаря от вътре, нали? Яде вътрешностите ти като паразит, принуждавайки те да дадеш воля на чувствата. Защо да го спираш? Кои сме ние, че да пречим на естествените нужди на тялото? Хайде, Пол, вземи пистолета на този нещастник! Той ти се подиграва, нима не осъзнаваш? Вземи го! Не е като добрата стара брадва, но и той ще свърши работа. Способен е да отнема живот. Само натискаш спусъка и... бум! -Да! Да! – изкрещя Пол. – БУМ! Избута изненадания следовател с рамо и извади пистолета от кобура на кръста му. Мъжът застина на място. Нямаше идея какво да очаква от един луд. -Лоп е прав – каза Пол и една сълза се търкулна по бузата му. “Така е! Така е!” -Трябва да има още един, поне още един, десети. “А защо не и единадесети, дванадесети.... -Не го слушай, Пол! – опита се да предприеме нещо следователят, предусещайки куршумите в тялото си. – Вслушай се в собствените си мисли и чувства. Дай ми оръжието. Не постъпвай глупаво. Знаеш, че това е грешно. Знаеше, че говори глупости, но нищо друго не бе способен да измисли. Лицето на Пол се изкриви в болезнена гримаса. Още няколко сълзи се търкулнаха по зачервените му бузи. -Съжалявам! Вече го реших. Десети трябва да има! Едва сега осъзнах колко глупаво всъщност съм постъпил, егоистично. Този ще бъде наистина последен. С него трябваше да започна – първи и последен. Дано всички ми простят. “Какво си намислил, глупако?” -Какво смяташ да правиш? В отговор и на двамата Пол вдигна пистолета, опря го до слепоочието си и натисна спусъка без дори да трепне. С неговата смърт кръгът се затвори. Бройката бе изпълнена. Десетият падна! Link to comment Share on other sites More sharing options...
Grimjaur Posted January 26, 2005 Share Posted January 26, 2005 Навявя мисли за "Тъмнина".Има почти същия край Кефи!!!! Link to comment Share on other sites More sharing options...
ultimate Posted January 30, 2005 Share Posted January 30, 2005 az sm na 17,ot plovdiv...i se zanimavam s literatura i filosofiq...tova me vle4e,eto 4ast ot moite proizvedenie,za poveche info dust_witch@abv.bg, P.S.skoro 6te imam sobstven account,4akam odobrenie Истината Горещо е. Студено е. Шумно е. Тихо е. Сигурно е. Опасно е. Рано е. Късно е. Любов е. Раздяла е. Радост е. Мъка е. Победа е. Падение е. Истина е. Лъжа е. Красиво е. Грозно е. Лесно е. Трудно е. Щастие е. Болка е. Ден е. Нощ е. Лудост е. Самота е. Има милувки. Има тръпка. Няма целувки. Няма прегръдка. Има смелост. Има страх. Има смях. Има сълзи. Има романтика. Има безразличие. Има надежда. Има отчаяние. Ад е. Живот е. Искам Искам тишината да се запълни с гласа ти, искам устните ти да докосват моите, искам тялото ми да усеща прегръдките ти, искам да се храня от твоите целувки. Искам самотата да се замени с твоите милувки, искам гласът ми да оттеква в ушите ти, искам сърцето ми да тупти страстно с твоето. Искам ликът ми да се запечата в душата ти завинаги. Искам да съм твоето вълнение, искам да съм твоята въздишка, искам всяка твоя радост да е моя победа и всяка моя мъка да е твое падение. Искам да бъдеш винаги до мен, искам ръцете ми да галят кожата ти, искам да желаеш всичко в мен, искам да споделя живота си с теб. Искам да съм утехата в душата ти, искам дъхът ти да се слее с моя, искам да съм твоя сън,мечта. Възможно ли е всичко това? Link to comment Share on other sites More sharing options...
Sotko Posted January 31, 2005 Share Posted January 31, 2005 @Rotten Brain Мога да кажа само едно: Евала Link to comment Share on other sites More sharing options...
RottenBrain Posted February 1, 2005 Share Posted February 1, 2005 Благодаря Ей ви още едно Fear The fear of blood Is a fear of flesh. The fear of death Is a fear no less. The fear of all- That's called paranoya. The fear of all- That thing will destroy you. The fear within- It scares you to death. The fear of a thing- It's all in your head. The fear within-so primitive,wild. No matter your age, you're scared like a child. The fear is primal, The fear is good. The fear's an instinct- Not just a mood. The fear's the thing that keeps you alive- When there is a danger, it tells you to hide. The fear within is alive and it breathes- An adrenaline rush is all that it needs. Link to comment Share on other sites More sharing options...
DaSlayer Posted February 1, 2005 Share Posted February 1, 2005 Untitled #11 Requiem Пропадам. Бях в стаята до преди миг. Виждах лилавата стена (и тъкмо си мислех защо пък точно този цвят са избрали), която с крещящия си оттенък и неподправени краски непрекъснато обръщаше вниманието ми натам. Гледах лицата.... Хора, които минаваха, подминаваха, забързани, притеснени, спокойни, отегчени, влюбени, дори загубени; всички те се сливаха в едно цяло, потичаха като река в пространството – без начало, без край – един прост безкрай. Кръговратът на живота, някой би казал и прав би излязъл, ако не беше в огромна заблуда. Малките неща са тези, тези, които не виждаме, които ни карат да обърнем гръб на жизненоважните големи такива, движещи съществуването ни. То ли бе виновно за полета ми? Едно листо... Малко, кафеникаво, с леко подвити краища, то грациозно се носеше във въздуха на фона (на кръговрата на живота) на забързаната тълпа от десетина човека, която никъде не отиваше. То ту потъваше сред сенките на тези, които не го забелязваха, ту като Феникс () от пепелта се надигаше високо над тях, опитвайки се да ги надмине в своето търсене на... Но нима то търсеше нещо? Нима не разполагаше с всичко необходимо му? В този миг слънчев лъч се прокрадна през открехнатия прозорец и прониза листото право в “сърцето”. Сияещо като малко дете пред огромна купчина лакомства, то се удари в някакъв мъж, който развълнувано махаше с ръце, и под действие на първия закон на Нютон, гласящ, че всяко тяло запазва състоянието си на покой или равномерно праволинейно движение, докато друго тяло не го изведе от това състояние, листото се понесе надолу. И тук, наблюдавайки краха на това съвършено божие творение, аз сякаш се въплътих в него, почувствах неговия страх, неговата болка, неговото отчаяние. (Like a stone I’m falling… down) Стаята вече я нямаше. Лилавата стена вече бе черна. Лицата се размиха... Виждах само една огромна, тъмна, мрачна, бездънна яма. Краят не се виждаше, но го чувствах. Нещо ме докосна... студено като мразовит януарски вятър, то проникна през кожата и вледени кръвта ми. Вцепених се. От страх ли? Като камък се понесох надолу в очакване на неизбежното. Треперех. Секундите минаваха бавно. Часовникът изпяваше своята последна тъжна песен, моят реквием, но тя не предизвиква сълзи или спомени, тя сковава. Един последен поглед надолу. Черното става все по-черно. Времето свърши. Огромната паст се разтваря. Челюсти, покрити с кръв, очакват поредната си жертва. 3... Отброяването започна. Прости ми. 2... Преди две беше три. Тогава знаеше, че имаш цяла секунда повече и се чувстваш недосегаем. За някои секундата се равнява на цял един живот. Казах ли, че моля за прошка? 1... При едно вече спираш да мислиш. Какъв е смисълът като знаеш, че няма време дори да завършиш мисълта си? Прос....... 0... Тук следва единствено логичният завършек... ... ТУП ... ... и звука на неизбежното. (Celebrate. I’m alive again) Нима това не беше краят? Отварям очи и поглеждам напред. Отново виждам лилавата стена, говорещи лица... Но там някъде долу лежи то – Листото – самотно, захвърлено, изоставено. То плахо се помръдва от време на време в опит да избегне поредния смъртен враг в лицето на някои човешки крак и стене отчаяно без глас. Навеждам се и внимателно го вдигам. Отварям прозореца и го оставям на грижите на най-добрия му приятел – вятъра. То ликуваше. Отново можеше да се носи свободно из пространството. Отново се чувстваше живо. За пореден път, като феникс (), то се надигна в небосвода сред своите събратя. Но докога ли? Link to comment Share on other sites More sharing options...
RottenBrain Posted February 2, 2005 Share Posted February 2, 2005 Ей тв го написах днес и адски много ме кефи. Надявам се и на вас да ви хареса. The Warning Thoughts of death are in my head. Thoughts of death I can't forget. A bloody dagger in my hand. The warning message has been sent. They tried to hide my nature and my name- Restrain my soul in all that shame. "Evil spawn"-they said to me- "Get back to hell,away with thee!" "Demon son,get back to hell!" "I command you-leave thy mortal shell!" Torches burning in the night. They came to me,they begged me for a fight. A dagger shined and pierced the mist. The bodies dropped,hit after hit. I stab 'em,slash 'em,slit their throats. In control-I call the shots. Their lives are mine,I'll take 'em all. The dagger shines,another falls. A pool of blood beneath my feet. All are dead,but no one weeps. I lick my lips-they're bloody red. Smile at my dagger-there's more blood to shed. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Archived
This topic is now archived and is closed to further replies.