farrell Posted June 28, 2005 Share Posted June 28, 2005 глупаво време,можеше да валиш малко повече от 20 мин все пак валеше.............. Link to comment Share on other sites More sharing options...
second.life.syndrome Posted June 28, 2005 Share Posted June 28, 2005 Link to comment Share on other sites More sharing options...
farrell Posted June 28, 2005 Share Posted June 28, 2005 Toва пък какво трябваше да представлява? <{POST_SNAPBACK}> ами върни се на предната страница и ще разбереш Link to comment Share on other sites More sharing options...
second.life.syndrome Posted June 28, 2005 Share Posted June 28, 2005 Link to comment Share on other sites More sharing options...
Deftur Posted June 29, 2005 Share Posted June 29, 2005 Понякога се връщам към детските години. Живеехме в къща... Боже, колко време мина?! Замръквах унесен в играта. Батко ме прибира. Душ, вечеря и в кревата - сънят ме там намира. Сутрин ставах първи, будех вкъщи всички. Само мама не се сърди, че съм “ранобудна птичка”. И ден без пакост не минава. С белите си известен бях. Татко правосъдие раздава - поучителен пердах. Но неизбежно аз порастнах и сега е вече друго. С наука се захванах, живота е по-труден. Сериозен съм и възмъжавам. Ще кажеш няма как, нали? Но детето вътре остава и все още прави бели. Link to comment Share on other sites More sharing options...
skaster Posted June 30, 2005 Share Posted June 30, 2005 ... Link to comment Share on other sites More sharing options...
second.life.syndrome Posted June 30, 2005 Share Posted June 30, 2005 Ей това е... Мама ми каза, че никога няма да събера достатъчно точки, за да се пенсионирам... Link to comment Share on other sites More sharing options...
RottenBrain Posted June 30, 2005 Share Posted June 30, 2005 Представи си свят, в който всичко е възможно. Свят в който си всемогъщ. Свят в който всичко може да бъде твое ако го пожелаеш. Свят в който ти определяш правилата. Свят в който можеш да бъдеш каквото и какъвто си поискаш. Свят в който ти СИ. Свят в който останалите са просто статисти, а ти си главния герой. Място пълно с осъществени мечти. Място на което си щастлив. Някъде, където успяваш да избягаш от грубата действителност. Там, където смелост и чест не са просто думи, а ежедневие.Там където всичко зависи от теб. Място изкарано сякаш от сънищата ти. Там, където възможностите са хиляди. Място на което наистина има значение че си. Място, на което можеш да бъдеш полезен с нещо. Представи си че си живял там 3 години. Освен щастието, си споделял болка и тъга с твоите спътници. Били сте повече от приятели - били сте едно цяло. 3 години изпълнени с мечти. 3 години които никога няма да забравиш. 3 години към които винаги ще искаш да се връщаш. Години през които всичко е зависело от теб. Време през което не е имало значение какво мислят другите. Имало е значение единствено какво чувстваш. Сега си представи че те изтръгват от това място. Можеш понякога да се връщаш към него, но то вече не е същото. Пусто е. Самотно е. Загубил си го. Загубил си частица от себе си. Живота е гаден. Винаги го сравняваш с Мястото. А той просто не е същия... ПП: мда, по действителен случай е. Все пак държа да отбележа че няма нищо общо с алкохол, наркотици или друг вид психотропни вещества. Link to comment Share on other sites More sharing options...
second.life.syndrome Posted June 30, 2005 Share Posted June 30, 2005 Link to comment Share on other sites More sharing options...
farrell Posted June 30, 2005 Share Posted June 30, 2005 за това по-добре да си останем в сънищата,макар от време на време да има и кошмари Link to comment Share on other sites More sharing options...
RottenBrain Posted June 30, 2005 Share Posted June 30, 2005 за това по-добре да си останем в сънищата,макар от време на време да има и кошмари <{POST_SNAPBACK}> 1. не съм казал че са сънища 2. не съм казал и че е реалност. истината е някъде по средата 3. ако зависеше от мен нямаше да напускам това място. проблема е че зависи от още няколко човека 4. не, не е секта 5. да, странен съм Link to comment Share on other sites More sharing options...
Antares Posted June 30, 2005 Share Posted June 30, 2005 Във всеки човек има искрица божествено, тоест можеш да бъдеш бога, който си мечтаеш да си. Но като всяко нещо и то си има цена. За някои е висока, за други е поносима, за трети - непосилна... Всеки има силата да промени света около себе си, било то към добро или лошо. И често от страх и неувереност хората не го постигат, дори не смеят да помечтаят, че е възможно. А божествения блясък е в юмрука ти - просто трябва да разтвориш ръката си и да спреш да се биеш с действителността... Да я приемеш, обикнеш и промениш... No fear, No Pain, Nobody Left to blame... Редакция: RottenBrain продължението в песента е I'll try alone, make destiny my own - иди в darklyrics.com и виж. Link to comment Share on other sites More sharing options...
second.life.syndrome Posted June 30, 2005 Share Posted June 30, 2005 Link to comment Share on other sites More sharing options...
farrell Posted June 30, 2005 Share Posted June 30, 2005 1. не съм казал че са сънища2. не съм казал и че е реалност. истината е някъде по средата 3. ако зависеше от мен нямаше да напускам това място. проблема е че зависи от още няколко човека 4. не, не е секта 5. да, странен съм <{POST_SNAPBACK}> спомена на едно място сънищата......и не се стърпях предпочитам ги Link to comment Share on other sites More sharing options...
RottenBrain Posted June 30, 2005 Share Posted June 30, 2005 Във всеки човек има искрица божествено, тоест можеш да бъдеш бога, който си мечтаеш да си. Но като всяко нещо и то си има цена. За някои е висока, за други е поносима, за трети - непосилна...Всеки има силата да промени света около себе си, било то към добро или лошо. И често от страх и неувереност хората не го постигат, дори не смеят да помечтаят, че е възможно. А божествения блясък е в юмрука ти - просто трябва да разтвориш ръката си и да спреш да се биеш с действителността... Да я приемеш, обикнеш и промениш... No fear, No Pain, Nobody Left to blame... <{POST_SNAPBACK}> ...I'll die alone, make destiny my own Мда за пореден път се убеждавам че можеш да се изразяваш невероятно красиво. На чвсичкото отгоре си адски прав(поне според мен). Наздраве! Ами... За мен не е толкова важно какво е и какво не... Важно е усещането, което създава написаното от теб... <{POST_SNAPBACK}> радвам се че съм успял да предизвикам някакви чувства Link to comment Share on other sites More sharing options...
skaster Posted June 30, 2005 Share Posted June 30, 2005 Представи си свят, в който всичко е възможно. Свят в който ... <{POST_SNAPBACK}> Ако някой нормален живее в такъв свят и се поддава на емоциите си рано или късно ще го унищожи. Link to comment Share on other sites More sharing options...
Antares Posted June 30, 2005 Share Posted June 30, 2005 Недалече от напоителния канал, построен още от времето на ТКЗС беше израстнала една върба... Един самотен войн в равнината, сред безбрежните тракийски полета... Помня тази върба през целия си живот. Туй израстнах, там, под нейните клони. Детството, безгрижно и леко преминаваше бързо и неусетно. Под тази върба си играехме, когато отивахме с колелетата до там. Тази въба беше свидетел на наивните ни надежди да ловим риба под сянката на нейните клони. Там за първи път, далече от хорските очи опитах цигари и се направих, че ми хареса. Там се криех, когато не бях в къщи и не учех. В нейните клони се катерех, когато ми беше тъжно. Върбата беше свидетел на първата ми любов, първия порив, тя бе свидетел на сълзите ми след раздялата. Само тя знаеше всичките ми съкровенни тайни. Тази върба беше най-прекрасното нещо в този свят. Нейната красота се запазваше дори през зимата, когато клоните й опустяваха и студените ветрове я брулеха. Беше прекрасна, когато снега я обличаше в белия костюм на зимата. Обожавах пролетта, когато природата се събужда от зимен сън, когато се откъсваше от оковите на зимата, когато животът, бликащ във всяка една точка на света превземаше опустелите земи. Тревите около върбата бяха буйни и можех да се скрия там... Самата върба, облякла пролетния си тоалет, сякаш излъчваше щастие, свободна, жива. Ярко зелена, протягаща клоните си към мътните води на канала... Лятно време тя беше единственото прохладно място, сред напечената от ярките слънчеви лъчи равнина. Единствения оазис сред житната пустиня... Есента я лишаваше от зеленината и колелото се завърташе наново... Така годините неусетно се точеха, аз излизах от детството, минавах през юнушеството... ТКЗС-тата изчезнаха, канала пресъхна... Върбата загуби красотата си, прекрасното в нея беше откъснато със сила, тя стана зловещо място. Някога невинни деца, сега роби на дрогата търсеха укритие от неразбиращия трагедията им свят. Под нейните клони умря едно момиче от свръх-доза... Смъртта дебнеше там, земята, някога покрита с трева, сега беше покрита със спринцовки... и фасове. Но аз помнех върбата такава, каквато бе някога, каквото винаги е значела за мен - приятел. Под нейните клони се криех от първите тежки шамари на живота... Под нейните клони намирах покой, когато наивните ми детски мечти и идеали се разпадаха на пух и прах. Една есен, в нейните клони се обеси едно момче... Близките му отсякоха моята дървестна приятелка... Гледката на сухия пън беше покъртителна за мен... разплаках се... Забравих, че мъжете не плачат, забравих, че трябва да съм силен и да понасям тежките шамари на живота... Години минаха, аз се изправих, открих себе си... но нямаше на кой да разказвам за своите несгоди и успехи. За изкачените планини и за пропастите, от които бях излезнал... Един пролетен ден, отидох на мястото на моята приятелка... и видях, от отдавна изсъхналия й пън се издигаше леко стръкче... малка върбичка... П.П. Това е измислена история... мълния във болното ми въображение. Link to comment Share on other sites More sharing options...
RottenBrain Posted June 30, 2005 Share Posted June 30, 2005 Красиво! ПП:твърдението че "мъжете не плачат" винаги ме е дразнело. Трябва да се дава воля на емоциите от време на време. Link to comment Share on other sites More sharing options...
LPFC Posted June 30, 2005 Share Posted June 30, 2005 boys do cry! Link to comment Share on other sites More sharing options...
Antares Posted July 1, 2005 Share Posted July 1, 2005 Там Дълбоко... Излезнах на ринга... Видях човека срещу мен - беше една канара. Много мускулест, но си личеше, че тази маса, която надвишаваше 150 килограма не беше само маса. Дожаля ми за него. Просто знаех какво ще последва. Все още гледах като себе си. Все още виждах ясно и чисто, но мрачното предчуствие, за близкото Му събуждане ме държеше на тръни... Кървавата забава щеше да започне всеки момент. Сигнала беше даден. Клетката от подсилени титанови пръти беше заключена и залостена. В погледа на противника ми се виждаше мрачна решителност. Боят започна. Нанесе ми прав десен удар в лицето. От удара отхвъркнах на около два метра назад, червен проблясък при и със силен звън се забих в решетките. От публиката се чуха радостни възгласи. Света се завъртя. Още не чувствах болка... знаех, че няма да почувствам скоро. Преди да се свестя противника ми се беше надвесил над мен, хвана ме с една ръка и като перце ме запрати в противоположната част на решетките. Отново червен проблясък... строполих се на земята.... червената светлина в очите ми остана. Адреналин... адреналинов поток запълни цялото ми съзнание. Звяра се събуди! Радостен рев на опиянение се откъсна отнякъде... бегло осъзнавах, че това беше моето гърло... Леко подскочих, бях два пъти по-лек от противника си. Очите ми бяха изпълнени с кръв, бяха почервенели. Бях виждал свои снимки в такъв момент - гледката не е красива. Изревах отново предизвикателно към него. Видях проблясъка на съмнение, на страх в очите на противника си. Той се засили към мен и ме удари със силата на парен чук, на кран. Отлетях на зад, отново звън на металните пръти на решетките. Беше се случвало след бой, в който участвам титановите пръти да бъдат строшени. Тогава двама човека от публиката загинаха и трима бяха осакатени. Отново се строполих на земята. Противника ми се надвеси над мен и ме хвана с двете си ръце и ме хвърли нагоре. Излетях два метра, след което се строполих и мигновено подскочих с пореден рев на опиянение. Публиката изрева заедно с мен в кървав екстаз - те знаеха какво предстои, моя смъртен враг - не! Той се засили към мен и ме стисна в стоманената си прегръдка, това беше първата му сериозна грешка, видях в червената мъгла дясното му ухо - захапах го и с едно яростно тръсване на главата си откъснах парче от него със зъбите си. Кръвта шурна в устата ми, опиянението се осили, вкуса на неговата кръв подпали моята. Той изрева от болка и ме отхвърли. Страха ясно се виждаше в очите му! Мита за неговата непобедимост щеше да бъде кръвожадно разбит, като много други преди него. Глътнах парчето от неговото ухо и се озъбих - показах червените си от кръв резци и кучешки зъби - грозно разкривени. В очите му се виждаше ужас. Беше стъписан. Края му започна - скочих към него, ловко отбягнах нескопосания му удар и със един замах направих дясното му рамо на кървава каша от потрошени кости и стави. Една ръка по-малко. С лявата си ръка успя да ме уцели - удара му беше силен, но не достатъчно. Изправих се и го погледнах. Грозния ми рев смрази кръвта на тези от публиката, които ме гледаха за първи път. Засилих се към него и скочих върху него, сграбчвайки и притискайки тялото му с краката си а със устата си захапах лицето му. Изръмжах гърлено, наслаждавайки се на ужаса и безсилието му! Рязко тръснах глава, откъсвайки части от лявата му буза, скалпа и лявото, здраво ухо. Този път той изрева, но от болка. Аз ревнах заедно с него. Адреналина, който той си беше бил в сърцето преди срещата започна да се изпарява. Той виждаше в огненочервените ми очи смъртта. Бях пиян, бях дрогиран, бях опиянен и кърваво щастлив, топлата му кръв изпълваше устата ми. Преглътнах с удоволствие. Изплюх ненужното никому вече парче кожа. Част от хората в публиката припаднаха, но останалите нададоха яростен рев - знаеха, че парите им не са отишли напразно. Врага ми успя да се откопчи от желязната ми хватка, защото аз му позволих. Нямаше да си разваля удоволствието така лесно. Застанах изправен срещу него и го гледах в очите, обезобразеното му лице ми харесваше. Нададох гърлено ръмжене, усмихнах се. В тази усмивка той видя много от собствената си кръв, той видя жестокия си край. Отчаянието му беше очевидно за всички. Нахвърли се срещу мен, звяра в него се обади, започна да нанася хаотични удари, които с удоволствие поемах. Беше силен, това ми харесваше. Нанесох му само един удар в лицето, който го лиши от дясното око. Внимавах, не исках да го убия така лекомислено. Той залитна и опря в една от стените на клетката. Дишаше тежко, беше облян в собствената си кръв. Скочих пред него и го вдигнах с лявата си ръка и го притиснах в решетките. С дясната си ръка, с изпънати пръсти ударих силно в гърдите му, разтрошавайки ребрата му и сграбчих силно пулсиращото му сърце. Изревах яростно и го изтръгнах, сърцето му беше мое! То ми принадлежеше от самото начало на битката и публиката го знаеше. Показах му все още туптящото му сърце, след което го налапах и без да дъвча го глътнах. В последните му мигове на агония му нанесох силен удар, който разби черепа и части от мозъка му изпръскаха оплескания с кръвта му под... Пуснах тялото му да се свлече... знаех какво предстои. Виждах обезобразеното му тяло да лежи бездиханно на пода. Съвземах се, адреналина се освободи, опиянения и щастлив звяр в мен заспа. Виждах продукта от собствения ми мрак... свлякох се на колене, не чувах радостните възгласи на публиката, не чувах как скандираха моето име... свлякох се на колене и заридах... усетих как някой заби иглата на спринцовка във врата ми и парещата течност се стече в кръвта ми, която натежа, крайниците ми, уморени и изтощени се изпълниха с олово... в просъница усетих как ми слагат усмирителната риза, оковите, как ме овързват целия с вериги. Заспивайки усетих как ме носят към бялата ми тапицирана стая... Защо ми причиняваха това, защо освободиха този звяр в мен, това чудовище, което бях надвил, това изчадие, този мрак в мен, с което бях заживял в мир. Защо родиха тази машина за убийство. Далечните радостни възгласи на публиката даваха ясния и очевиден отговор.... Link to comment Share on other sites More sharing options...
Grimjaur Posted July 1, 2005 Share Posted July 1, 2005 "И времето играеше драма абсурдът бе комедия една, а ролите със образи бели, костюмите потънали в тъга Това е приказка една ... Цигарен дим, мастилница празна И приказка за стари времена Това е приказка една ..." Да...само дето нямаше мастилница,а навсякъде разхвърляни лекции по език и религия, руска литература, под масата сякаш срамежливо наднича учебник по историческа лингвистика....И малко цигарен дим се просмуква между устните ми...Течението предизвикано от "полъха" на бурята изсмукваше и дима от стаята, както и капките вода, останали по тялото ми след душа.Правило - след секс винаги гледам да се изкъпя.Ритуал - по време на дъжд и след секс - цигарата е задължителна.Два часа един в друг.... не е малко време...Пуша и мисля...А за какво мисля?Май за цикличността на събитията, колелото на времето и древногръцките Мойри.Петър Бобев май беше казал, че нишките на хората, изплитани от тях са обикновеното ДНК.Хм, колко разхвърляни мисли.Никога не ми е било толкова чуждо всичко.Дори самият аз съм си зверски чужд.По дяволите!!!Забравил съм хавлията на Тольо на терасата, пък човека сигурно ще се прибере мокър.Мда, ама вятърът плющи откоси дъжд, а аз съм само по хавлия....Майната му - в казармата е било и по-лошо.Отварям вратата. О, да!!!Наистина си действа освежаващо един летен студен дъжд, плющящ от внезапните пориви на вятъра. Дърпам хавлията и се връщам в стаята.Не ми се ляга на леглото, но трябва - все пак, малко нежност трябва да показвам отвреме на време.Показвам. Отсреща жилищният блок отразява светкавиците.А така ми се иска да съм сам.Да ми е самотно, вятърничаво, да не мисля за изпита, да не мисля за проблемите си със здравето, да не бъда третиран като такъв и онакъв...Да не се превръщам пак в единак...По дяволите...Нищо...Все отнякъде трябва да започна...Валя е едно добро начало...Няма да я разочаровам. Link to comment Share on other sites More sharing options...
farrell Posted July 1, 2005 Share Posted July 1, 2005 i was looking for some help i received a hand but instead to thank a damage i have caused which makes me feel more lost! i never meant to hurt you i never meant to blur you i was just afraid that you might go away therefore i couldn't turn my back and i didn't want to do that selfish i am,selfish i'll remain as long as i can hurt good men but can you forgrt and forgive? and one last time to believe that good after all exsists?? i never meant to hurt you i never meant to blur you i was just afraid that you might go away therefore i couldn't turn my back and i didn't want to do that dont wanna lose you at all dont wanna let you go, but i'm the one who messed up, so i gotta give up.............. Link to comment Share on other sites More sharing options...
bio Posted July 3, 2005 Share Posted July 3, 2005 "hurt is your only idea for game" -Хей Шиииииииииш !!! - завъртях бавно глава по посока на гласа, въобще не ми беше до разни познати. -Здрасти, мой !!! - подадох му ръка. Познавах го, идваше "При Поли". В момента беше адски пиян -Хехехе .. вече ползваш местните лафчета а ?!? Тук ли живееш сега ? Изчезна някъде изведнъж, никой не те знае къде си ..... Слушах свинската му реч и се сетих за онази вечер ... онази вечер не отидох на срещата, просто се прибрах, посъбрах малко дрехи и хванах влака. Този път никой не знаеше къде съм, обадих се само на нашите да им кажа, че съм добре, да не се притесняват. -... сега като се прибера ще им разправям за теб. -Виж, брат ми, недей да им казваш, че си ме виждал. -Е ма как това ще е голяма клюка .... - някаква пияна мисирка му кацна на рамото, опита се да ме фокусира, но очевидно не й се отдаваше. Прошепна му нещо в ухото, а този глупак просто се изсмя и продължи - .... Това Шишчето, сещах се нали ? - онази заклати глава като фризер, явно доста и се повръщаше. -Насе - извиках сервитиорката - котко, дай на таз двойка каквото пият, за мен една биричка и да преключваме за вечерта. Нервно се заоглеждах за цигара, бях ги спрял от 2 месеца и винаги когато пиинех ми се приискваше да запаля. Пиех бързо, на кратки откоси. -Хайде, аз ще си бягам. -Добре Шиш, ще предам много поздрави на всички "При Поли" от теб. -Няма да има нужда, аз пътувам тази вечер. Хайде наистина е време. Изкочих нервно от заведението, имах 4 часа до следващия влак. Минавах покрай плажа и реших да поседна. Летния морски бриз ме освежи, разбърка и подреди мислите в главата ми. Четири месеца, безследно изчезнал ?!? Беше ми писнало от този Шиш, а сега за една вечер отново си припомних какво означава да си Шишче, Шишо ... пълна отврат. Познавах се прекалено добре и се отвращавах от себе си, знаех в какви лайняни каши съм способен да се забъркам. ОТВРАЩАВАХ СЕ ОТ СЕБЕ СИ. Опитах се да избягам от Петьо Шиша, но вълка козината си мени, нрава не. И затова реших, да се прибера. Минах през квартирата, изкъпах се, набързо стегнах багажа и поех към старото си аз. - тъдъ-тъдъ-тъдъ - пееше влака, унасяше ме, но имаше толкова неща върху, които трябваше да помисля. Двете жени, от който малко или много се опитвах да се отдръпна сега ме чакаха. Едва ли ме чакаха с отворени обятия, по-скоро с наточени брадви да ми резнат оназ работа. Дано ...... -Хайде момче, последна спирка. Ставай. - значи толкова приспивно ми действат тези мисли за жените. Скачих от вагона и се оглеждах, точно се бе съмнало. Прибрах се пеш, от бензиностанцията до нас, купих две кафета. Изчаках нашите да отидат на работа и се качих в апартамента. Имаше някакви шансове сестра ми да си е в нас, все пак беше още четвъртък. Влезнах в стаята ни и я заварих да се бори в леглото с чаршафа, беше се осукал около краката й. Бавно стъпих на рамката на леглото за да не усети, подпрях ръце в стената и се надвесих над главата й. Слюнката се разля върху лицето й, след малко вече падах от леглото, остра болка разкъса слабините ми. -Братлеееееееееееенце .... -беше ме яхнала на пода и скачаше върху мен - толкова ми липсваше. Аз те усетих като се прибрааааааааааа ха-ха-ха и знаеш че ще ми се "изпразниш" на лицето .. но те изчаках за да бъда кучка каквато си ме учил. -Хайде да пием кафе, Мимка. Донесох. Пренесохме се в кухнята, тя запали цигара и започна. -Къде беше, какво прави .. тук ... - чувах само откъслечни фрази - "При Поли" ... Виолета .... едно момиче ... -Сис, искаш да те водя да пазаруваш ?!? -Даааааааааааааааааааа - започна да подстача около мен, да ме удря по главата - обичам те, ако не ти бях сестра, да съм те изчукала и съм се омъжила за теб ха-ха-ха -Ако не ми беше сестра едва ли щях да те глезя толкова. Виж за чукането нямаш проблем - двамата се засмяхме кретенски. Още бе рано за магазините .... Link to comment Share on other sites More sharing options...
RottenBrain Posted July 3, 2005 Share Posted July 3, 2005 "I think I'm gonna' die today, And everyone that hurt me is gonna' pay How could such a short time feel so long? How could such a young life feel so wrong?" Everlast So Long Тръгнах към банята. Напоследък живота ме заливаше с помия. Мазна лепкава предателска помия. Всеки ден си мислех че умирам. Всяка вечер се съживявах за да мога да умра отново на следващия ден. Всеки ден беше кошмар. Всяка дума-още една шепа сол в раната. Всеки жест-още един нож в моя гръб. Бях се засилил към дъното и всички около мен се стремяха да ми помогнат да го стигна по-бързо. Е, стигнах го. Докоснах пясъка с крака. Но това не им беше достатъчно. Помогнаха ми да го изкопая, да стигна по-надолу. Бях стигнал скалата. Е, вече дълбаех и в нея. Пуснах душа. Водата винаги успяваше да ме успокои. Течеше по мен. Измиваше мръсотията. Двуличието. Лицемерието. Предателството. Всичко отиваше в канала. Зареждах се с нови сили. Имах енергията да се мъча отново. Да крещя. За тяхно удоволствие.А приятелите? Къде са когато ти трябват? Винаги около теб. Винаги готови да отрежат крилата ти. Да те свалят от пиедестала, на който си се качил от щастие. Винаги готови да ти покажат че си нищожество. Щастие...за какво ни е? Нима е вечно? Нима си заслужава да изживеем няколко прекрасни мига, сравнени с дните болка след това? Дъжда...сякаш се опитваше да ми помогне. Да измие болката. Горчилката. Тъгата. Днес отново вали. Отново съм сам. Още веднъж прекрасно предаден от хора на които имах доверие. Още веднъж огорчен. Още веднъж изтощен от липсата на сън. А къде са приятелите? В канала. Където и трябва да са. Майната им. Всички сме сами. Просто когато го осъзнаем боли. Отново се заредих с енергия. Готов да премина и през този кошмарен ден. На вратата се звъни. Сигурно е Тя. Красива както винаги. Дошла е да ми помогне да видя какво има след скалата... "Now, I'm down by the river, taking off my shoes Jump in the water, wash away these blues Now out into the ocean, the current takes hold Words already been spoken, tales already been told Heart's already been broken, wounds already been healed Do you wannabe loved, do you wanna Do you wannabe love for real. " Everlast Love For Real Link to comment Share on other sites More sharing options...
Lestat Posted July 3, 2005 Share Posted July 3, 2005 ...болка, тъга, омраза, страх... Какво правя по дяволите? Струва ли си? Заслужава ли го той? Ами аз? А тя? Не знам. Стореното - сторено. Навън вали...Всяка капчица сякаш му напомня за грехът, който беше сторил. Вървеше към църквата сам,изпълнен с омраза към самия себе си. Всичко около него го проклинаше и осъждаше жестоко... Трябваше ли да го прави? А можеше ли да го спре? Но вече нищо нямаше значение. Грехът беше сторен. Защо трябваше да е толкова объркан и сам? Беше осъждан от всичко и всеки... Но така и трябваше. Да предадеш приятел по този начин значеше да предадеш себе си. Но всичко беше толкова невинно и просто преди. Всичко беше наред. Сега бе изправен пред дилема, която нямаше нито шанса, нито възможността да реши. Но вече нямаше значение. Отби се в една малка кръчма по пътя. Опита да утоли мъката си с бутилка прекрасен ром, но не успя. Течността го изгаряше отвътре. Вкуса и вече не беше същия. Цигара... Усещаше как тя го пронизва, как го убива. За част от секундата се почуства щаслив заради мисълта за смъртта. Но само за част от секундата...Плати и излезе така тихо и незабележимо, както бе влязъл. Не можеше да живее с мисълта за предателството, което беше извършил... Всичко си бе отишло. Той, приятелят, си беше отишъл...нямаше да се върне. И всичко това, заради една слабост от негова страна... Искаше да сложи край на всичко това, но не можа.Щеше да живее с мисълта за греха и за приятеля. Никога нямаше да си го прости и той го знаеше много добре. Това щеше да бъде неговото наказание... Прости ми отче, съгреших... Link to comment Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Archived
This topic is now archived and is closed to further replies.